Двайсет години работих в редакцията на "Септемврийче". Моят вестник! Отначало се учих как да пиша за деца. Оказа се по-трудно, отколкото за възрастни. Пътувах из България, срещах се с читатели, предавах впечатленията си на хартията. Никога не съм общувала с пионерите като голям човек с малки. Бях една от тях и така разговорите ни ставаха откровени и интересни. Споделяха дори съкровени тайни. Имаше два вида информация, която получавах - неизбежната и душевната. Така учението, обучението, интернационалната дружба, патриотичните инициативи преливаха в разговори за взаимоотношенията в училище и у дома, за първата интимна тръпка, за смисъла на усилията, които се налага да правим. за грешките и начините да ги избегнем... Бяха славни години. Струваше ни се, че все така ще продължава. Не подозирахме за изненадите на прехода... После "Клуб 15" замени "Септемврийчето", а той се занимаваше само със свободното време , забавленията и любимата музика. Беше времето на истерията "Майкъл Джаксън". Беше времето на разпада на пионерската организация, впрочем тя си беше изкопирана от съветския модел. Но за умрелите - или добро, или нищо, нали?!

Привет на махалата! Вече сме ваканция,което значи…щастие! Най-голямото щастие е да си при баба и дядо! Тези дни се върнах  там за миг… Реших да се захвана с мазето, защото отдавна има нужда от това, но поради лоши обстоятелства все не стигахме до него. В едно шкафче, в което имаше книжки, попаднах на тефтера на баба. Взех го в ръце и очите ми се насълзиха… Помня го откакто помня себе си! Нареден на бюфета до книгите за готвене и плетива. Разбира се палавите ни ръчички ошетваха и там. Започнах да го разгръщам без да знам,че на края на тефтера милата ми баба е запазила в едно пликче част от детството…