Тя, градината, наистина беше безкрайна, и не само защото аз съм била малка. В нашето семейство с гордост се разказваше за прадядото на моя дядо, който се преселил от Балкана, заградил си двор в края на селото и по стар български обичай всяка нощ местел колчетата, докато докара приличната квадратура от 8 дка. Нашият двор заемаше скромната 1/4 от това пространство - по толкова се паднало на дядо, брат му и двете му сестри след делбата на наследството. Но и това не е никак малко място за едно детство!

  Основна функция на градината беше да ни снабдява с плодове и зеленчуци, несравнимо по-хубави от "магазинските". В зеленчуковата градина се отглеждаха всички зеленчуци, познати в България по онова време, че даже и "чери домати" имахме една година, след като чичо ми беше донесъл семена от чужбина. Те обаче нямаше как да издържат конкуренцията на родния домат, от който 1 брой пълнеше салатиерата.

  Имахме си и лозе в двора, и малини, а в задния двор - царевица и слънчоглед. Дърветата ни бяха малко - череша, вишна, а също и бяла череша, която изсъхна и трябваше да я отсечем. За сметка на това орехът се извисяваше точно като столетния дъб от Пушкиновата поема. Имаше си и катерича хралупа, и сова в клоните - истинско приказно дърво. Короната му беше огромна, гъста и под нея не растеше нищо освен трева, което пък беше добре за нас децата, защото така имахме обширно сенчесто пространтво за игра.

  Край оградата на задния двор пък растеше дюля. Дюлите не обичах, но мъхестите листа и нежните бледорозови цветове... Красота! Виж, мушмулата не беше такава красавица, но пък нейните плодове ядях с удоволствие. А за тези на леската да не говорим. И до ден-днешен се учудвам при вида на белените лешници, които в магазините се продават като деликатес. И си спомням как беряхме лешници на село, после сядахме на стълбите пред къщи, чупехме черупките с камък и ядяхме ядките - сурови, уханни, обвити в кафяв мъх...

  Имаше още едно дърво в двора, чието отсичане си спомням ясно. Това беше крушата до лятната кухня. Беше спряла да ражда, а и чичо ми искаше да направи на мястото и беседка, за да можем през лятото да се храним навън и когато вали. И така, един следобед чичо върза люлка на крушата, за да се полюлеем за последно, а после я отсякоха, а баба за утеха ни опече гевречета...

  Но най-хубавото в  двора бяха цветята. 

  Градината беше обрамчена от "бухлати чимшири". Те ни бяха любими, тъй като листенцата им ставаха както за "готвене", така и за игра на магазин, където заместваха парите. Тези чимшири пострадаха при едно пране на килими - водата с препарата се стекла към тях и те пожълтяха.

До оградата - люляци, от които правехме разкошни уханни букети за 24-ти май - патронния празник на училището, където баба е била начална учителка 25 години.

  До люляците един храст, какъвто почти не съм виждала другаде - булчин венец, наричан така заради нежните бели цветове.

До беседката, под упоменатата вече круша - дребни, пъстри иглики, а по-късно - посяти от баща ми уханни и нежни петунии.

Край пътеката - божури. Обожавах тези цветя заради пищните, кичести цветове - бели и червени - и заради аромата, толкова сладък и силен, че по пъпките постянно пълзяха мравчици и пиеха от гъстия сладък сок.

  Под ореха не растяха никакви цветя освен вездесъщите глухарчета и, за мой възторг - горски теменужки. Единственото култивирано растение, което вирееше (при това доста добре) под дебелата сянка, беше едно цвете с големи сърцевидни листа и красиви бели цветове, подобни на лилии. Беше посадено там от стринка, която беше нашият главен цветар. Благодарение на нея през пролетта градината потъваше в червени и жълти лалета (преди да се разпукнат, червените ми приличаха на великденски яйца),  нарциси и зюмбюли (розовите бяха по-кичести, но пък сините ухаеха упоително). После, през лятото, идваше ред на уханния крем, след него кандилката и летните хризантеми, а наближеше ли време за училище, цъфваха пъстрите хризантеми с едри цветове. Те явно бяха слабост на стринка, защото освен в градината, беше насадила от тях и в саксии и стари тенджери, които стояха подредени в дълга редица край къщата. Поливането на хризантемите, наред с метенето на плочника, беше мое задължение, което изпълнявах с гордост.

  Ето, това е тя, градината на моето детство. Към нея могат да се прибавят и други градини, свързани с детските дни - градините на съседите, където винаги бяхме добре дошли. Например градината на баба Тота, където растеше най-красивото за мен цвете - дамско сърце. Или градината на леля Пека, която отглеждаше кактуси в метални кутии от халва (тези със слънчогледите), а в градината - къпини. Никога повече не видях такива къпини - нямаха бодли, а плодовете им бяха много едри. По-късно разбрах, че просто са били питомни, но за мен това си остана една от магиите на детството. Детството като къпина от двора на леля Пека - без тръни, сладка, ароматна, голяма, красива, блестяща...