Тази статия да се брои за специален поздрав на днешните рожденнички
Зори и Зверче! А всички останали да подпяват, моля!

Преди малко се прибрах от снежия морски бряг, дъждът упорито пробва да стопи морския сняг, а морските лебеди безстрашно зззъзззнат по снега ...

И бързах, бързах през дъжда и снега, за да ви честитя празника, Зори и Зверче!

Честит рожден ден на още двама от най-скъпите ни членове на екипажа, при това - водолеи 😉- zori djunkova и zverche!

Мислех си, че може би трябва да ви поздравя по отделно, но после си рекох: Ами то винаги по-хубаво от гърненце с мед са си две гърненца с мед, така че със сигурност по-весело се празнува с другарче - сърождениче

 

Поне веднъж в  месеца ходя  на библиотека. Не че си нямам един куп новозакупени  книги, които кой знае кога ще намеря време да прочета, но разходката из старите библиотечни рафтове в Столична библиотека е своеобразна "машина на времето". За около един час забравям какво има зад прозорците отвън. Спирам се пред познати заглавия, които са сгрявали някога детското ми сърце. Разни пазпердушинени от четене книги с пожълтели страници, с разбридани конци на платнената подвързия. Особено ми е приятно да се навра в отдела със старата периодика. Разгръщам страниците на попаднало ми напосоки списание от 198… г. и се зачитам. Разказ за съдбата на някаква разведена жена с дете, репортаж от забутан в някакво село детски дом, историята на строител – герой на социалистическия труд (тоя вид статии винаги са изкуствено бодряшки)… В повечето статии може да се усети една наивност, която от позицията на днешните ми познания за "нещата от живота" изглежда дори смешна. Дори и наивни, но мислите, думите, разсъжденията в тия отдавна нечетени от никого стари списания излъчват една ясно доловима чистота. Някаква старомодна вече (дори забранена в съвременните масмедии) журналистическа целомъдреност.
Историята, която публикувам по-долу, е взета от едно такова старо списание( "Неделя, понеделник" разказ "Сватба"). Авторката на статията се казва Теодора Колева. Това е разказ за едно детство, изживяно от две деца – Т.Колева, когато е била дете и… баба й. Нима могат старите хора да бъдат деца? Възможно ли е човек да запази детскостта си и на стари години? Публикуваните тук мемоари доказват, че това е напълно възможно. Бабата на Теодора (всъщност тя е сестра на дядо й) има невероятното качество да изпълва живота на другите с любов. Любов в най-чистия й вид и всъщност в единствено възможния: безкористна, прощаваща, надяваща се, нелицемерна, претърпяваща в името на самата себе си всички несгоди на живота. Дали пък именно любовта в тази си най-чиста форма не е така нужния ни "смалидон"?
***

Предлагам тук да продължим статията на Freja, която тия дни отново ни развълнува.

А вие? Помните ли...