Едно от най-страшните и най-странните преживявания в детския ми живот е свързано с желанието ми да помогна на приятел в първото му влюбване. Гледайки назад на ситуацията се изумявам колко наистина глупави сме били като деца, но и колко огромно значение имаха някога думи като „чест“ и „приятелство“.

Шести клас. Моето приятелче А. ме помоли да „сложа“ в джоба на нашата съученичка (наистина вече не помня името, предполагам, че е била Маргарита) листче, на което той беше написал нещо като „Ти си най-хубавата! Искаш ли да дружиме? Много си хубава. А.“. По онова време оставяхме, в есенно-зимния период, горните си дрехи в коридора на училището, пред стаята ни, на закачалки. Естествено, заради срамежливостта си, характерна за 80 процента от нашето поколение, моето тогавашно приятелче А. не посмя сам да „изпрати“ това послание към харесваната от него девойка, а ме убеди аз да сложа посланието в джоба на якето и. Е, в детството си наистина бях склонен към авантюри :) (Някой ще кажат „луд за връзване“). Сега, надявам се не съм такъв... Убежденето от приятелчето е било от типа: тя няма да разбере кой е нейния обожател. Забележете, че се бе „подписал“ в писмото :) . „Ти само го постави в якето и! Моля те! Аз не мога!“.
Тъй. Приех. Обещах. Щом трябва! За приятеля! Един за всички, всички за един! Помолих да изляза до тоалетна, и след като ми позволиха бързо намерих необходимото яке (всички знаехме кой с какво се облича тогава). За съжаление в момента в който постявях „бележката“ в края на коридора се появи една от нашите учителки (която не обичам, но поради други причини, а не заради този случай). Ръката ми беше в джоба на чужда дреха. Тя ясно го видя. „Какво правиш, Владимире?“ И ето тук се прояви глупостта на детското ми аз - вместо да обясня нещо, замълчах като риба. На въпроса „Крадеш ли?“ отговарих „Не“, но не обяснявах. Хванаха ме за ушите и ме заведоха обратно в класната стая. Ой, възмущение, ой, обвнения, ой, трагедия вселенска. Примерно: „Драги пионери, сред вашето общество се появил паразит! Без никакъв срам и съвест! Крадец, който пребърква джобовете на дрехите, които сте оставил отвън..“. (Тази учителка беше от т.н. полит-активисти; пълна, не само физически, но и пълна нула като педагог). Но нито аз, нито А. промълвихме нещо за защита. Ами че бяхме тъпаци безобразни! Е, все пак А. след това беше разказал какво примерно е станало на съучениците, защото никой от класа по-късно не ми е казал нищо лошо, напротив - Маргарита даже ме прегърна след време - чак ме целуна по бузата - не очаквате, това нали :). Ама с възрастните явно си имах страшни, много страшно проблеми...

Нататък в историята има: привикване на родителското тяло; крака в хладилник; ядене на сурови картофи; ужасяващо мъмрене от татко, с хвърляне на банкноти; утешение от мама; намаляване на поведение; новогодишен танц на А. и Маргарита... А също велика детска устойчивост срещу несправедливия свят :).