Това е втората част от статията за ретро музея в Пещера.

Ще видите много предмети от нашето соц ежедневие, от всеки рафт лъха носталгия, поне за мен. Много пъти съм се чудела защо от соца нямаме снимки от нормалното соц ежедневие, може би защото тогава снимането беше лукс, дори през 70 те е нямало и с какво да се снима , дори и на празници, камо ли в делници. Добре, че са ретро музеите да ни припомнят за всички вещи и дейности, дори и за онези добре забравените 😂 . Разбира се, добре че е и сайта " Нашето детство" , за да обобщи цялата тази инфомация:

Преди време, месец, посетих една къща, тази на баба и дядо, родния дом на татко. Не бях ходил там от поне от 15-ет години, ако не броим няколко кратки, тъжни посещения. Причината беше, че братовчедът на тате иска да я купи (той е съсед), трябваше да намерим със сестричката разни документи (например, натурален акт), за да може да бъде продадена. Аз исках, макар и след толкова много години, да си „прибера“ разни драги ми неща: например, портрета на баба и дядо, който мислех че е ретуширана снимка, а се оказа, че е просто рисунка. Изследвайки къщата (необитавана около 30 години), попаднах на един куфар. Той представлява просто дървена кутия, с железни закачалки. Но когато го открих...

Това е трета /последна/ част на статиите за ретро музея. Автомобилите- помните ли колко дълго се чакаше за да се сдобие едно семейство с кола, и не всички марки бяха достъпни, цветове също, пък като я купиш беше събитие. На нашите им е трябвало около 6 години чакане и са купили синя жигула/ аз още не съм била родена/ само сестра ми. Приличаше на тази:

Това е втора серия от Ретро музея.

Тук може да видите всичко от бита на детството, все едно гледате бг филм от онези години, от най малките до най големите подробности в един дом,  в едно соц. семейство.

Потопете се в ежедневието на миналото, направо като машина на времето:

Един третокласник отива до София. Качва се от на автобус „Чавдар“, пътуващ от малко провинциално градче  в столицата. Денят е събота. Той е събрал няколко лева за пътуването през седмицата - от това, което са му давали за закуски и обед мама и татко. Когато пристига на столичната гара „Север“, незнаещ, пита околните къде се намира „Пирогов“, тъй като е чул, че неговият дядо е там. Да, той изобщо не знае къде се намира неговият дядо, и изобщо не разбира такива неща като „болница“. Просто нещо е дочул от родителите си. Нашият третокласник, всъщност не харесва много дядо си, понеже веднъж му се е скарал, докато е бил „на село“. В малкото му мозъче това каране е е свързано със следното: докато веднъж нощес лежали, спали в леглата си (мъничкото ни човече при баба си), нещо се разтресло, всъщност това било земетресение, и дядото полусънен казал: "Стига рита, бе!" 

За носталгията 45 години не стигат. А през 2025 г. именно толкова се навършиха от началото на производството на три престижни автомобила от нашето детство - Лада 2105, Лада 2107 и Лада 2104.

Рожденият ден на дядо (таткото на мама) беше на 22 март. Работата му беше свързана с чести пътувания из нашата родина. Идваше си за седмица и заминаваше отново. Всяко негово завръщане у дома беше като пролет...

Затварям очи и се заслушвам...Китайският часовник пронизва тишината...тик-так,тик-так, тик-так... Стрелките му светят в тъмното, а аз съм спокойна и щастлива.Нафтовата печка бумти и сме заедно всички. Тик-так,тик-так,тик-так... Този часовник се е озовал в нашия дом още преди аз да се родя и дълги години ни будеше всяка сутрин...

Беше в началото на едно от онези безкрайни и безгрижни лета. Лято, което се очертаваше да бъде едно от най-вълнуващите за мен. Мама беше в трескава подготовка.От предприятието й бяха организирали екскурзия до Съветския съюз - Киев, Волгоград, Ленинград и Москва. Най-после щях да прегърна една голяма мечта! Бях в толкова голяма еуфория, че обещах дъвки на цялата махала, а едно момиченце без малко да се разболее от копнеж по дъвките. Мама прие поръчката за моята мечта и скоро замина, за да я сбъдне. Не след дълго пристигна картичка от Киев, адресирана до татко(адресът отдавна не е актуален😉)... 

С такова умиление си спомням за ваканциите на село при баба и дядо... Всяко лято москвичът на баща ми ни откарваше със сестра ми в едно китно селце, в полите на Люлин планина. Сутрин баба ставаше рано и ни правеше мекички. След това излизахме на двора с дядо, за да видим дали птиците са ни снесли яйца в гнездата, които си бяхме направили собственоръчно и сложили в клоните на едни ниски люлякови храсти. И о, чудо - винаги имаше по едно яйчице в гнездата! Дядо предварително е поставял яйца от джинка там, за да се радваме. В двора имаше малинови храсти и не пропускахме да си наберем от вкусните плодчета. Правехме си плодово мляко - малинки с кисело мляко. Баба и дядо ни научиха на таблицата за умножение много преди да тръгнем в първи клас, четяха ни истории за хайдут Велко, учеха ни на стихотворения. Непосредствено до къщата беше училищния двор - чудесно място за игра за децата във ваканция. Имаше баскетболен кош и често играехме баскетбол с братовчедите ни, които постоянно живееха в селото. Местните деца много не приемаха пришълци - градски деца, и страняха от нас. Когато станахме девойки, положението се промени и се превърнахме в обект на ухажване от местните момчета. Контехме се по цял час, за да излезем на улицата. Косата се сплиташе на плитки вечер, за да е къдрава на другия ден. Ходехме цяла тумба на кино в близкия град, говорехме си до късно през нощта в училищния двор, разказвахме си истории. Баба и сестра й, чиято къща беше наблизо, ни следяха изкъсо и обикаляха по улицата /наричаха го ''вечерна разходка''/, за да не ни изтърват от поглед в тъмното.

Помня качамака на баба - невероятно вкусен. След като го свареше, го правеше по два начина - изсипваше го от тенджерата, чиято форма беше заел и го режеше с конец на филии, с които можеше да си топиш в различни разядки - пържени чушки и домати, люти чушчици в оцет и олио или пък в мед, друг път му слагаше масло, сирене и червен пипер. Помня и нещо, на което му казваха ''разпарен хляб" - на дъното на тенджера с малко вряща вода се слагаха клонки и отгоре се поставяше хляб да омекне. И после топяхме залъчета в невероятните гозби на баба. Аз и сестра ми бяхме злояди деца, но при баба и дядо ядяхме с голям апетит.

Дядо ми пък майстореше пищялки от дърво и свиреше на тях.

Като всяко любопитно дете тъмното мазе ме привличаше с различните неща, складирани в него. Имаше кашони, пълни със стари вестници и списания - ''Паралели'', ''Жената днeс'', ''Космос''. Обожавах да прелиствам пожълтелите страници и да чета статиите в тях.

Много обичах разказите на баба за нейната младост...Питала съм я как се е оженила и ми е разказвала, че като мома се е хванала за дядо на хорото и така...Нравите са били други тогава.

Баба и дядо вече са покойници и къщата е празна и запустяла. Малините са превзели целия двор, тревата е с човешки ръст... А люляците са станали големи дървета, за съжаление - без гнезда...