^{рожденият ден на дядо(таткото на мама) беше на 22 март. Работата му беше свързана с чести пътувания из нашата родина. Идваше си за седмица и заминаваше отново. Всяко негово завръщане у дома беше като пролет...} 

^{Моят дядо беше моята пролет. Родил се е с пролетта и името му беше пролетно... Георги. А моят любим празник е Гергьовден - най-големият празник сред разцъфналата пролет. Дядо беше финансов ревизор към БНБ и често пътуваше из страната по ревизии.}

^{По разкази на мама, когато съм била много мъничка и дядо се прибирал от поредната ревизия, аз съм плачела от него. Ставало му много мъчно... Впоследствие станах най - щастливата внучка. Чаках моята пролет с голямо нетърпение. Когато си идваше дядо се показваше на мрежата на прозореца и издаваше звук на птица. Правеше го като свиваше езика си. Щом го чуех разбирах, че пролетта е дошла. Хуквах да гушна дядо. В моето родно градче (Попово) имаше един чичо Марин с файтон, който с накипрените си с пискюли коне е служил с по-евтин превоз до края на 70-те. Имам смътен спомен как веднъж дядо пристигна от гарата с файтона...}

^{Ето го слиза с шлифер, бомбе и чанта в ръка...}

^{Ей такава чанта имаше дядо. И в нея винаги носеше по нещо на любимите внуци. Беше ерудиран и почтен човек. И никога не изневеряваше на принципите си. Дядо много обичаше планината.}

 ^{От една планинска разходка дядо се завърна с еделвайси, ,които бяха сложени в два детски портрета-моя и на сестра ми.}

 За мен тези цветя бяха нещо приказно. И винаги ги свързвам с дядо. Когато си беше у дома дядо се отдаваше на внуците. Ходехме до Градската градина да напълним вода от чешмичката. Тогава изглеждаше така...

Сега изглежда така...

РРазбира се първо минавахме през любимия ни детски кът (тези две снимки са на едно мое другарче Роси от моята група в детската градина 😃 🥰). Леличката отляво е майката на Роси.

 Ех, тогава имаше и животни... За съжаление отдавна вече ги няма. Няма ги и нашите люлки, катерушки и любимите пързалки-ракети,но моето любимо каменно слонче-пързалка си е още там. И зиме...

И лете...

 И не е самотно...

И разбира се на връщане винаги се отбивахме в любимата сладкарница Теменуга - име като за сладкарница на пролетта. Дядо изваждаше портфейла си, за да ни купи лакомства...

 Беше ей такъв заоблен и на мен ми беше много интересен. И крачехме щастливи към слънчевата къща. А там естествено ни чакаше бабчето...

Там пред"бялата спретната къщурка с две липи отпред..." И пред нашата слънчева къща имаше две липи, засадени някога от дядо. През моето безкрайно, синьо лято те вече бяха големи и обсипани със златни цветчета. Когато бяхме по-малки на едната от тях дядо беше вързал дървена люлка...

А като станахме малко по-големи и по улицата се вихреха безкрайни игри, дядо беше приспособил един много дълъг прът, специално за сваляне на ракетката за федербал. Над улицата точно пред нашата къща се простираше една жица за ток, ей така...

И ние с всичкия си акъл се мъчехме да я прескачаме с ракетката. Най-често ракетката се закачаше на най-горните клони на липата и дядо пристигаше с дългия прът да я сваля. През 60-те години дядо е работил за известно време в БНБ София и са му предлагали жилище там. Изтръпвам при мисълта, че можеше да си нямам родна, слънчева къща..., че нямаше да ги има ябълките, крушите, вишни те, черешата, леската, малините, ягодите, сливата..., безбройните цветя... , вълшебните лета и ваканциите, тичането и смеха сред цялата тази красота... Баба и дядо обаче не можеха без слънчевата къща, тя беше техния живот, те бяха вложили цялата си любов в нея. Дядо е отказал и аз съм му безкрайно благодарна! Сред дърветата, цветята, природата аз се чувствам най-жива. Любимата песен на моята пролет беше... "Когато бях овчаарче..."  https://m.youtube.com/watch?v=jrq972UOjkA 

Много обичах да я пея като дете. И сега често си я пускам в памет на дядо, а очите ми се надълзяват, докато си я припявам. Дядо обожаваше и...

Тичаше да ги слуша в читалището, когато гостуваха в родното ни градче.

Трендафилът мирише, бодилото боде... Дядо беше левскар. Когато слушаше мач с участието на Левски по радиоточката, се пазеше тишина. Покрай него всички станахме левскари. На старата секция в дома на родителите ми още стои ваденка на Левски, която някога залепихме със сестра ми.

Едно завръщане на моята пролет няма никога да забравя... Дядо се завърна, носейки най-хубавия подарък, който ме превърна в трептящ пролетен цвят. Моето първо колело Зайка Люкс. Беше зелено със снежнобели като кокичета педали... 

Тези снимки са от руски сайт, не успях да намеря зелено. Имаше си всичко клаксон, огледало, светещ фар... 

Имаше жълт като минзухар багажник...

Вътре в него имаше две големи батерии, с помощта на които светеше отзад. 

 Няма такава радост, пърхах като пеперуда! А после полетях с колелото като птичка! Затварям очи и чувам звука на помощните колеленца.Скоро след това тати ги махна, защото бързо се научих да карам без тях. И се почна голямото щурене. Ходех да летя на горната улица, защото беше под наклон, а нашата беше равна. Накрая след падания и беснене изглеждаше така... 

Даже ги нямаше и белите като кокичета педали... Дядо се пенсионира през 1980 г. и вече изцяло се отдаде на семейството. Точно през тази година ние се преместихме в Разград, но всяка събота и неделя, всяка ваканция  бяхме в слънчевата къща при баба и дядо. Идваха си и братовчедите от София. Дядо направи дървена пушка за фунийки на братовчед ми. Аз естествено бях пръв помощник за правенето на фунийки. Пролетта си беше завинаги у дома и изпълняваше желанията на своите внуци. Сложи голямото метално корито на плочата на банята, което пълнехме с вода и си правехме плаж. Тази снимка е правена, когато вече баба и дядо ги нямаше... Беше съвсем друго по време на нашето детство... Имаше много зеленина, имаше живот... Срещу нашия плаж имаше ябълка и круша, обсипани с плодове. Катерехме се по тях и ядяхме на воля. Насреща над керемидите се провесваха клоните на едната вишна. Вдясно дръвчето е леска имаше лешници. Вместо нарязаните дърва имаше подпряна стълба, по която щъкахме надолу нагоре по бански и джапанки, разнасяйки какво ли не. На баба и дядо им се завиваше свят, а дядо току надзърташе отдолу да не направим някоя щуротия. 😄 Много обичахме и си правим и до днес попарата на дядо, наричахме я беломорска попара. 

Родителите на дядо (прабаба ми и прадядо ми) са преселници от Беломорска Тракия. Заселват се в село Глогинка, близо до родното ми Попово. Много сме ходили там като деца. Беломорската попара на дядо си е запържена попара. Хляб и сирене, запържва се със загрято олио (едно време я правехме с масло) и червен пипер и накрая се залива с гореща вода. Нищо особено, но с вкус на детство! Дядо имаше класьор с марки, беше стар филателист. А аз като всички вас бях млад филателист. 😉 Разликата беше, че дядовите марки бяха без печат, а моите е ясно... с печат. 😁 Ето малка част от класьора на дядо... 

 След няколко години дядо се разболя. Един ден ми направи забележка(вече не си спомням за какво) и аз се натъжих и излязох на двора. Той дойде при мен и ми каза:"Свиле, извинявай! Аз от всичките внуци теб най-много обичам!" Дядо никога не ни е делил, беше любящ дядо към всички нас - три внучки и един внук. Просто си имаше някаква слабост към мен... И всеки път, когато си тръгвахме за Разград все се прегръщахме и целувахме и ме наричаше" Свиленцето на дядо". Страхуваше се да не се случи нещо с него без да е успял да се сбогува... Дядо си отиде с пролетта, последните дни на май. Много плаках за моята пролет... Известно време след кончината на дядо аз открих, че сме имали още една обща страст..., да си правим хербарий... Открих го в една негова книга... 

 Дядо, от всичките дядовци аз теб най-много обичам!