Привет, приятели!
Ей какво ми хрумна предизвикателство към себе си:). Напишете писмо (в НД като статия, коментар, ако искате) към своето минало „аз“, като дете (примерно към 12-17 г.). Може да започва, примерно така:

„Привет, еди-кой-си!
Пиша ти от 2025-та година. Искам да ти кажа, как живея днес, мое мъничко, любимо, наивно, „аз“... Сега съм на еди колко си години. Направих, създадох много неща, но естествено, изгубих много - най-вече изгубих теб, мое мъничко, любимо, наивно, чисто мое „аз“. Но, знаеш ли..."

Малко радост сред студените депресивни ноемврийски вечери.

Концерт на децата от 48-мия фестивал Радост Европе в Белград 2017 г.

Здравейте, другарчета, 

отдавна исках да споделя с вас две мои стихчета на пролетна тематика, които съм писал преди тридесетина години, в началните класове.

Една магарешка сила

Трамваят изскрибуца със спирачки и спря на спирката. Много стар трамвай, поне на 50 години. Дойдох на тази спирка, защото закъснях много тази вечер и за да се придвижа до квартирата трябва доста време да чакам автобуса. А този трамвай се движи на кратки интервали дори и в този късен час.

Но не бях очкавал да е толкова стар. Като излязал от музей...

НА ЧАША РУСКИ ЧАЙ

Понякога съвсем неочаквано в паметта ми изниква картина от миналото. Само за няколко секунди, но съвсем ясен отпечатък . Изниква плътен и силен, с мирис, цвят, звук и разни приятни чувства, събуждащи сетивото ми за носталгия. Чувства, които са изчезнали от ежедневието ми.

Вчера сутринта вървях по шумен градки булевард, когато пак се появи такава картина.

Стая, или по скоро усещане за стая, в старата ми гимназия. Няколко души седят на столове (...)

Като деца нямахме възможност да си купим оригинални „западни” фланелки с картинки и надписи на любимите ни групи. А как само искахме…

Така... Тъжно или не - малко вещи са останали от детството ми, заради постоянни местения между общежития и поради липса на собствен дом, на тавани и мазета, където човек обикновено смело трупа и съхранява различни предмети. И до днес е така. Добре, че има такива виртуални складове за чудеса от миналото като този сайт, където да си намирам разни изгубени неща...
(.... А на мен ми върви да си губя играчките от малка - още при първото преместване в друг блок, дядо ми някъде забрави цял чувал с играчки (от онези белите големи чували), най-хубавите ми играчки..., всъщност - всичките ми играчки. С години тъгувах за тях и се чудех каква ли е съдбата им.

Малко коментар от админа:

Може би тази статия ще стане повод за спорове. Във всеки случай авторът й е писал за човек, който е част от детството ни и за неговото "детско мнение" за този човек. Промених малко кратката статия, за да е ясно, че статията все пак е в съответствие с "НД".

Dani

"Макар че съм била дете, имам памет за онова време, когато крехката жена в бяло грачеше с големите си очила от баналните партийни трибуни и говореше за хармонична всестранно развита личност и естетическо възпитание на подрастващите. От тези лозунги едва ли нещо съм разбирала, но в училище започна да става все по-интересно. Извън досадните задължителни предмети там се случваха десетки артсъбития, на които аз и други като мен, по-будни и жадни за интересен живот, ходехме с искрено желание. Правехме ги с ентусиазъм – срещи с творци, поетични рецитали, песенни конкурси, театрални постановки, спортни състезания, творческа работа с по-малките от нас ученици, олимпиади, курсове по краснопис и рецитиране на поезия, пътувания в други градове, опознаване на историята на родния край… И прочие, и прочие. В училището ни – ново, построено в малкия ни град в чест на 1300-годишнината на България, ходех с желание и самочувствие, защото беше уютно и модерно."...

Игра на гатанки

- Преди всичко трябва да похапнем. - Питър погледна към Уенди. - Време е за вечеря и аз съм така изгладнял. Какво ще кажеш за това, Уенди? Защо не вземеш да ни приготвиш нещо за ядене?
- Ами добре, но… струва ми се, тук наоколо няма магазини. Откъде ще вземем продукти за вечеря. – Уенди се усмихна хитро и добави – Дори да имаше наоколо магазин, там едва ли дават нещо без пари. Как си с парите, а Питър?
Питър не обърна внимание на язвителния тон, с който зададе въпроса Уенди.
- Някога имах едни пари, цели пет паунда. С тяхна помощ птиците построиха гнездото, с което се возя по голямото езеро. Но до днес прекрасно се справям и без всякакви пари. Както и ти преди, Уенди. И ти някога можеше да сготвиш прекрасно ядене, без никакви пари. Спомни си!
- Няма обяд без пари, Питър, никога не е имало.(...)