Като малки, сигурен съм, сте се сърдили поне веднъж на мама и татко. И при тези сръдни сигурно сте изричали „заклинанието": „Аз вече никога няма да ви обичам", ау, дори и „Ти вече не си моя мама (мой татко)!". Децата имат свои представи, и днес – сигурен съм, са прави. Пък сръдните им, за разлика на тези на възрастните, особено за важните хора, не продължават кой знае колко. Просто така бяхме устроени (и така са устроени децата) – само си припомнете колко пъти сте казвали на близкото си приятелче (приятелка) подобни неща: „Вече не си ми приятел (приятелка)!", и след няколко дена всичко се е връщало по местата си. Според мен това е така, защото децата в по голямата си част не са злопаметни, тях ги интересуват играта със света и те нямат време да си измислят и пазят в душите си разни „кръвни обиди" и глупави недуразумения (макар, че са най-склонни към тях.).
Сега да разкажа за едно такова мое сърдене. Не помня как се е получило, нито защо. Това, което помня е, че бях „страшно" обиден и на мама, и на татко! Било е около 3-4 клас, още живеехме в блока срещу „Халите" на Берковица, който се намира почти в центъра. До тук нищо особено. Само, гдето поради тая ми ти „обида" – незнайно защо – реших, че ще се отдам на „вечно" стоене върху един паметник. До блока ни имаше (и има, всъщност) паметник на Замфир Попов, около който са насадени няколко борчета. Като деца много обичахме да се катерим по борчетата и да се „прехвърляме" върху главата на героя. Покатервахме се отгоре му, балансирахме доколкото можем и си слизахме. Някой може и да го стресне такава идея, но винаги съм смятал, че щом на гълъбите е позволено да се разхождат върху разни паметници (пък даже и други неща да правят, за които е неудобно да се говори), не виждам защо да е забранено за децата. Тъй де, едно дете да не е по-маловажно от гълъб?!
Изпокатерих се аз на главата на Замфир Попов и намусено се загледах в далечината... Разбира се, родителите ми скоро ме откриха и започнаха да ме убеждават да сляза от... главата на героя. Работата е там, че клоните на борчетата, което се простират до паметника са доста тънички и само дете може да „пролази" по тях. Сигурен съм – татко ми се опита, но те се огънаха.
Доста дълго е продължило „убеждаването" ми, но понеже не се поддавах татко ми отиде и намери някаква стълба.
Аха! Мислите, че така е свършило всичко ли? Е, не! Наистина съм бил сърдит :)! Просто се дръпвах назад по клончетата на борчето, където не можеха да ме достигнат, а веднъж дори ритнах празната стълба (докато татко се стремеше да ме „докопа" от към борчетата). По някое време на родителите ми им писна да си играят с мен и просто ме зарязаха да си „вися" на паметника.... Да, и това не е края! Изтърпях повече от 3 часа (сигурно е станало към 10-11-12 часа). Бях се съвсем удрямал – направо за падане от паметник – когато дойде мама. Не помня какво ми е казала, но нали знаете, на мама, когато говори по „ония начин" никой не може да устои и противоречи. Смъкнах се безславно (а, всъщност не!) и отидох да спя. Странно, но никой никога не ми се е карал за тази беля! За мен остава смешноватия спомен, как съм "кацнал върху един паметник" :)