Преди няколко месеца се подсетих за нещо - много кратка и смешновата история, която някак не става за никой раздел. Чудих се, чудих, и все пак реших да ви я споделя. Но не знам къде да я „поместя“. Може би трябва да открием нов раздел: На кратко, батко :).
Тъй. Осми или девети клас. Става въпрос за лингвистичен спор. Не помня конкретната дума, но спорът е как се пише. Със съученичка, която е, еми-и-и, харесваща ми, красавица като всички осмо-деветоклисници, но с мнението и хич не съм съгласен. Тя твърди едно, аз - друго. Добре: нося и речник и показвам, че тази дума се пише така, както твърдя. На което следва изумителното:
- Ха, направили са печатна грешка в речника!

Мили другарчета, представям ви шеста част от новелата и новата ѝ корица.
Приятно четене!

Мили другарчета, представям ви пета част от новелата.
Приятно четене!

Мили другарчета, представям ви четвърта част от новелата.
Приятно четене!

Мили другарчета, представям ви трета част от новелата.
Приятно четене!

Да послушаме малко музика от "светлото бъдеще". 😊 

Мили другарчета, представям ви втора част от новелата.
Приятно четене!

Едно от най-страшните и най-странните преживявания в детския ми живот е свързано с желанието ми да помогна на приятел в първото му влюбване. Гледайки назад на ситуацията се изумявам колко наистина глупави сме били като деца, но и колко огромно значение имаха някога думи като „чест“ и „приятелство“...

Мили другарчета, представям ви опита си за новела или каквото там излезе в последствие, ако има последствие.

Приятно четене!

Едно време, когато бяхме ученици, закъсняването за час беше - бррр! - ой, направо си страшно! Ако влезеш след учителя (вторият звънец), веднага ти отпраскваха „закъснение“, а трябваше само няколо такива, та да ти намалят „поведението“, а след още няколко - „тцънк“ и да те изключат. Естествено, възрастните - учителите, примерно - си закъсняваха както си искат (много повече от децата) и нищо особено не им се случваше.