Много обичах татко. С него си пеехме детски песнички. Той ми четеше приказки и играеше с мен. Често ме водеше на разходка в гората.

на баща ми

Трифон Зарезан на Върбовка, 1941 г.

Булките сигурно вече са били раздигнали софрата, мъжете тръгнали да донагласят туй онуй за утрешния празник, и точно тогава се е случило това, което накарало баба Ана да се хване за главата. Разправяха, че тя от млада била все малко болнава и шетнята на разрасналата се откъм хора къща, баят я уморявала. Младите, зад гърба й де, все се подсмивали, че понеже работата не й споряла, се наричала на болна. Дали, когато в ранните й 50, закреяла и занемогла съвсем, а докторът от Павликени рекъл, че бъбреците й са се стопили, челядта й се е сетила колко й е било тежко всичките тез години, с болни бъбреци да шета на тринайсет души? Едва ли, щото жената била снажна, висока на бой и в тогавашните представи такава жена не можело да е болна. Булките през зимата помагали, ама с пукването на пролетта и до сбора на Архангеловден, мястото им било на нивите и в лозята. Пък тя, работата в село не е по-малко, ама се не види. Хляба да опечеш, яденето за работниците и за вечерта да сготвиш, ами по двора колко има: кокошките, пуйките, градината...

Странна работа са това големите. Като се вземат на сериозно и започнат да си шепнат, че и вратите заключват. Какво пък толкова си казваха. Чак не било за наЩе уши – че какво им беше на ушите ни – нали за това ги дърпаха – да пораснат и да слушаме.

на дядо Георги

Той идваше винаги по един и същи начин. На вратата се почукваше и когато я отворех, на прага стоеше дядо с възможно най-добродушната усмивка, която съм виждал. Следваше един и същ поздрав:»Добър ден, Дани, дошъл съм ви на гости». Дядо пристигаше винаги със старо сако и вълнени черни панталони, каквито не бих обул за нищо на света. На главата му стоеше каскет, с който не се разделяше и в най-топлите летни дни. В ръката си стискаше черна гумирана торба. Години наред, идвайки ни на гости в града, той носеше тази торба, макар че гумата се беше вече напукала, а платнените дръжки баба беше обшила с безброй шевове на местата, където се късаха от износване. Дядо идваше на гости обикновено в петък, когато в града ни се организираше пазар и селяни от близките села идваха да продават селскостопанските си произведения. Той пристигаше около обяд, когато в къщи нямаше никой освен мен. Това бяха нашите петъчни срещи. При всяко посещение се повтаряше една и съща церемония: разтоварването на торбата. "Баба ви е изпратила някои армагани», казваше дядо