Двайсет години работих в редакцията на "Септемврийче". Моят вестник! Отначало се учих как да пиша за деца. Оказа се по-трудно, отколкото за възрастни. Пътувах из България, срещах се с читатели, предавах впечатленията си на хартията. Никога не съм общувала с пионерите като голям човек с малки. Бях една от тях и така разговорите ни ставаха откровени и интересни. Споделяха дори съкровени тайни. Имаше два вида информация, която получавах - неизбежната и душевната. Така учението, обучението, интернационалната дружба, патриотичните инициативи преливаха в разговори за взаимоотношенията в училище и у дома, за първата интимна тръпка, за смисъла на усилията, които се налага да правим. за грешките и начините да ги избегнем... Бяха славни години. Струваше ни се, че все така ще продължава. Не подозирахме за изненадите на прехода... После "Клуб 15" замени "Септемврийчето", а той се занимаваше само със свободното време , забавленията и любимата музика. Беше времето на истерията "Майкъл Джаксън". Беше времето на разпада на пионерската организация, впрочем тя си беше изкопирана от съветския модел. Но за умрелите - или добро, или нищо, нали?!