|
част 1 част 2 част 3 част 4 част 5 част 6 част 7 част 8
Къде е Цонето 9 част
XXIV
Окрилена от срещата с другарчето, хванах уличката пред болницата и по маршрут, различен от онзи на идване, се отправих към къщи с бодра чавдарска стъпка, с панделката на върха на главата и с необичайно самочувствие. Откъде го черпех ли? Вероятно от богатството, което съдържаше портмоненцето в чантичката ми. Или пък от онова помахване с мръсния бял парцал, с което другарчето ми беше засвидетелствало особено внимание на изпроводяк. През съзнанието ми отново, само за миг, проблясна страхът от присъствието ми в отдавна отминало време и неизвестността по отношение на връщането в моята реалност. Наистина само за миг. Кратък и незначителен... "Оооо, да, съвсем незначителен" — включи се онзи, здравият разум. — "Понеже нямаш отговори, дай да го пишем "незначителен"!
— Имам отговори, ако искаш да знаеш! — казах на глас и смутено се огледах за свидетели. Такива нямаше, но пък отляво, зад оградата и дърветата видях четириетажната сграда на психото и неволно покрих устата си с ръка. — Само това ми липсваше, да ме приберат и то точно в такъв момент. — А ти стига си дрънкал! — заповядах на здравия разум и яко стегнах косичката под панделката си, за да го заболи.
Той, разбира се, не престана, а през целия път ми пълни главата със страхове, предупреждения, заплахи и никакви решения. Благодаря, нямам нужда от конското ти, достатъчно е, че баба ми ще ме посрещне и трябва да изслушам и нея. Осъзнах, че никак не ми се прибираше. Пътят ми щеше да мине отново покрай моето училище и запланувах да надзърна. Сега, когато не бях в редовната си смяна и не се бях срещала с Веспасиана, би трябвало да попадна в реалното време, а не в онова от сериала. Колко ли беше часът... В три и десет започваше голямото междучасие и навън щеше да гъмжи от прогимназиалните класове. Реших, че ще се вмъкна в училището и ще разгледам онази стая, която подозирах, че щеше да е съвсем обикновена, без НД надписи и без тайнствени деца.
Да. Голямото междучасие беше в разгара си. Вратата, която трябваше да води от двора към клуба на НД, беше традиционно затворена и изглеждаше като неотваряна от построяването на сградата. Така си я спомнях, така си и изглеждаше. Пробих си път през дивеещите подрастващи, изкачих стъпалата към входната врата на училището, а там двама дежурни, седмокласници вероятно, с традиционните червени ленти над лактите, препречиха пътя ми, кръстосвайки дългите дръжки на въображаемите си бойни брадви. "Малеее, какви надувки само!.. — помислих си и извъртях очи. — Овластени от училищното ръководство да пазят реда и дисциплината в междучасията." След няколко години и аз щях да дежуря по стълбите и коридорите, даже и на входа, и аз щях да се пъча и да злоупотребявам с властта, като решавам кой да мине и кой не. Затова не им се разсърдих, а застанах мирно и изпреварих задължителния въпрос "Ти къде?"
— Аз съм при дружинната, за подготовката на поздравителното тържество в обувния завод, трябва да докладвам по организацията и напредъка, както и по проблема с присъствените списъци — издрънках скоростно, наблягайки на вдъхващите почит и уважение думички като "организация, напредък и проблем". А когато споменах "списъци", бойните брадви рязко изписаха в обратна на предишната посока дъги над главите на дежурните и ме пропуснаха да мина без всякакви уговорки. — Благодаря и леко дежурство! — Ухилих се на децата и се фръцнах към стълбите нагоре, където на третия етаж беше стаята на дружинната. Нямах, естествено, там никаква работа, а на първия етаж, където беше НД стаята, но трябваше да поддържам лъжата. После щях да сляза тайно и да огледам онзи тъмен коридор.
XXV
Дежурството на ученици в междучасията. В нашето училище беше традиция по стълбите да се поставят дежурни, които да следят за потоците на движение и най-вече за посоката им — винаги вдясно. Било е много важно и умно от страна на училищното ръководство да се следи за дисциплината по придвижването по стълбите, защото парапетът беше кекав, стълбите тесни и излизаха на всеки от двата горни етажа на площадки тип емпоре, също предпазени с кекавия парапет. Качих се на втория етаж и погледнах през парапета на емпорето. Светът ми се завъртя пред очите. Долу във фоайето, на първия етаж, стърчаха метални табла с информация и снимки и си представих как някой се премята през парапета и увисва на горния им винкел по корем. Отдръпнах се и избърсах капките от челото си. На третия етаж да погледна надолу би било направо болезнено за мене, затова си го спестих. А и нямаше нужда да ходя дотам за алиби, в момента дежурните по стълбите бяха заети да проверяват стаите за скатали се вътре ученици, които трябваше да бъдат прогонени навън за тридесетминутната почивка на въздух, и никой не се интересуваше от мене. Спокойно можех да сваля прикритието си, да сляза и да се промъкна зад онези с брадвите на вратата, за да хвана към тъмния коридор.
— Ти къде? — засече ме единият брадвар, докато се прокрадвах зад тях, и ме изгледа лошо. — Нали при дружинната отиде?
— Нямаше я! — Мамк... Тия имаха очи и на задника си, много навити, бъдещи ченгета. Заобяснявах им се: — Казаха ми, че била в сто и...
Не довърших, защото в този миг през входа влетяха двама разбеснели се, като вторият бухаше с юмруци в гърба първия, а онзи се кискаше, вдигнал над главата си мазна хартия с половин разпарцаливена баничка, от която хвърчеше сирене, и хукнаха из фоайето пред винкелните табла. Възползвах се и се отдалечих от дежурните, които се заеха със ситуацията, но се спрях да погледам данданията. Красота! Баничка, мазна хартия, червени връзки, раздърпани блузи, хилене и усмирителни закани... Входът остана незащитен и оттам нахлуха още ученици. Поверената на двамата гавази крепост падна. Прекрасно. Отдалечих се в посока към тъмния коридор, но първо се спрях пред витрината на ТНТМ. Хм! Беше различна от сутрешната. Съвсем, съвсем различна. Знаех си. Това беше оригиналният ми свят от 1979-а. Което означаваше със сигурност, че онази стая не беше онова, което беше сутринта и не представляваше интерес за моята новела. Все пак проверих, за да се убедя, след което се върнах и излязох благополучно през мелето при входа. Време беше да се прибера вкъщи и да дам обяснение пред баба си защо съм без книги след библиотеката. Уф, ще ѝ кажа, че тези, които са ми трябвали, са били единични бройки за ползване само в читалнята. Да! Това ще кажа. Взех решението и закрачих бодро към къщи. Винаги е хубаво да вземеш решение. Ставаш някак си... решителен!
XXVI
Блокът се показа в долния край на баирчето и аз замарширувах уверено, готова за сблъсъка с баба си. Огледах се за приятелките си Искрето и Елчето, с които трябваше да съм била в библиотеката. Нямаше следа от тях, естествено. Когато ти трябва някой, няма го! Нали? Тях ги нямаше, обаче на улицата пред блока стърчеше много позната фигура от детството ми, от най-ранното. Я гледай ти! Гледай ти! — възкликнах. Донжуана! От плът и кръв. Облечен в неизменните тесни дънки с разкроени от коленете надолу крачоли, дънкова вталена риза и за капак — късо дънково елече с разнищени краища. Дънки, дънки, навсякъде дънки. Човекът дънки. Човекът, чието име не знаех, но баба ми го наричаше Дон Жуан, щото непрекъснато мъкнеше мадами в мазата. Беше бекярин и съответно обитаваше бекярска квартира в мазите на блока. Бекярина Дон Жуан или просто Донжуана. С него си имахме вземане-даване в по-ранния ми детски период. Когато бях съвсем дребно и пухкаво, този човек при всяка среща ме сграбчваше и ме подхвърляше нагоре като плюшено мече. Толкова ме беше страх от тези летежи, че като го видех, гледах да се скатая, преди да ме е докопал. Реших и сега да избягам, преди да ме е пратил в небето като летящо прасенце с хелий, но се оказа твърде късно.
— О-хооо... Кого виждат очите ми — каза радостно и се ухили широко.
— Само да си посмял! — извиках и за всеки случай сложих отбранително чантичката пред себе си.
— Какво да съм посмял? — Повдигна вежди, без да сваля усмивката от физиономията си.
— Да ме подхвърляш нагоре!
Удивеният му поглед ме стъписа.
— Майтапиш ли се, хахахаха... — Разгледа ме подробно, заставайки сериозен за кратко, после пак се разхили.
Леле, божкеее, колко се обидих!.. То бива да ти кажат, че си дебела и тежка и не ставаш за подхвърляне, но не и с такова хашлашко поведение.
— Ама колко си пораснала! И каква си изтупана, мязаш на истинско момиче.
Комплимент ли беше, или трябваше да му го добавя в сметката при другото?
— Значи няма да ме хвърляш над главата си? — Повече констатирах с облекчение, отколкото попитах.
Човекът, освен Дон Жуан, явно беше и джентълмен, защото благородно ми спести информацията, че се бои да не си усуче кръста, и каза:
— Я, че да ти падне панделката, може ли така, няма да се разваляме сега я.
Добре, да речем, че му простих. Освен това бях в безопасност и спокойно си позволих да го разгледам. Като дете ми се е виждал стар, така го помнех, сега обаче установих, че не беше повече от двадесет и пет-шестгодишен. Божкееее, направо дете при моите петдесет и три. Сега беше мой ред да се разкикотя.
— Ти обаче много младееш! — Опитах се да прозвучи като от устата на дете, но пък кой ли би се усъмнил, че репликата идва от лелка на средна възраст. Той прие откровеното ми мнение като забавна шегичка и пак се разсмя. Аз го заразпитвах: — Още ли живееш в мазата?
— Отдавна се изнесох, сякаш не знаеш! — Възмути се.
— А, вярно. — Престорих се, че знам кога точно се е изнесъл. — И къде живееш сега?
— Дадоха ми ведомствено жилище от завода. Ожених се.
— Брейиииии... — Искрено се зарадвах. — Имаш ли снимка? И жена ти ли ходи цялата в дънки? Децата ви сигурно и те ще ходят с дънки... — не спирах да приказвам, докато младият мъж претърсваше джобовете си. — Я? — Надникнах любопитно в малката чернобяла фотография, която измъкна. — Аууу, от сватбата. Много сте красиви! — възкликнах искрено, защото това беше самата истина. Донжуана без дънки, с костюм и вратовръзка. Божкеее... — Е, ми... честито, дълголетие и много деца ви желая!
Донжуана ме погледна изненадано.
— А, мерси, мерси! Ти нещо ми се виждаш помъдряла. Спряхте ли с останалите дечурлига да въртите номера на квартирантите в мазата?
— Оооо, ти нищо не си преживял, защото по твое време бяхме твърде малки, после да видиш сюжет за филм, тепърва предстои да се развива. — Разхилихме се и двамата. — А сега защо си тука?
— Братовчед ми търси квартира, дойдох да питам хазяите дали е свободна моята.
— Тежко му и горко на братовчед ти, ако се окаже свободна — поклатих предупредително глава, след което му пожелах успех и се спуснах към входа, опитвайки се да си спомня точно в коя маза живееше и кои му бяха хазяите.
XXVII
— Я ела, ела! — засече ме баба ми в коридора. — Къде ми хайманосваш досега, да се чудя аз къде си и какво да казвам на майкини ти, като си дойдат!!!
— Знаеш ли кой се е оженил и вече не е бекярин? — Пресякох намерението ѝ да се кара и то доста сполучливо.
— Кой? — захапа веднага.
— Донжуана.
— Брей!
— Брей я! Хем за хубавица. — Събух си обувките, хвърлих якенцето на закачалката и се отправих към всекидневната.
— Те толкоз много се изредиха тука, че оставаше да избере някоя грозна — заразсъждава баба ми. — Хубава, викаш?
— Мъхъ...
— Пустия му Дон Жуан! — Последва ме във всекидневната. — Ти къде ходи? Сама ходи, нали? И къде са книгите?
Знаех си, че няма да ми се размине изслушването пред трибунала, но докрай се надявах. Е, надежди-говежди. Тая пък глупост откъде ми дойде в главата, не бях я употребявала от... кой знае откога.
XXVIII
Седях си мирно и кротко на фотьойла в хола и на лист върху холната масичка завършвах с вълнение първата част от новелата, която планирах да изпратя утре сутринта до другарчетата от сайта НД, като я поставя във вълшебната витрината на ТНТМ. Щях да им разкажа пълни подробности по пристигането си, също и за това, че съм ги видяла в онази стая и знам, че и те пътуват като мене. Ех, само да знаех как да се прибера в своето време, щях да съм далече по-спокойна и да сложа ред и дисциплина по отношение на разходките си назад. Но не знаех. Онази врата, между тайната стая НД и училищния двор, изобщо не беше вариант. Щеше да ми усложни положението, като ме прати на май... пардон, кой знае къде, затова обратният ред на нещата, които ме докараха тук, оставаше вариант за завръщане. Но сега бях заета да описвам приключението, после щях да мисля за другото.
— Да не надращиш полировката на масичката — надникна в хола баба ми и отмина, мърморейки: — Какво му скимна да виси се в тоз хол...
Стенният часовник в коридора удари веднъж, за да отбележи пет и половина следобед. В същия момент на вратата се позвъни три пъти, семейният ни сигнал. Станах да отключа, но баба ми ме изпревари и аз, застанала на вратата на хола, видях как в коридора нахлуха нашите, придружени от...
— Божкееее... — извиках радостно. — Лельо Божке! — изтичах и прегърнах тлъстичката си леля, братовчедка на майка ми. — Каква си млада! — възкликнах, докато я разглеждах.
Леля ми Божанка събу обувките си, обу подадените ѝ от някого в тарапаната чехли и, последвана от мъжа си, препусна към всекидневната.
— Я виж какво ти нося.
Лелее, зелена продълговата опаковка с лисичка на нея, шоколад "Кума Лиса".
— Божкееее, шоколад, шоколад, много ти благодаря! Ама сега не е Сурваки — казах и започнах да чупя безценния подарък през опаковката. После го отворих и го оставих на масата във всекидневната. — Ето, да се почерпим за добрата среща.
Всички влязоха във всекидневната и си взеха по късче от деликатеса. Баща ми и мъжът на леля ми свалиха телевизора "Рубин" от шкафа му и го поставиха на масата. Чичо Илко беше техник и баща ми често го викаше да поправя "тая кутия", както наричаше телевизора Жорко от "Два диоптъра далекогледство". Не че баща ми не можеше да си смени сам лампа или да си запои каквото там се беше скапало, нооо, друго си е след ремонта да се седне на масата и обилно да се полее добрата работа в приятна и достойна за поливката компания.
Баба ми, често изненадвана по такъв начин, чувствайки се отговорна да осигури подобаваща трапеза, се засуети из кухнята, мърморейки. Знаех точно какво мърмори, но няма да ви разказвам, за да не ѝ смъквам реномето. Разбирах я съвсем добре, беше предвидила вечеря за нас петимата, а изненадващото пристигане на гости изискваше пълна реорганизация, доставка на допълнителни провизии и най-вече попълване на мокрия бюфет. Леля ми Божанка обаче, счетоводителка в кравекомплекса, оправна и намахана, хич не беше склонна да товари другите със задачата да я изхранват или черпят. Вмъкна се в кухнята и стовари няколко луканки, суджук и бутилка гроздова. Усетих как баба ми си отдъхна с благодарност и двете се заеха да подготвят мезетата, докато мъжете ремонтираха, а майка ми отиде да се измие и преоблече. Аз се изнизах и се наврях отново в хола, като си седнах на фотьойлчето, снижавайки се до възможния минимум, за да не решат да ме изпратят на магазина за още гроздова например. Представяте ли си какво е в малкия магазин на Радил между пет и половина и шест следобед, когато всички се прибират от работа и трябва да сготвят или да си посрещнат неочакваните гости. Час и половина чакане на опашка не ми мърдаше. Затова се покрих и се надявах цяла вечер никой да не се сети за мене.
XXIХ
Цяла вечер не, но половин вечер имах късмета да не ме потърсят. Докато не настъпи часът за вариететната програма с участието на Дуо "Пла̀стик", Сиси Боата, шведките, които са българки, и фолклорен състав1.
— Цонеее... — чу се глас откъм всекидневната. — Я ела, тате, къде си?
Понечих да се направя на заспала, но се сетих, че нито съм онова Цоне, нито съм дошла тука, за да спя. Отлично знаех за какво ме викат. Смъкнах си краката от холната масичка и се замъкнах във всекидневната.
— Я донеси акордеона, тате, да ни изсвириш нещо.
Традицията е спазена. Нищо необичайно, нищо неочаквано. Ако бях оригиналното Цоне, щях да почна да мрънкам, че не мога да свиря, че се уча сама, че още бъркам клавишите, щото свиря по слух и налучквам и прочее, но не бях оригиналното Цоне. Бях Цоне менте, гостенче от бъдещето, което щеше да им изнесе такава вариететна програма, че на Сисито боата, ако можеха да я видят, щеше да им се стори невинна като зелена гъсеница в домат. Всъщност тя, боата, била смок. Избягал при това.
Домъкнах акордеона. "Травиата", тридесет и два баса. Леля ми Божка подскочи от радост, беше неин, преди майка ми да го купи от нея за мене. Май за тридесет лева. По левче на бас, плюс два баса подарък. Седнах на ръба на леглото, поставих си презрамките и театрално откачих краищата на кожените каишки, придържащи меха.
— Сега... — започнах театрално, като вирнах глава. Съжалих, че не бях с панделката и униформата, а по анцуг и стърчаща косичка, но ме бяха заварили неподготвена. — Ще ви изпълня...
— Концентриран концерт за арменци2 — извика майка ми и всички около масата се разкикотиха и изръкопляскаха.
— Долу-горе това ще бъде — обадих се аз, когато тишината се въдвори и публиката се концентрира.
Натиснах с все сила клавишите и заудрях по тях, създавайки нетърпим шум. Публиката отново изръкопляска. Повторих упражнението още няколко пъти и спрях. Не бях пипвала акордеон от повече от десет години. Не че ако бях, щях да свиря като хората. Реших да опитам нещо, което никой не очакваше, защото на тази крехка възраст, можех да подрънквам само "Вятър ечи" и "Когато бях овчарче". Детските пръстчета ме пообъркаха, но все пак ги наместих на правилните места и разпънах акордеона. Чудната мелодия на "Върховете на Манджурия" се разля във всекидневната. Публиката млъкна и заслуша. Много грешки, много приплъзвания по клавиши и басчета, абе пълна скръб, но предвид, че никой не очакваше подобни умения от самоукото слухарче първолаче, бях възнаградена с възхищението в очите им. Накрая и с бурните им аплодисменти.
— Брей! Браво бе, моето момиче!.. Кога напредна толкова?.. Ще ни изсвириш ли още нещо?
— Не! — отсякох категорично, защото знаех, че трябва да слезеш от върха, когато си на него, без да се опитваш да го надскочиш. — Но ще ви разреша да ме изпитате на таблицата за умножение.
Сестра ми, която малко преди концерта се беше прибрала и присъединила към компанията на масата, възкликна:
— Да, да. Онзиден ме караше да ти дам онази съветска меняща се картичка с таблицата на гърба, за да почваш да я учиш. Да не си пък случайно я научила за два дена?
— Представяш ли си — ухилих ѝ се надуто. — Цялата я научих.
Всъщност щяхме през това лято да я учим с баща ми, който щеше да е в отпуска.
— Абе как ще я научиш за два дена — не спираше сестра ми. — Ако я кажеш без грешка, аз ще си отрежа главата.
— Да, да, колкото я отряза, когато изядох десет кюфтета.
Гостите и нашите се разкикотиха пак.
— Кафето! — извика майка ми, скочи от стола и изчезна в кухнята.
— Седем по осем? — почнаха ме. И то без всякакво въображение, винаги всички започват с тази задача. Веднага след нея щяха да питат за осем по седем и да заумират от смях на остроумната шегичка.
— Петдесет и шест.
— Осем по седем?
Нали ви казах!
— Като предишния отговор — ухилих им се. Останаха доволни.
— Шест по шест?.. Три по девет?.. Четири по седем?.. Четири по пет?.. Пет по четири?..
Обзалагам се, другарчета, че докато четете, и вие отговаряте. И всички познаваме.
— Брех да му се не види... Туй Цоне... Какво дете... Имате си гений — не спираха да ме хвалят гостите и всички си сипаха по случая. — Наздраве за светлото бъдеще!
— Може ли бира — опита да се вреди геният със светлото бъдеще и веднага, без уговорки беше награден с пълна догоре двеста и петдесетмилилитрова чаша жълта, пенеста и парцалива уханна бира.
— Друго ще ни изненада ли геният — каза подигравателно сестра ми.
Ударих няколко големи глътки от великолепната течност в чашата, избърсах пяната от устата си в ръкава на анцуга, потиснах оригването, което предизвика парене в носа и очите, и отвърнах:
— Например трите признака за еднаквост на триъгълниците става ли? Ще ги учим чак в пети кас. — Сестра ми кимна, а останалите се престориха, че знаят точно какво ще приказвам, и зачакаха с любопитство. — Първи признак за еднаквост на триъгълниците гласи: Ако две страни и ъгълът между тях от един триъгълник са съответно равни на две страни и ъгълът между тях от друг триъгълник, то двата триъгълника са еднакви. Втори признак: Ако една страна и прилежащите ѝ ъгли от един триъ...
— Кафето! — влезе майка ми с табличка с кафеник, захарница и чашки с чинийки и прекъсна лекцията ми.
Настана суматоха по отваряне на място в центъра на масата, което отклони вниманието от мене и реших, че това беше подходящият момент да напусна сцената. Но не би.
— Добре, добре, това го знаеш, а друго ще ни покажеш ли? — Гроздова, кафе и зрелища, това ѝ трябваше на публиката. — Ще ни изсвириш ли още нещо? Ще ни изпееш ли някоя песничка? — питаха, докато си разпределяха чашите, пълнеха ги със захар и я заливаха с кафе. Нямаше да ме оставят на мира.
— Мога да ви гледам на утайка и да ви предскажа бъдещето! — предложих възторжено и тръгнах да изнасям акордеона от стаята, с надеждата, че няма да обърнат внимание на думите ми.
— Чакай! Ще ни предскажеш, а? — закикотиха се, чукнаха се с ракиените чаши и ги допиха, за да се заемат с кафето. — Можеш и да гледаш на кафе ли?.. Е, ми то като си гений, където и да пипнеш, все умения.
— Ще занеса акордеона на мястото му и ще се върна, като си изпиете кафето — обещах и напуснах всекидневната. Пфууу... Гений! Божкееее... Ако знаеха само колко са далече от истината. Далече-далече.
Четвърт час по-късно благоволих да се върна при веселата компания, която мигом прекъсна разговорите и ме посрещна с възторг:
— Айде бе, гледачке, дай да видим какво ни очаква... Първо на мене... Не, първо на мене... — заподнасяха напред празните си, изплескани с утайка чаши.
Направих се, че се съсредоточавам, и хвърлих подред бегъл поглед върху всяка чаша, докато си мислех с какъв акъл се пие кафе вечер, преди лягане.
— Ауууу! — извиках и притворих очи. — Виждам цени. Високи цени... Голямо увеличение на цените, стягайте се! — Преди известно време бях разглеждала из нета движението на цените през соца и отлично си спомнях една таблица, която, ако можеше да я види, баба ми би подскочила до рекорда на Стефка Костадинова. Сега щях да им сервирам информацията, която ми беше направила впечатление и бях запомнила. Между другото тая Стефка какво ми скача из главата час по час? — Петдесет-шестдесет процента увеличение от догодина на хранителни и промишлени стоки. А нафтата... — Погледнах към нафтовата печка с тъга и всички, умълчани, проследиха погледа ми. — Нафтата ще скочи два и половина пъти. — Усещах, че стрелям право в сърцето баба си, но фактите бяха такива. Всички се смълчаха и умислиха. Как пък веднага се хванаха на дрънканиците на едно първолаче. Може би защото ставаше въпрос за финанси, сериозна тема, с която никой не се шегуваше.
— Че то, ако стане така — започна баща ми, — ако сега гроздовата е.., колко? — погледна към баба ми, която го играеше ковчежникът на царството.
— Три и четиресет — изстреля тя.
— Плюс шейсет процента... — обади се леля ми, счетоводителката в стопанството, и всички засмятаха наум.
— Я геният да ги сметне — обади се сестра ми.
— Какво да ви ги смятам, бирата ще стане тридесет и две стотинки — обявих аз и се престорих, че подробно разглеждам чашите им. — Ето — кимнах към чернилката в чашата на леля си, — телешкото и агнешкото два пъти ще скочат — погледнах към нея и почти видях как цифрите зад челото ѝ образуват нарастващи числа. — Но добрата новина е — огледах тържествено публиката, — че след това увеличение цените на основните храни ще останат непроменени в следващите почти десет години.
— Ееее, браво на тебе — изръкопляскаха всички и запосягаха към празните си чаши с ракия и бира. — Я да си допием тогава, че се задават трудни времена, според нашата врачка. Налейте още!.. Чакайте, има коняк... Ехеее, тъкмо след кафето... Да пием, наздраве, наздраве... Шоколадът свърши ли?.. Ако имаше шоколадови бонбони... Ааа, такива работи не се задържат у нас... Карай, наздраве!..
— Абе ти откъде си ги измисляш тия? — Шеговитото настроение отново се беше върнало и всички приказваха един през друг. — Нещо лично можеш ли да предскажеш? Ще се ходи ли лятото на почивка, няма ли... Кога ще ни прекарат телефон?.. Ще си купим ли кола?..
— Кола няма да си купим нито ние, нито вие. — Отново прехвърлих чашите им, правейки се, че черпя данните оттам. — А телефон ще ни прекарат... — обърнах се към сестра си, която беше отправила питането, огледах бавно чашата ѝ и обявих: — През 1989-а, тоест след десет години. — Публиката се закикоти и разшумя още повече, а аз допълних: — Таман един месец, преди Бай Тошо да го свалят от власт.
Рязко настана тишина, в която можеше да се чуе жуженето на електрическите крушки на полилея. Картината замръзна в стоп кадър и имах усещането, че съм единствената, която все още мърдаше и дишаше. Освен мене, мърдаха само прашинките из въздуха и един паяк над релсата на пердетата. А, и часовникът мръдна една минута напред. В същия момент стенният в коридора заби, обявявайки с деветте си удара положението ни във времето.
— Ох, то станало време да си ходим — изправи се леля ми и се засуети притеснено, търсейки чантата и шлифера си, които нямаха работа във всекидневната, а си стояха отвън на закачалката.
— Благодарим за хубавата вечер... Благодарим за поправения телевизор... Благодарим... Довиждане... До скоро...
Бързината, с която гостите напуснаха дома ни, беше смайваща. Шоуто на Сиси Боата има̀ грандиозен успех. Да видим другия път дали ще карат горкото дете да им изнася програми, за да ги забавлява.
— Ти да не искаш да вкараш майкини си в затвора бе! — усетих здравата ръка на баба си над левия лакът, която ме помъкна към всекидневната. — Какви ги плещиш? Приказвала ли си такива работи пред някого навънка? А? Кажи, приказвала ли си?
— Не съм — заоправдавах се, — само на вас, да знаете, да се запасите, че от догодина...
— Знайш кви запаси ш'ти дам, кат та нацапам сегичка и та туря да си легнеш. Само да си казала навънка нещо кой щял и кой не щял да пада от власт. Чуваш ли? Само туй липсваше, да приберат майка ти и баща ти... Брех! Брех, какво ще ни довлечеш.
Майка ми мълчаливо прибираше масата. Аз се приготвих да си лягам, но първо трябваше да мина през тоалетната, че бирата напираше. В коридора ме пресрещна сестра ми:
— Утре предиобед ще доведа приятелки да ни гледаш, чу ли! — заяви заповеднически. — Колко часа имаш, четири сигурно, ела си веднага, ще те чакаме, че после сме на училище.
— Обаче ще си платите! — Откъде ми хрумна пък това? Вероятно исках да се противопоставя на заповедите ѝ, за да запазя авторитета си на веща в дело, в което бях единствена и неповторима.
— Колко?
— Десет стотинки на сеанс.
— Става!
— Обаче цената е до края на тази година. Догодина — шестнадесет! — отсякох и изчезнах към тоалетната. Можех да забогатея, заработвайки като гледачка. Супер! Щях да им разкажа, каквото знам, стига сестра ми да доведеше приятелки, които познавах. Ако домъкнеше непознати, не знам, трябваше да си измислям. То какво ли пък значение имаше дали щях да им кажа верни от бъдещето неща, или измишьотини. Да му мислеше оригиналното Цоне. Горкото дете, къде ли беше пък то?
Следва продължение
____________________
1 Реплика на портиера на вариетето във филма "Опасен чар". (бел.авт.)
2 Реплика на Мария от романа "Тютюн" на Димитър Димов (бел.авт.)
|
