Един третокласник отива до София. Качва се от на автобус „Чавдар“, пътуващ от малко провинциално градче  в столицата. Денят е събота. Той е събрал няколко лева за пътуването през седмицата - от това, което са му давали за закуски и обед мама и татко. Когато пристига на столичната гара „Север“, незнаещ, пита околните къде се намира „Пирогов“, тъй като е чул, че неговият дядо е там. Да, той изобщо не знае къде се намира неговият дядо, и изобщо не разбира такива неща като „болница“. Просто нещо е дочул от родителите си. Нашият третокласник, всъщност не харесва много дядо си, понеже веднъж му се е скарал, докато е бил „на село“. В малкото му мозъче това каране е е свързано със следното: докато веднъж нощес лежали, спали в леглата си (мъничкото ни човече при баба си), нещо се разтресло, всъщност това било земетресение, и дядото полусънен казал: "Стига рита, бе!" 

За носталгията 45 години не стигат. А през 2025 г. именно толкова се навършиха от началото на производството на три престижни автомобила от нашето детство - Лада 2105, Лада 2107 и Лада 2104.

Рожденият ден на дядо (таткото на мама) беше на 22 март. Работата му беше свързана с чести пътувания из нашата родина. Идваше си за седмица и заминаваше отново. Всяко негово завръщане у дома беше като пролет...

Затварям очи и се заслушвам...Китайският часовник пронизва тишината...тик-так,тик-так, тик-так... Стрелките му светят в тъмното, а аз съм спокойна и щастлива.Нафтовата печка бумти и сме заедно всички. Тик-так,тик-так,тик-так... Този часовник се е озовал в нашия дом още преди аз да се родя и дълги години ни будеше всяка сутрин...

Беше в началото на едно от онези безкрайни и безгрижни лета. Лято, което се очертаваше да бъде едно от най-вълнуващите за мен. Мама беше в трескава подготовка.От предприятието й бяха организирали екскурзия до Съветския съюз - Киев, Волгоград, Ленинград и Москва. Най-после щях да прегърна една голяма мечта! Бях в толкова голяма еуфория, че обещах дъвки на цялата махала, а едно момиченце без малко да се разболее от копнеж по дъвките. Мама прие поръчката за моята мечта и скоро замина, за да я сбъдне. Не след дълго пристигна картичка от Киев, адресирана до татко(адресът отдавна не е актуален😉)... 

С такова умиление си спомням за ваканциите на село при баба и дядо... Всяко лято москвичът на баща ми ни откарваше със сестра ми в едно китно селце, в полите на Люлин планина. Сутрин баба ставаше рано и ни правеше мекички. След това излизахме на двора с дядо, за да видим дали птиците са ни снесли яйца в гнездата, които си бяхме направили собственоръчно и сложили в клоните на едни ниски люлякови храсти. И о, чудо - винаги имаше по едно яйчице в гнездата! Дядо предварително е поставял яйца от джинка там, за да се радваме. В двора имаше малинови храсти и не пропускахме да си наберем от вкусните плодчета. Правехме си плодово мляко - малинки с кисело мляко. Баба и дядо ни научиха на таблицата за умножение много преди да тръгнем в първи клас, четяха ни истории за хайдут Велко, учеха ни на стихотворения. Непосредствено до къщата беше училищния двор - чудесно място за игра за децата във ваканция. Имаше баскетболен кош и често играехме баскетбол с братовчедите ни, които постоянно живееха в селото. Местните деца много не приемаха пришълци - градски деца, и страняха от нас. Когато станахме девойки, положението се промени и се превърнахме в обект на ухажване от местните момчета. Контехме се по цял час, за да излезем на улицата. Косата се сплиташе на плитки вечер, за да е къдрава на другия ден. Ходехме цяла тумба на кино в близкия град, говорехме си до късно през нощта в училищния двор, разказвахме си истории. Баба и сестра й, чиято къща беше наблизо, ни следяха изкъсо и обикаляха по улицата /наричаха го ''вечерна разходка''/, за да не ни изтърват от поглед в тъмното.

Помня качамака на баба - невероятно вкусен. След като го свареше, го правеше по два начина - изсипваше го от тенджерата, чиято форма беше заел и го режеше с конец на филии, с които можеше да си топиш в различни разядки - пържени чушки и домати, люти чушчици в оцет и олио или пък в мед, друг път му слагаше масло, сирене и червен пипер. Помня и нещо, на което му казваха ''разпарен хляб" - на дъното на тенджера с малко вряща вода се слагаха клонки и отгоре се поставяше хляб да омекне. И после топяхме залъчета в невероятните гозби на баба. Аз и сестра ми бяхме злояди деца, но при баба и дядо ядяхме с голям апетит.

Дядо ми пък майстореше пищялки от дърво и свиреше на тях.

Като всяко любопитно дете тъмното мазе ме привличаше с различните неща, складирани в него. Имаше кашони, пълни със стари вестници и списания - ''Паралели'', ''Жената днeс'', ''Космос''. Обожавах да прелиствам пожълтелите страници и да чета статиите в тях.

Много обичах разказите на баба за нейната младост...Питала съм я как се е оженила и ми е разказвала, че като мома се е хванала за дядо на хорото и така...Нравите са били други тогава.

Баба и дядо вече са покойници и къщата е празна и запустяла. Малините са превзели целия двор, тревата е с човешки ръст... А люляците са станали големи дървета, за съжаление - без гнезда...

Честито Благовещение,мили другарчета!Желая ви от сърце да сте много здрави и да имате повече вълшебства и благи вести!Днес е един от най-светлите празници-ден на майката.Мисля,че не е случайно,че точно днес се навършват девет месеца  от загубата на мама...Няма случайни неща в живота...Не искам да натъжавам Нашето детство...Искам само да споделя най-ценното,което пазя от моето детство и от мама.То е в една вълшебна кутийка... Ето я...

 Вълшебната кутийка!Това са плитките на мама и моите бебешки къдрички!Откакто се помня те стоят в тази вълшебна кутийка,в която често надзъртам.На горната снимка е мама с плитките,а на долната съм аз с къдричките. Вълшебната кутийка ми я даде мама и аз я пазя до днес.И ми е тъжно и мило.И вълшебно...Целувам плитките на мама и си представям,че е до мен...И не знам защо всеки път като ги гледам в главата ми  започва да се върти една песен на Емил Димитров от нашето детство...Сетихте ли се...?Каква невеста си била ти,мамо,мила мамо...Може би,защото мама ни обича най-силно като никой друг,защото е най-верният приятел на този свят,който никога няма да те предаде... Вечер гледам тъмното небе като едно време,но сега не чакам падаща звезда,а търся моите две звезди,най-ярките-мама и татко.Зная,че те са някъде там и не са ме изоставили.Някъде на едно по-добро място,където няма зло и болка.Място като Нашето детство...Прости ми за всичко,мамо!Обичам те безкрайно!Дълбок поклон!

  Простете ми за тъгата,приятелчета...Обещавам да се реванширам с много усмивки!

Ето ни в края на 80-те години! Снимката е правена в едно култово за варненци фото студио - Луна! Ако не се лъжа снимката е от 1986 или 1987

Здравейте, приятели! Напоследък с моето другарче, на когото фотографията му е хоби, си говорихме доста за дигитализиране на снимки. Та реших и аз, както в предишна статия беше направил yogimax, да ви покажа някои снимки от моето детство...

Бабината къща... Скъп и топъл спомен от детството. Няма човек, който като чуе думата детство да не се сети за къщата на баба. Игри, смях, свобода и простор - това бе за мен тази стара, къща от керпич, в едно малко, липсващо на картата, село. И всеки път, когато спомените ми ме отнесат натам, нещо стяга гърлото и сълзите идват, неканени...