|
Ако сте пропуснали част 1
Къде е Цонето част 2
III
Кака Мариана диктуваше бавно и отчетливо. Запердаших с химикала по листа като по списък за бакалията. Опа! Не трябваше ли детската ръчичка да ме води и да пиша неумело? Е, не водеше тя. Трябваше да се нагаждам към особеностите на отреденото ми приключение. Разлистих назад, за да видя почерка, който да имитирам. Едно време другарката Николова все ме хвалеше колко красиво и старателно съм пишела и след училище показваше тетрадките на баба ми. Едно време ли? Едното време ми беше едно време, преди да вляза в подлеза! Сега ми се падаше сегашно и трябваше да свикна, ако исках да прекарам добре в новата си фантазия. Зазяпах се в предишните си диктовки и се хванах за главата. Разхилих се шумно. Другарката класна ми изшътка, наведох отново глава над листа, но бях изпуснала от диктовката.
— Извинете, не чух последното изречение, бихте ли го повторили, моля? — извисих глас и помахах към кака Мариана.
Чу се строен шум от извършване на едновременно действие от много хора. Целият клас се беше обърнал към мене и ме зяпаше.
— Ддда, разбира се... — смути се младата жена и го прочете отново, а другарката Николова ми поклати заканително глава.
Наведох се над тетрадката и скъсах тихичко листа, където бях започнала диктовката. На нов лист оставих място за издиктуваното дотук, което щях да препиша после, и прилежно заусуквах ръкописните букви. Когато свърши диктовката, студентката отреди време за проверка. Преписах набързо пропуснатите изречения и се тръшнах назад в стола.
— Готова съм! — похвалих се на Веспасиана.
— И аз — отвърна тя. — Провери ли си всичко?
— Няма нужда да проверявам — ухилих ѝ се със самочувствие.
— Написала си "листаата", оттука го виждам.
— Я! Вярно бе! — искрено се удивих. — Задържала съм клавиша на а-то, хихихи... — отбелязах с вдигнат палец собственото си остроумие. Прегледах диктовката. Открих си още една грешка. — Голям майтап! Я да видя твоята — надникнах в тетрадката ѝ. — Написала си "плот" вместо "плод". — Тайничко злорадствах. Тя се поправи, сложихме тетрадките си една върху друга в края на чина и другарката класна Николова мина да ги събере.
— Сега ще ви раздам стихчетата за тържеството за края на учебната година — съобщи студентката, извади зелена картонена папка и с другарката Николова минаха по редичките, за да оставят на всекиго листче с напечатани на машина реплики и написано на ръка името му. — За утре трябва да ги знаете, започваме репетиции.
— Уфффф, два куплета, да му се не види — сбърчих нос към Веспасиана, когато билетът ми излетя от папката и кацна на чина. — Ако знаеш как мразя да ги уча наизуст! Да беше виц, песен, приказка от грамофона или даже цял български филм, ама така като ми го излюпят, по задължение...
— И аз имам два куплета — завъртя листчето си към мене тя. — И аз много мразя!
— Знам, нали аз съм те измислила такава — измърморих, докато четях текста от листа.
— Как ти си ме измислила? — намести с пръст очилата си момиченцето, за да прилепнат високо на носа.
— Амии... — стреснах се и стомахът пак ме сряза. — Такъв е лафът. Исках да кажа, че съм ти повлияла зле — заоправдавах се и върнах разговора към тържеството: — Добре че с тебе не сме някакви рецитаторки, иначе по четири куплета не ни мърдаха — посочих с глава към едно момиченце, което държеше цял напечатан лист А4.
Класът жужеше, нямаше команда от другарките, така че използвах случая да разгледам съучениците си. Бебета! Това беше генералното ми заключение. Малки диванета. На повечето, с които бях продължила в следващите класове, помнех отлично и трите имена. Усмихвах се, докато ги превъртах в ума си. Погледът ми се спря по-дълго върху Светльо, любимия съученик, когото бях обичала страстно чак докато влязох в гимназията, но никога не получих взаимност. Е, накрая по трудово в седми клас ми беше написал в бележка, че ме обичал, но обичал, видите ли!, и друга съученичка, така че не се броеше. Вероятно това му признание ме беше отрезвило и сложило край на чувствата ми, защото точно тия работи не смятах да ги деля с когото и да било! Разгледах го отново. Хихихи, приличаше на Маляка от "Войната на таралежите", направо същия. Но този беше математик, отличник и доста умен. Може би заради това съм го харесвала.
— Знам какво си мислиш — закикоти се Веспасиана, като проследи погледа ми. — Трябва да му кажеш.
— Ами аз му казах в шести клас и нищо. Така че не смятам този път да си губя ценното време с глупости.
Веспасиана се облещи:
— В кой шести клас? Те нали са в другата смяна?
Пак се бях объркала. Обърквах и приятелката си.
Другарката Николова запляска с ръце и въдвори тишина.
— Следващия час ще прекарате в салона, ще репетирате за манифестацията.
"Ураааааааааа..." — избухна класът. Как да ви кажа, като малки си обичахме манифестациите. Особено хубавото беше да те чакат вашите в края на центъра и да те заведат на кебапчета и питка "Мечка", защото си била отличничка. А аз на този 24 май, с бяла риза, синя връзка, плисирана пола, бял чорапогащник, умерено тлъстичка и подстригана като момче, щях да бъда снимана, хем цветно!, от нарочен фотограф пред едно младо борче в градинката на новия младежки дом. Сега, тоест във времето, в което изчезнах от подлеза, борчетата са високи ехеее и винаги, минавайки оттам, ми става мило. Хванах се, че очаквам 24 май. Брей! Допреди малко исках да се махна незабавно оттук, а вече започвах да имам очаквания. Страхът отново се прокрадна, но този път стомахът не ме присви.
IV
Часовете бяха приключили. Стоях в коридора с чантата и бежово якенце в ръце, докато дечурлигата се изнизваха навън, блъскайки се и вдигайки шум до небето. Как ли издържаха даскалите, смръщих нос, но да ги ожалвам ми беше последна грижа. Трябваше да се занимая със себе си. Прекараните предиобед учебни часове, междучасията и репетицията в салона бяха изострили възприятията ми и, наблюдавайки и участвайки в случващото се, започвах да се усещам като пълноправен член на съответното време и място. Буахаха, оформях се като елемент от конюнктурата, буахаха, а бях тук едва от тази сутрин.
— Хайде де! — прекъсна мислите ми Веспасиана и ме задърпа по коридора. — По-бързо, че да не останем без места, знаеш каква тъпканица става в сто и трета стая, като се събере целият хор.
— Хор ли?
— Ми хор ами, да не мислиш, че ще гедаме кино.
— А баба ми? Сигурно ме чака след училище.
— Забравяш, че когато имаме репетиции, се прибираме сами. В тези дни ни се има доверие. В останалите - не! — закикоти се момиченцето и ме забута сред тълпата, която се процеждаше като флуид през коридора, свързващ фоайето и стая сто и трета.
Лудница! Това е, което представляваше стаята с амфитеатрално подредените чинове. Насядали по двама на стол ученички и ученици от първи до трети клас, правостоящи покрай стените и зад чиновете най-горе, пет другарки до катедрата, непекъснат поток влизащи и излизащи през вратата. С Веспасиана се бяхме уредили до прозорците, откъдето се виждаха сградата на предучилищната, входът към салона и лавката. Тази стая винаги ми е била най-любима заради изгледа си. Струваше ми се обаче, че лавката нямаше място там. Не и в тази година. Дааа, със сигурност си измислях или сънувах, нали и присъствието на Веспасиана го доказваше. Всеки миг котката Клеопатра щеше да ми скочи на главата, щях да се събудя, часовникът щеше да свети 2:59, щях да стана да я нахраня, за да ме остави да си доспя до шест и после щях да седна на компа, за да ви разкажа съня си. Или измишльотините в главата си, или каквото там беше, но мамк..., пардон, божкееее колко реално беше всичко.
— Солнечный круг, неба вакруг, эта рисунак мальчишкииии... Нарисаваааал он на листкеее и подписал в угалкест... — извиси се звънкото и ясно гласче на момиченцето със сините панделки, съсредоточило се и вложило цялата страст в изпълнението.
— Стоп, стоп, стоп! — развика се една от другарките при катедрата и спря магнетофона. — Не се произнася "в угалкест", а "в угалке" — обясни на детето. — Хайде отново! — превъртя лентата и щракна за начало.
— Солнечный круг, неба вакруг, эта рисунак мальчишкииии... Нарисаваааал он на листкеее и подписал в угалкест...
— Абе в угалке бе, дете, в угалке, не в угалкест! Хайде отново!
— Солнечный круг, неба вакруг, эта рисунак мальчишкииии... Нарисаваааал он на листкеее и подписал в угалкест...
Стаята се разкикоти и една другарка запляска с ръце, за да върне дисциплината. Не я върна.
— Ще трябва да изберем друга солистка — завайка се другарката с магнетофона. — Тихо деца, да изпеем заедно цялата песен!
— Защо ще я сменят, толкова хубаво пееше — прошепнах на Веспасиана. — Хорът да изпълни този куплет, а солото да е в припева, все пак е от първо лице. Струва ми се, че сме пели хорово куплета, дааа... — зачовърках в спомените си.
— Ми нали го пяхме предишния път така, както казваш, пък сега ти се струвало — възмути се приятелката ми. — Много забравяш и помниш погрешно!
— Че то толкоз отдавна е било — почесах се по главата. — Абе другаркини им работи, каквото кажат, това ще е.
Скоро ни освободиха, изчакахме да се източи кацата с дечурлига и пришпорихме конете по коридора, та чак на двора се спряхме, заклещихме чантите между коленете си и си заобличахме якетата.
V
Втора смяна бяха пристигнали и се строяваха в колони по двама пред стълбите. Някои оставяха на земята чантите си две по две, опрени гърбом, за да им пазят местата в строя, и хукваха да се гонят из двора.
— Ето го батко! — извика радостно Веспасиана и се втурна към групичка момчета и момичета сред колонките на шестите класове. — Батко, батко, днеска имахме студентка, правихме диктовка и репетирахме в салона за манифестацията, по математика писах на дъската, после бях на хор...
Дааа, както вървяха нещата беше логично да срещна и останалите измислени герои от сериала и все пак се изненадах, когато видях от плът и кръв Огнянчо, Светла и Захари. Съвсем истински, ухилени, щастливи шестокласници в слънчевия училищен двор. Изтръпнах от приятната емоция, която ме заля от главата към периферията и обратно няколко пъти, докато си наложих да се съвзема и като робот закрачих към тях.
— Ти пък кво си се облещило като котка пред фаровете на москвич — потупа ме по главата баткото.
— Огнянчо! — възкликнах радостно и протегнах ръка към лицето му, за да го помилвам по бузката, но се усетих, че се държа като лелка и побързах да се поправя: — Мараба, бат' Огняне! Кво стааа, днеска по какво ще те гръмнат? — и се захилих като идиотка.
— Горкото — потупа ме отново момчето, — да не са ви били днеска инжекции, че сте се раздивели такива? — Обърна се към сестра си и нареди: — Обядът е в хладилника, ако го топлиш, да внимаваш с котлона, да го изключиш, и после да измиеш чиниите, чу ли? Аре... — показа ни с ръка да си хващаме пътя и изгуби интерес към нас.
Премигнах няколко пъти, вдишах и издишах дълбоко. Така да се разтърся от срещата с героите си... Че то, ако срещнех по-нататък другаря Спасов1, сигурно щях да почина — захилих се и усетих, че идвам на себе си. Не знам на кое точно "себе си" идвах, но поне сърцето ми спря да скача. Сега щях да се прибера вкъщи. При баба си. Щях да си хапна любима манджа, която ми е сготвила, малее... как бях прегладняла, да си пусна приказка на грамофона, да си напиша домашните, да стоя мирно, да не ѝ отговарям и да не се дърля, за да се откаже да ме веси при оная бабичка, и щях хубаво да обмисля положението си на пленник в миналото или в собствените си фантазии. Трябваше да има начин да се върна в своето време, трябваше да го намеря бързо, преди да съм превъртяла необратимо.
Вървяхме с Веспасиана и обсъждахме децата, които задминавахме или срещахме по пътя към къщи. Пресякохме новия булевард и се заспускахме по баира към нашия блок. Когато стигнахме пред него, една мисъл се блъсна в мозъка ми, нагъна го на хармоника и го изглади отново.
— Ти къде живееш? — ококорих се срещу Веспасиана.
— Кво се прайш! — погледна ме с упрек и посочи с брадичка към втория етаж, на чийто балкон се мъдреше табела ул. "Нашедетска" 14 Б.
По дяволите! Мамк..., пардон, божкеееее..! Сутринта, като тръгвахме с баба ми към училище, се бях обърнала специално, за да разгледам блока и, заклевам се, на табелата си беше написано името на моята улица.
— Тогава аз къде живея!?! — извиках силно и една жена от съседния блок надникна от терасата любопитно.
Веспасиана замига удивено зад очилата, завъртя глава към блока, после към мене, после пак към блока, почеса се, пак премигна и бавно вдигна рамене:
— Хич не знам.
Ооооо, по дяволите!!! Мамк.., мамк.., мамк... Идеше ми да седна насред улица "Нашедетска" и да зарева с глас.
Следва продължение
Към част 3
____________________
1 Измислен герой от сериала "Безкрайно детство", баща на Веспасиана и Огнян (бел.авт.)
|
