Това с предположението на учителката М. за „пребъркване“ на джобовете на дрехи, оставени на закачалките отвън си беше и тогава много, ама много тъпо - просто защото ние децата, тогава не сме оставяли нещо из джобовете си на „връхна“ дреха (якета, шуби, и т.н.). Пък и какво ли да оставяме там - най-много някое бонбонче, за друго не се сещам. Ключа си го вземахме винаги с нас; ако са ни дали мама и татко стотинки или даже левчееее, то е винаги в джоба на панталона (момиченцата не знам къде ги държаха стотинките - споделете, моля!)...

Едно от най-страшните и най-странните преживявания в детския ми живот е свързано с желанието ми да помогна на приятел в първото му влюбване. Гледайки назад на ситуацията се изумявам колко наистина глупави сме били като деца, но и колко огромно значение имаха някога думи като „чест“ и „приятелство“...

Едно време, когато бяхме ученици, закъсняването за час беше - бррр! - ой, направо си страшно! Ако влезеш след учителя (вторият звънец), веднага ти отпраскваха „закъснение“, а трябваше само няколо такива, та да ти намалят „поведението“, а след още няколко - „тцънк“ и да те изключат. Естествено, възрастните - учителите, примерно - си закъсняваха както си искат (много повече от децата) и нищо особено не им се случваше.

Преди време ви запознах с една беладжиийка-словотворец. Ето една истинска беля от нея…
Преди повече от 25 години семейството Т. решава да окепази стените на дома си с тапети. Речено-сторено. Цялата къща бива облепена с модерни на това време хартии с десени на цветя.

Преди няколко дни, случайно, срещнах с един приятел, от по-късните, недетски години. Не го бях виждал почти 7 години. Разбира се, поразговорихме се, дори седнахме на по, хъм, „кафе“… От дума на дума - все тъй става около мен напоследък - стана въпрос и за НД, та той (нека да го наречем условно Иван) ми сподели, че знае за сайта и ми разказа една история за съвременните хлапета и техните бели… Първо трябва да уточня, че Иван живее в село. Той е с няколко години по-малък от мен, има хлапе, което (също условно) ще наречем Радослав; сега е в 7 или 8 клас. Това, че живеят в село, съвсем не означава, че има някаква разлика там в технологии и прочее, даже в случая напротив - Иван се е „оборудвал“ с мощни машини, а хлапето расте освен в селска и в мега-виртуална среда. Тази бележка е необходима за последващото…

Мъничка история - от една моя добра позната. Благодяаря ти! Туй, всъщност не е "белиада", а по-скоро мил спомен. Но много ми хареса и впечатли. Тъй. Нашата главна героиня е на 10 години. Зима, студ, февруари. Майката, таткото, тя и по-голямата и сестра. На детото и хрумва, че иска да прави снежен човек (снежен "кломка" в оригиналния разказ, което не го разбрах какво значи, но и разказвачката също не знаеш какво е)...

Потъването на Япония (ако не си спомняте, това е един много страшен роман на Сакьо Кумацу, и още по-страшен филм от нашето детство, посветен, както става ясно от заглавието на потопяването на островите на Япония в океана. Дано не се случи никога!) Та, как Япония е потънала ли? Е, не - става въпрос само за един апартамент… Какво е необходимо за да наводните дома си? Може би странно ще ви прозвучи, но в настоящата "белиада":

• 1 брой разсеяно момче (тоест аз)
• 1 чифт "клафки" (хе-хе, надявам са да я знаете тази дума)
• 1 брой вана и…
• режим на водата (най-важният елемент)!

...

Несъмнено децата (също разни животинки) винаги се очаровани от огъня - трепкащи езичета, присвяткващи "светулчици" около тях, топлинка и красота. А пък защо само децата, нима ние като възрастни, присядайки до огнището не изпитваме очарование? Хипнотизма на огъня може би е някакъв атавизъм, но е от ония, важните и хубави.

Мъ, даа, горния пасаж трябваше да послужи за оправдание за следната ми беля, която си е всъщност май направо пакост..

Един есенен ден в нашия клас се появи ново момиче. Тя имаше дълги, черни плитки, в странно блестящо и черно, от онова черно-синкаво, с което описват в приключенските романи косите на индианките; с "тежки" плитки, завършващи с бели, едри "джувки". Панделките (джувки) бяха изкусно вързани, почти съвършени. Беше облечена в редовата престилка, с прилежно изгладена якичка, е, наистина леко разкривена на една страна, което всъщност би било подозрително за всеки "шерлок-холмовец". Толкова добре изгладена якичка, защита с бели конци… Спомням си, имаше дълги мигли и се движеше странно. Седна на най-задния чин и през цялото време се опитваше да не се разсмее. Много странно се държаха и момчетата, и момичетата от нашия клас към "новото попълнение". Момчетата и отстъпваха място, дори правеха онзи жест, научен от приключенските филми, плавен жест, казващ: "воала" или още по-странно: тупаха я по гърба. Момичетата пък едва сдържаха кикота си и чат-пат, придърпваха и поправяха престилката и. Но всички те наблюдаваха с нескрито любопитство и удоволствие...

БЕЛ. Авторът на статията не е доволен от това как се "получи", но това няма значение... Все пак е важна историята, а не неговите - съвременни - представи за "литературни" стойности! :)

Като малки, сигурен съм, сте се сърдили поне веднъж на мама и татко. И при тези сръдни сигурно сте изричали „заклинанието": „Аз вече никога няма да ви обичам", ау, дори и „Ти вече не си моя мама (мой татко)!". Децата имат свои представи, и днес – сигурен съм, са прави. Пък сръдните им, за разлика на тези на възрастните, особено за важните хора, не продължават кой знае колко. Просто така бяхме устроени (и така са устроени децата) – само си припомнете колко пъти сте казвали на близкото си приятелче (приятелка) подобни неща: „Вече не си ми приятел (приятелка)!", и след няколко дена всичко се е връщало по местата си. Според мен това е така, защото децата в по голямата си част не са злопаметни, тях ги интересуват играта със света и те нямат време да си измислят и пазят в душите си разни „кръвни обиди" и глупави недуразумения (макар, че са най-склонни към тях.).