Един есенен ден в нашия клас се появи ново момиче. Тя имаше дълги, черни плитки, в странно блестящо и черно, от онова черно-синкаво, с което описват в приключенските романи косите на индианките; с "тежки" плитки, завършващи с бели, едри "джувки". Панделките (джувки) бяха изкусно вързани, почти съвършени. Беше облечена в редовата престилка, с прилежно изгладена якичка, е, наистина леко разкривена на една страна, което всъщност би било подозрително за всеки "шерлок-холмовец". Толкова добре изгладена якичка, защита с бели конци… Спомням си, имаше дълги мигли и се движеше странно. Седна на най-задния чин и през цялото време се опитваше да не се разсмее. Много странно се държаха и момчетата, и момичетата от нашия клас към "новото попълнение". Момчетата и отстъпваха място, дори правеха онзи жест, научен от приключенските филми, плавен жест, казващ: "воала" или още по-странно: тупаха я по гърба. Момичетата пък едва сдържаха кикота си и чат-пат, придърпваха и поправяха престилката и. Но всички те наблюдаваха с нескрито любопитство и удоволствие.

Беше час по руски език. Бяхме в кабинета по химия, където в 7 клас се наложи да провеждаме тези часове. (Е, абсурдно е да водиш часове по език в кабинет по химия, ама, сравнено с днешните абсурди това си е "трънче в пръстчето"). Учителката ни, даскал - както обичам да наричам хората, които са ми дали нещо повече от чистото "преподаване", напълно естествено забеляза новата ученичка и я приветства, с наистина искрен, красив и хубав поздрав. От тогава са минали толкова много години, че е невъзможно човек да си спомни, ала със сигурност бяха думи на доброжелателност, например, че "много се радва на новата ученичка; надява се тя да си намери приятели и подкрепа от класа; да се включи в неговия живот, да стане част от него; а за руския език - да го заобича!". Новата ученичка, прилежно се беше изправила и "скромно" скръстила ръце слушаше. На въпросите на учителката - какви са нейните родители, от къде идва, отговаряше "по руски" (момичето се опитваше да не се разсмее, както и целия клас). Учителката ни явно се изуми - никой не я беше предупредил, че в училището е дошла нова ученичка, още повече "русначе". Но тя не се предаваше - има нова ученичка в класа ни, трябва да бъде посрещната подобаващо! А ученичката, явно беше пристигнала от СССР - ако се съдеше от отговорите и - може би от Киев, или от Ленинград; нейните родители бяха инженери, изпратени в Берковица - вероятно по "онзи" обмен; да татко и е както изглежда украинец, и тя е много доволна, че… Разбира се, след десетина минути от този разговор драгата учителка, даскалица, по руски език схвана и заглеждайки се разбра! И най-важното - разсмя се. Не се обиди, не се "вбеси". Напротив! Защото, "новата ученичка", ако не сте се досетили досега, бях аз. Да ти се "вържат на акъла" и да са съучастни в БЕЛЯ-ШЕГА е невероятно изживяване. И то учителка, представете си!

Няколко години назад татко ми беше купил на сестричката ми перуката, описана по-горе. Ами, сестричката рядко я ползваше (най-малкото не и беше интересно; беше малка тогаз), най-често, въпреки, че ми стягаше много, я надяваше моя "милост", съчетана с "индианската корона" - имаше едно време такива, продаваха ги, с истински пера (ако си спомня някой да напише). И бях истински Винету! От къде ми бе хрумнало да се преобличам не мога да отговоря сега! За шега е било. Като дете-юноша харесвах шегите, днес продължавам да харесвам "невинните" шеги.- на всеки бих погодил такава! И нищо друго! Да се правя на момиче, ми помогнаха тогава, естествено, и момичетата от класа ни. Други времена бяха, нашите момичета, целия ни клас бяхме нещо общо, неописуемо. Момичета, момчета - хубаво - имало е разлика, но като дойде до "шашавото"… Да, това е за друга "белиада".

Но отказах да се "боядисвам", хъм-хъм, май-май… Сега като се замисля, може би съм позволил да ме "украсят" - у нас дойдоха "експерти", тоест те и може би (може би! - повтарям!, че съм овръстял и съответно малко се срамувам… а защо?) са направили разни-безобразни с външността ми, дори може да са ме "червосали" - всичко даваме за идеята, иначе ни си го обяснявам, как тъй, да "заблудихме" драгата ни даскалица. "Превърнах" се в момиче и с помощта на памук и упражнения (пак е много "мътно", но ми се струва, че са ме "съветвали" за движения и говор: със сигурност - фалцет, а през това време класа шуми, нарочно :)). А после и подсказки, та да говоря по руски; е, накрая - както се видя се издъних (издънихме). Леле, какви сме ги "дробили"! Детски… Ала толкова е весела, готина тая ми ти история, сладка, шеговита, белиядна. И топли ми сърцето!

И всички много я обичахме - нашата учителка по руски. (Наистина завиждам на Б-клас, на които беше класна). И - вярвам, все още я обичаме. Такива "шеги" можеха да "минат" при нея и не много други. Само на който ме пита ще и кажа името: ще си я кътам в сърцето - тя е моя :)! Аз лично обичам руския език главно заради нея. Невероятна е!

БЕЛ. Авторът на статията не е доволен от това как се получи, но това няма значение... Все пак е важна историята, а не неговите - съвременни - представи за "литературни" стойности! :)