Странна работа са това големите. Като се вземат на сериозно и започнат да си шепнат, че и вратите заключват. Какво пък толкова си казваха. Чак не било за наЩе уши – че какво им беше на ушите ни – нали за това ги дърпаха – да пораснат и да слушаме.

на дядо Георги

Той идваше винаги по един и същи начин. На вратата се почукваше и когато я отворех, на прага стоеше дядо с възможно най-добродушната усмивка, която съм виждал. Следваше един и същ поздрав:»Добър ден, Дани, дошъл съм ви на гости». Дядо пристигаше винаги със старо сако и вълнени черни панталони, каквито не бих обул за нищо на света. На главата му стоеше каскет, с който не се разделяше и в най-топлите летни дни. В ръката си стискаше черна гумирана торба. Години наред, идвайки ни на гости в града, той носеше тази торба, макар че гумата се беше вече напукала, а платнените дръжки баба беше обшила с безброй шевове на местата, където се късаха от износване. Дядо идваше на гости обикновено в петък, когато в града ни се организираше пазар и селяни от близките села идваха да продават селскостопанските си произведения. Той пристигаше около обяд, когато в къщи нямаше никой освен мен. Това бяха нашите петъчни срещи. При всяко посещение се повтаряше една и съща церемония: разтоварването на торбата. "Баба ви е изпратила някои армагани», казваше дядо