"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години.
Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
... Вървях забързана сред трамваи, коли и хора ... Покрай мен се изнизваха кадрите от поредния делничен ден. Лица на угрижени, напрегнати хора, надбягващи се с лудешкия ритъм на ежедневието. Вървях и не мислех за нищо друго, освен за това кога ще светне червеното на светофара, имам ли достатъчно време да успея да свърша всичко, предвидено за деня ...
Заваля, и кадрите станаха още по забързани. Аз също ускорих крачка ... нанякъде. И ето, че изведнъж усетих някакво леко потупване по рамото. Учудено се огледах наоколо, но видях единствено отминаващите хора. Нямаше никой ... В краката ми се търкулна нещо мъничко. Наведох се ... беше най-обикновено желъдче! Откъснало се от шапчицата си и от дървото, на което до скоро блажено се е препичало на слънцето. Вдигнах го от мократа улица, извадих кърпичката си и го почистих. Стана ми някак мило за това малко приятелче, потупало ме свойски по рамото, сякаш, за да ми каже едно весело: "Здравей!" и да се пошегува по хлапешки безгрижно с моите сериозни делнични планове.
Държейки в шепа палавия ми нов приятел, внезапно, като с вълшебна пръчица, се пренесох в едни много далечни дни. Дните на моето детство. Замириса ми на крем ванилия, макарони на фурна и белина. Видях се в детската градина, видях черешките, избродирани на ревера на карираната ми престилчица. Чух гласовете на децата около мен, видях парка, в който всеки следобед играехме. Там събирахме какви ли не "богатства" и ги скривахме в хралупата на едно огромно старо дърво. Най-ценни от съкровищата ни всъщност бяха точно желъдите. Сетих се колко беше важно да са с шапчица, защото после правехме от тях човечета - момиченца и момченца, давахме им имена, измисляхме цели истории и играехме малки спектакли, в които те бяха главни герои ....
... Спрях се и тръгнах обратно. Обратно към дървото на моето желъдче, което стисках в джоба. На всяка цена трябваше да намеря шапчицата на този мой приятел - там под дървото! Трябваше да му дам име и да го превърна в образ. Макар да закъснявах, макар да валеше ...
Аз се връщах назад, за да търся ... дървото на моето детство ...
Ако щракнете върху линка по-долу, ще чуете една доста стара песен, кавър на братя Аргирови. Казваше се като че ли "Пощальонът идва" или нещо такова. Като я изслушате, ще се почувствате някъде в средата на 80-те. Пробвайте, въздейства доста подмладяващо :) http://www.vbox7.com/play:40f2c3d3
23 септември беше деня, в който ни приемаха в пионерската организация. Това всъщност е датата, на която е избухнало септемврийското въстание през 1923 г. Въстанията не са детска работа, затова няма да се занимаваме с тях.
За пионери ни приемаха в началото на четвърти клас. На споменатата по-горе дата се правеше сбор на пионерската училищна дружина...
Това, което ще чуете, ако щракнете върху линка по-долу, не e свързано с нашето детство. Нещата, които говори на записа детето обаче са толкова свежи, че няма начин да не ви накарат да завиждате , че вече не сте дете. А това е така наречената "благородна завист" и ние просто ви предоставяме удоволствието да я изпитате. Така че приятно завиждане: http://www.zazz.bg/play:ab7d03dc
Знам една история, която някога чух от една моя учителка по повод току-що отминалата манифестация. Учителката стояла отстрани и наблюдавала как преминава покрай трибуната на официалните лица колона от деца. Дечицата викали "ура" и размахвали към трибуната букети с цветя. Всичко било както трябва. След като децата отминали, на паважа точно пред подиума останала да лежи една детска обувчица...
Спомням си каква "манифестационна" треска ни обхващаше, докато "с маршова стъпка" минавахме и ние някога по улицата, отстрани на която се редяха стотици любопитни възрастни. От високоговорителите се разнасяше приповдигнатият тон на водещия тържеството, който обявяваше: ...
Намерих една доста интересна статия в мрежата. Авторът на статията се казва Стоян Вълев и разказва за това, как като дете се запознал с Димитър Пеев - главният редактор на списание "Космос". Няма нужда да казвам какво означаваше за нас някога това списание. А няма нужда най-вече за това, защото Стоян Вълев го е казал така хубаво, че просто няма какво да се добави.
Приятно четене: http://knigi-news.com/?in=pod&stat=1968§ion=13&cur=20
Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).
