Затварям очи и се заслушвам... Китайският часовник пронизва тишината... тик-так, тик-так, тик-так... Стрелките му светят в тъмното, а аз съм спокойна и щастлива.Нафтовата печка бумти и сме заедно всички. Тик-так, тик-так, тик-так... Този часовник се е озовал в нашия дом още преди аз да се родя и дълги години ни будеше всяка сутрин...

Другият тиктакащ приятел, който кара душата ми да разпери криле и да полети към родната ми къща и да се сгуши на топло при своето ято е разбира се часовникът с кукувичката... ку-ку, ку-ку... Кукувичката ми кука откакто се помня. Беше закачена в салона и се чуваше във всичките стаи. 

Докато живеехме при баба и дядо (първите ми седем години), когато бях съвсем малка дълго съзерцавах кукувичката. Гледах я с ококорените си любопитни очи и се чудех какво ли прави, когато затвори вратичката и не кука...😄 После през всяка ваканция заспивах и се събуждах с нея...и с бабиният глас, разбира се!Баба ни будеше като ни припяваше... "Стани, стани Тодоре , булки се продават..." А понякога след някоя страшна история, която сме си разказали с другарчетата от махалата дълго се кокорех в тъмното и слушах кукувичката. Например онази история за жълтия нокът. Знаете ли я? Ще ви я кажа накратко! В една къща живеело едно семейство и на една от стените имало картина, зад която се криел жълтият нокът. През нощта излизал и убивал един по един членовете на семейството. Сега се чудя как сме измисляли такива щуротии.  И какво следва... Лягаме си със сестра ми на едно легло, аз отвътре до стената, а над мен бабината картина с макове. Ужас! Дълго се кокорих в тъмнината, слушах кукувичката и чаках жълтия нокът да излезе зад картината и да ни убие. А сестра ми си хъркаше безстрашно и после дълго се бъзикаше с мен.Ку-ку,ку-ку... А спомняте ли си някога как отговаряхме на въпроса "Колко ти е часа?"? Колкото ти е носа!😄А когато някой сериозно попита за часа, повдигахме ръка, поглеждахме ръчния си часовник и отговаряхме учтиво. Пред мен изплува силната ръка на тате и неговият първи часовник Зим...

После на татювата ръка тиктакаше една Победа... 

 Мама, кака и аз бяхме Лучеви. 😄 Ето маминият Луч... 

Сега ще затиктака и какиният Луч! А между другото всички още си тиктакат.

Моят Луч обаче го няма... Какво се е случило с него не помня, не помня да съм го губила или чупила, пазех си нещата, но уви... Намерих го в нета, за да ви го покажа...

Носих го с платнена верижка и често го поглеждах, когато някой учебен час ми беше скучен. Нямах търпение да свърши!Най-интересен беше дядовият Полет. Някога той стоеше в този куфар, който пък беше пъхнат под спалнята на баба и дядо.

И въпреки, че си има ключета незнайно защо стоеше отключен. А дядивият Полет беше най-интересен на тандем"Щуротия"... 

 Този тандем е достоен за отделна статия. Това съм аз и братовчед ми Пламен, който татко наричаше Огънчо. Нямаше нужда от думи, само се споглеждахме и щуротията беше готова! Така се промъквахме до спалнята на баба и дядо и леко измъквахме куфара, за да зърнем дядовия часовник. Дядо беше финансов ревизор към БНБ и този часовник му беше подарък от банката, с надпис на гърба... 

 Последно го носеше татко и все още си тиктака. След механичните тиктакащи приятели дойдоха електронните. Само женската част от семейството имахме метални електронни часовници. Татко си остана привърженик на механичните часовници. Открих само един електронен Луи. Беше мой и мисля, че го носих в последните класове... 

 Липсва му едното болтче и не знам дали работи, но предизвика топли спомени. Мама беше купила и електронен пръстен, но вече го няма... Ето го от нета...

 Тик-так,тик-так, тик-так... ку-ку, ку-ку... Затварям очи и се заслушвам, душата ми разперва криле и полита на топло при своето ято...