|
част 1 част 2 част 3 част 4 част 5 част 6 част 7
Къде е Цонето 8 част
ХX
— Страшно месце си ми опържила, благодаря! — бутнах напред празната чиния и отпих от бутилката. — Ако намеря начин да идвам в това време, когато си поискам, да пия истинска бира с тебе, да ми готвиш от своите специални манджички, да ядем кебапчета от ресторант "Орфей" и руска салата от кулинарния, завита във восъчна хартия, ще бъде върхът на всички върхове! — притворих очи и отново отпих от великолепната парцалива бира.
— В кое време да идваш, нали си тука, пак приказваш с гъ...
— Шшшшт! Тѝ недей да приказваш така! Изразявай се по-културно — захилих се и пак отпих, — че хората ще те четат.
— Май ще те заведа на бабата да те веси, няма как, хич те няма от вчера насам.
— Че ме няма, няма ме. Обаче къде съм, кажи ми ти, да ти кажа и аз — закикотих се, бирата май не беше толкова безобидна, колкото си я спомнях. — Как ми се доспааа! — дълга прозявка го потвърди.
— Лягай и спи!
— Да-да! Знаеш ли колко неща имам да свърша, да уча стихотворение, да пиша новела...
— Няма да остане ненаучено и ненаписано, ако си дремнеш два-три часа, докато си дойдат майкини ти — мъдро ме окуражи баба ми, определяйки ми едно отлично време за почивка, и заотнася чиниите към кухнята.
Станах да ѝ помогна.
— Мисля да се оттегля в хола — информирах я. — Имаме ли кафе, че нещо ме боли главата, не съм пила откакто...
Хийии! За малко да се изтърва и да разкажа за подлеза и прочее, после щях да обяснявам цял следобед като нелегален пред Никола Гешев, че не съм ходила из подлезите и не съм пила кафета от машини, и не съм скачала на ластик пред Галини (обаче бях скачала), и не съм ходила у Андрияна, която през зимата на първи клас беше прекарала скарлатина (бях ходила, разбира се), и изобщо щях да обяснявам, да лъжа и да се оправдавам за всичко старо и ново, за което Гешев се сетеше по време на разпита.
— Как го искаш? — попита.
— Кое?
— Кафето — върна ме на въпроса с тон на английски иконом, готов да служи, само дето не се поклони. — С небет шекер ли, със захарин ли, нес ли, "Инка" ли, виетнамско в медно джезве на пясък ли, или на котлона, прецедено ли, или с утайка, да си гледаш... Аз ли да ти го смеля, или ти ще повъртиш?
За части от секундата се вързах, спогледахме се и се разхилихме.
— Добре де, добре, ще мина без кафе тоя път, обаче ако изнемогна като Пипи на острова без енфие, ще си направим, чу ли? Ама истинско, не ръж, че ми докарва киселини.
— Я марш оттука! И що все в хола се тикаш, да разхвърляш и да цапотиш.
Холът беше гостната на големия апартамент, построен точно преди осем години. Представителна стая, винаги чиста и подредена. Запазена само за чужди хора, докато близките си роднини посрещахме във всекидневната. Аз обаче много обичах да си седя в него, в зелените губери, защото ми напомняха на зеленина и си представях, че съм сред истинска гора от приказките.
— Ти за хола не се тревожи — махнах с ръка, — какъвто е сега, същият ще си бъде и след четиридесет и шест години, а губерите няма да са мръднали. А с тебе тия дни ще идем да се разходим до мебелния, за да изберем голямата библиотека и персийския килим, дето все си ги мечтаеш.
Баба ми се сепна:
— Отде знаеш, че гледам за персийски килим?
— Оф, нали все ме мъкнеше навремето... Мъкнеш де — поправих се бързо — със себе си, да зяпаме подредените стаи в мебелния. Там мирише хубаво. Ще изберем шарен килим, къс косъм, с фигури на бял фон, а библиотеката ехеее, шест секции, с двойна витрина, чекмеджета, тъмно кафява, фладер, полирана, лъскава, два и кусур висока, Стефка Костадинова не може да я прескочи, мъхъ!
Баба ми ме гледаше като шаран. Мълча, мълча, накрая попита:
— Коя Стефка? Шантавото Чечи от горната махала ли?
— Не, не, тази е спортистка, не я знаеш още — напуснах кухнята, взех си от шкафа във всекидневната тетрадките и учебниците за следващия ден, чантата, бутилката с недопитата бира и се наместих в хола на единия фотьойл.
ХXI
Измъкнах листчето с двата стиха за тържеството, прочетох го и го захвърлих.
— Глупости на търкалета! — казах на глас, вдигнах крака върху масичката и се изтегнах във фотьойла. — Сякаш съм дошла от майната си тука, за да уча стихотворения, най-много дето мразя. Ка ша̀ да не!, както казва баба ми.
Отпих от бирата и се опитах да направя разбор на събитията до момента. Втори ден от пътешествието ми във времето, а имах усещането, че съм тук от месеци. При срещата с Огнян и Захари стана ясно, че и те са на моето дередже — пораснали хора от бъдещето, които си се връщат в детството, когато поискат. Веспасиана не знаеше нищо по въпроса, в бъдещето не беше влизала във вълшебния сайт на НД и не беше тук като възрастна, значи си беше оригиналното момиченце от своето време. Е, вярно, измислено момиченце, но пък коя съм аз, да давам определения за другите истински ли са, неистински ли са, или курдисани на пътя ми от чисто въображение. Светла, сестрата на Захари, също не бях срещала още. Не бях срещала и Ивелинка и Екатерина, двете приятелки на Веспасиана, чиито прототипи в действителност се казваха Искрето и Елчето и живееха на горния етаж, една срещу друга. Тях също не бях срещала още. Което си беше пълна мистерия, защото досега поне сто пъти трябваше да са се регистрирали пред вратата: Искрето с две къси позвънявания, Елчето с... Я! Забравила съм сигнала ни с Елчето. Няма значение, щях да го позная в момента, в който го чуех, но тъкмо сега изобщо не ми беше до тях. Бръкнах в чантата, избрах неизписана докрая тетрадка с тесни и широки редове и отпрах последния лист. Реших, че новелата, която планирах, щеше да бъде разказ за всичко, което ми се случваше от вчера сутринта, знаейки, че задължително един ден, като се прибера, ще трябва да информирам за това приключение другарчетата от НД. А можеше да пробвам да качвам, тоест да поставям отделните части във витрината на ТНТМ или в някой шкаф в онзи клуб. Ако изобщо работеше схемата и не беше плод на объркания ми здрав разум. "Абе ей! Я не обиждай на объркан! — веднага се обади онзи, разумът, силно засегнат. — Ти искаше да се предаваш в психото, помниш ли?"
Вярно, че исках, защото положението ми беше Халифакс. Замислих се какво ли ставаше в моето време, колко ли се тревожи другарчето, издирва ли ме... Другарчето! Ама разбира се, ето на кого щях да разкажа всичко и да намерим начин да се измъкна. "Буахахахаха, буахахахаха... — изригна в главата ми дивашки смях и за малко не я пръсна отвътре навън. Здравият разум пак се бъркаше в мислите ми. — Другарчето ѝ щяло да намери начин, това трябва да се види, буахахахахаха... Ами че ако ти си сега в първи клас, то той е... Буахахаха, буахахахахаха, хахаха..."
— Третокласник! — извиках, свалих си краката от масичката и скочих права между нея и фотьойла. В главата ми хиленето продължаваше да бумти, разкикотих се и аз. — Третокласник, разбира се, ахахахахаха, малко сладурче третокласниче, или пък разбойник третокласник, палав дивак... Наистина това трябва да се види, браво на тебе, здрав разум!!! — онзи спря да се хили и се кротна, доволен от похвалата.
Веднага трябваше да намеря причина да изляза и то достатъчно убедителна, за да ми разреши баба ми. Ако имахме телефон, щях да кажа, че ме викат от училище, но такъв щяха да ни прекарат чак през есента на 1989-а, мдааа, чак тогава, а сега трябваше да измисля друго. Можеше да кажа, че се налага да отида до библиотеката или до зъболекаря, заради предните два зъба, които тъкмо растяха и съседният избиваше накриво. Но това щях да го мисля после. Сега трябваше да намеря подходящи дрехи за случая, така де, да се избарам за другарчето и да му се представя, да му разкажа, че в действителност бихме се запознали през февруари 1992-ра, но обстоятелствата са наложили да изтегля момента по-рано... "Божкеееее... И да си туриш панделка! — извика здравият разум и отново зацвили от смях. — Отивам да си направя пуканки"
ХXII
Огледалото за цял ръст в коридора изобразяваше трътлестичкото, подстригано като момче първолаче, обуто в изпънат бял чорапогащник с черни шорти отгоре и блузка с "Ну, погоди", а шкафчето с дрехите във всекидневната мълчеше скромно по въпроса, точно като съдържанието си. Към момента изглеждах като пържено кюфте. По-нататък с възрастта, като се поиздължах, щях да стана повече като кебапче, после пак няколко години кюфте, пак кебапче и така до ден днешен, в който последно, след осем години в отлична форма, отново се бях окюфтила, но вече бях станала баба и си ми беше съвсем в реда на нещата. Обаче проблемът какво да си облека за срещата с другарчето беше сериозен. Как пък можеше да няма нищо по-така в този шкаф. Трябваше някой ден да накарам баба си да излезем за нови дрехи. Реших да заложа на официалната униформа — плисираната пола, ризата, даже и синята връзка. Да, и панделката щях да си завържа, какво пък. Когато носиш панделка, даже и да си кюфте, някак си ти се прощава, защото изглеждаш момичешки. Без панделката някой винаги щеше да ми подаде топка, да поритаме или да се посритаме. Щях да си сложа официалните обувки, за пълна застраховка срещу набези на хулиганчета. И бежовото якенце. Спомних си, че имах малка тъмночервена правоъгълна чантичка от изкуствена кожа с картинка на Буратино и дълга презрамка, но никога не бях я носила, защото беше, как да кажа, твърде шик за персона като моята и приятелките ми щяха да ми се подиграват. Е, можеше и да ми завидят и да поискат да им купят и на тях такава, както винаги правехме и трите, но вероятността да ми се присмеят беше по-голяма. Според спомените ми, разбира се. Докато издирвах чантичката, баба ми четеше на канапето, свали очилата, поразпита ме, казах ѝ, че за утре ми трябват книги, които нямаме, споменах библиотеката, тя кимна не особено заинтригувано, явно сюжетът на четивото ѝ беше увлекателен, което щеше да ми позволи да се измъкна, а после, като дойде ред да се обяснявам, щях да я убедя, че съм ѝ казала и тя ми е разрешила да отида до библиотеката. Тя четеше и уважаваше книгите, така че за библиотеката нямаше да ми трие сол на главата, надявах се.
Петнадесет минути по-късно, пременена, натъкмена, с панделката и чантичката, препасана по диагонал, се завъртях за последно пред огледалото. Бях си изтрила врата и ръцете с влажна кърпичка "Българска роза", която намерих в бюфета в хола, в една купа сред сватбарски цветя и бонбончета в тюл. Мислех да си сложа зад ушите някакъв парфюм, обаче ега ти парфюмите, които намерих, и се отказах. Сега оставаше да си взема ключа с оранжевата тънка лента за врата, да отключа и тихичко да се измъкна от апартамента.
Зън-зън... Звънецът така рязко отекна в големия коридор, че подскочих на място и си плюх три пъти в пазвата. Баш сега! Баш сега! Мамк... Пардон... Дяволите го взели закона на Мърфи, оказа се, че действа и при пътуване във времето. Сигналът ни с Искрето. Ами мамка му, всичко щеше да се провали. Баба ми се появи на вратата на всекидневната и ме изгледа удивено.
— Ти къде! — не беше въпрос, а направо размахана катаджийска палка.
— Е, в библиотеката, къде! — отговорих укорително, показвайки, че много бързам и не желая да обсъждам отново вече уреден въпрос. — С Искрето и Елчето, нали ти казах преди малко — май ми беше дошло таман навреме това позвъняване.
Тя се замисли, прибра палката и попита:
— Очисти ли в хола?
— Че как — отвърнах бързо.
Тя отиде до вратата му, погледна вътре, поклати доволно глава и заръча:
— И да не се мотаете след библиотеката!
— Няма! — извиках, хукнах към входната врата, отключих, изхвърчах навън, изблъсквайки момиченцето пред вратата и двете бързо заслизахме по стълбите.
Долу, пред пощенските кутии във входа, се спряхме и се заразглеждахме любопитно една друга. Тя мен, защото бях облечена официално по никое време, а аз нея, защото последния път, когато я видях, си беше най-обикновена лелка, а сега беше познатото ми от детството дребничко, русоляво, светлооко, малко трътлестичко като мене момиченце, Искрето, с която бяхме пораснали заедно. Беше с една година по-голяма и далеч по-мъдра от мене, в собствените ѝ очи, разбира се. Постояхме безмълвни няколко секунди, след което прихнахме в един глас и се запревивахме от смях, както често ни се случваше в детството. Това е едно от нещата, които ми липсват като възрастен: чистия, неподправен, извиращ от диафрагмата и причиняващ хълцане необуздан детски смях. Сочехме се една друга и пак се превивахме, пак се хилихме, накрая наистина се разхълцах, избърсах си очите и се опитах да спра да се кикотя.
— Ти къде? — попита ме.
— За минута и половина два пъти ми се задава този въпрос — избегнах отговора.
— И с панделка — изпръхтя с устни Исето и отново се запревива.
Търпеливо изчаках да преживее културния шок и да забележи чантичката, което щеше да пренесе сценката на по-високо ниво.
— Ихаааа — заразглежда я, а аз зачаках да си доумре от смях. Тя обаче избра другата възможност: — И аз искам такава, ще кажа на майка си. — Откъде е?
А де! Откъде беше? Май от леля ми Божанка за Сурваки. Дааа, май така беше.
— Подарък ми е — отвърнах и веднага съжалих, защото Искрето посърна, осъзнавайки невъзможността да си я купи незабавно, затова бързо се поправих: — В Детмаг съм ги виждала, след куклите, в началото на отдела с детските обувки. — Стори ми се логично обувките да вървят с чантички и си съчиних набързо отговор. Прииска ми се да ѝ кажа, че е доста скъпа и да я подразня, но реших да съм доброто Цоне, което никога не би казало такова нещо в тази си възраст. — Висят окачени на малки закачалчици. Видях и чадърчета, да...
Искрето отново светна.
— Че къде каза, отиваш? — подхвана ме отново.
Айдеее, малкият Гешев в атака. Да си бяха роднини с баба ми, толкоз нямаше да си мязат в това отношение. Обаче за разлика от нея, която бързичко приключваше разпитите, момиченцето щеше да изцеди всички отговори, да ме уличи в лъжа и да ми го припомня всяка година на същия ден. Такава си беше Искрето, но пък растяхме заедно, играехме, имахме си нашия си детски свят на улицата, заедно с другите от махалата, и някак си ѝ прощавах. Сега трябваше бързо да я разкарам, защото заради анкетите ѝ почнах да се изпотявам и да ми писва.
— Ами ти къде отиваш? — контрирах я, докато вървяхме под ръка край блока, за да излезем на улицата.
— У маминка.
Трябваше да избера друг маршрут. Маминкината ѝ къща беше горе на баира под новия булевард. Тя беше прототип на къщата на баба Веска и дядо Спас, Веспасианините баба и дядо. Като деца се тикахме из нея и долу-горе я познавах, затова я бях избрала. Но сега не ми беше до къщата, защото бързах за другаде.
— Аз съм натам — посочих нагоре по нашата улица, също баир, но по-полегат, — ще ходя у леля. — Голям късмет, че три преки по-нагоре живееха роднините.
— Довечера ще играеш ли?
— Амиии... Де да знам. Сигурно. Ай чао — побързах да я оставя. Щях да мина покрай училището си, после покрай кино "Добрич", покрай училището на другарчето, да поогледам, защото можеше да е следобедна смяна, а накрая към болницата, срещу която в уличката беше блокът им и да го чакам там. Сетих се, че баба ми сигурно е шпионирала през прозореца и е видяла как с Искрето се разделихме, а Елчето съвсем отсъстваше, пък бях казала, че сме трите на библиотека. Имаше да се разпитваме, като се прибера. Но пък голяма работа, сега нямах време да мисля за глупости! Отивах на среща.
ХXIII
Голямото бяло здание, където учеше другарчето, в типичния за времето стил нови училищни постройки, блестеше ослепително под следобедното пролетно слънце. Дворът беше празен, с изключение на едно от игрищата, където се провеждаше час по физическо на прогимназиален клас. Вмъкнах се с бодра стъпка през главния вход и се отправих направо към стаята на лелките. На стената вляво беше издигнат голям лозунг, гласящ: "Учебната 1978-1979 г. Колектив - окръжен първенец". Брейиии... Добре че си бях сложила униформата, на такова място се влизаше само официален. Този лозунг сигурно щяха да го носят най-отпред на манифестацията на двадесет и четвърти.
— Ти къде? — дочух глас от глава, подадена иззад стъклената врата на лелкиния офис.
И пак си казах, добре че се облякох официално. Униформата рязко отваря врати пред тебе, а с връзката и панделката, пък за чантичката да не говорим, направо отпушваш неподозирана любезност и у най-кривите лелки пазителки на свещения храм на знанието.
— Добър ден! — поздравих любезно.
— Добър ден — отвърна гласът, меден и любопитен едновременно. Главата се измъкна навън, последвана от син работен халат, изпълнен до пръсване от пазителка на храма. — За репетицията ли си закъсняла, ах, ах, къде си бляла досега, ми тя почна, тичай бърже в салона, че ще ти се карат.
— Не, не, не съм за репетицията. Търся някого.
— Кого?
— Ми... Брат си.
— Кой той?
— Николай. От трети клас. Третиии... Май "Г".
— Че те отдавна ги пуснаха трети клас.
— Да не са на репетицията? — попитах за всеки случай.
— Не, не, там са само рецитаторките и хора, той рецитира ли? Пее ли в хора?
— Мммм... тц! — отвърнах колебливо. Не знаех дали е рецитирал по тържества, май не е, щях да запомня, ако ми беше разказвал такива неща. Още повече щях да знам за хора. — Не, не, сигурно си е тръгнал.
— Тръгнал си е — кимна любезно към вратата пазителката на храма, с което едновременно ме информира и ме подкани да си ходя и аз.
Излязох навън и поех по познатите улици. И познати, и не съвсем, защото сградите бяха повечето в строеж. Другаде ниски къщички запълваха пространства, върху които по-късно щяха да щръкнат блокове. Но към момента бяха все още тихи, малки, тайнствени кътчета, каквито винаги са ми изглеждали старите къщи с дворчета. Отново се възхитих на спокойното улично движение. На хората наоколо сигурно им се виждаше натоварено и шумно, но да почакат да видят същите улици след четиридесет години. Ще си спомнят с умиление тези дни на мир и тишина.
Стигнах целта. Другарчето живееше в първия вход на четириетажен блок. Улицата беше празна. Сега трябваше да си измисля причина защо се въртя насам-натам, ако някоя любопитна бабичка ме подхванеше. Понеже болницата беше на сто и петдесет метра, щях да кажа, че чакам свиждане с баща си, когото са оперирали от апандисит. Което беше истина и някъде около това време, но не точно в този момент. И понеже строяха новия корпус на болницата, щях да излъжа, че не понасям прахоляка от строежа, затова съм избрала да си седя в тихата им зелена уличка. Дотук добре. Дотук много добре! Настаних се на пейката пред къщата точно срещу входа и зачаках. Наблюдавах и балкона, като нищо можеше да се появи и там.
Докато чаках и си клатех краката на пейката, реших да отворя чантичката и да прегледам съдържанието ѝ, нещо, което нямах време да свърша преди да духна от апартамента. Издърпах ципчето и първото, което се изблещи в цялата си прелест пред очите ми, беше черното портмоненце, което вчера издирвах, за да си взема десет стотинки, да си пусна кафе от машината в завода на Веспасианиния татко и после да бягам в своето време.
— Триста дяволи! — извиках и скочих от пейката. Огледах се, не видях никого и продължих да си приказвам сама: — Да му се не види и късметът, тежи и дрънка — размахах портмоненцето до ухото си. — Гледай, значи, къде трябваше да дойда, за да си открия съкровището — разхилих се на двойния смисъл, който съдържаше изречението. Побързах да отворя капсата и да проверя съдържанието.
Свят ми се зави! Вътре беше събрано цялото ми имане от Нова година, от Сурваки по съседи и роднини, от рождените ми дни, от любезни гости, дошли без подарък, и всякаква друга жълта дребна милостиня, която съм получавала най-вече от баба си. Направо ми се дорева от щастие. Имаше сигурно между три и пет лева, но щях да ги преброя вкъщи. Бързо го прибрах обратно, да не мине някой мошеник и да ми го задигне, и заразглеждах останалите съкровища: продупчени билети, нарязани картончета с печати по тях — помнех тези подпечатвания с пешка от дървен шах, която мацах с мастило и подпечатвах измислени билети за влак и самолет. Още: сгъната салфетка от ресторант, сватбарска кърпичка, пръстенчето ми с калинка... Оооооо!.. Ооооо... Пръстенчето с калинка, баба ми ми го беше купила в един мрачен, дъждовен съботен ден от барачките за джунджурии на старата автогара, докато отивахме двете към пазара, а като се прибрахме вкъщи, баща ми монтираше бойлерчето "Юнга" на мивката в кухнята. Така свързвам винаги бойлерче "Юнга" с пръстенче с калинка и дъждовен съботен ден, неразделни в спомените ми. Веднага се накичих и си огледах пухкавата детска ръчичка с най-милото ми бижу. Последното, което намерих на дъното на чантичката беше едра, поочукана стъклена лимка.
— Я, тъкмо подарък за другарчето, ако го видя и се запознаем.
Бях толкова щастлива, подредих всичко обратно в чантичката, дръпнах ципчето, настаних се отново на пейката, притискайки чантичката плътно до себе си, и си заклатих безгрижно краката.
Нямах часовник, но имах усещането за дълго време, прекарано там. Почнах да се тревожа, че много ще се забавя и баба ми ще вика. Постоянно протягах ръчичка и си разглеждах пръстенчето. Реших да проверя дали портмоненцето е още на мястото си в чантичката, когато входната врата отсреща се отвори и се показаха предното колело и кормилото на син "Школник", последвани от... Другарчето, разбира се, в раирана блуза под синьо горнище на анцуг, същото долнище и пооръфани платненки. Подпря вратата с гръб, измъкна колелото, после сам излезе, свали го по няколкото стъпала пред входа и застана на тротоара. Скочих от пейката и застанах мирно, зяпайки го опулено. Имах известни очаквания, но реалността, доколкото, разбира се, беше реалност, а не моя измишльотина, за малко не ме разплака, като портмоненцето. Най-хубавото момче, което бях виждала на филм, на картинка или на живо, стоеше пред мене и ръчкаше нещо при веригата. Не смеех да мръдна, за да не пропусна и най-малкото движение от сцената пред мен. Той приключи с веригата, огледа си пръстите, реши, че не са изцапани, но за всеки случай ги поизбърса в долнището на анцуга, подритна гумите, огледа се наляво и надясно по улицата, като погледа му и двата пъти мина през стърчащото пред отсрещната пейка момиченце в униформа, връзка, панделка и чантичка, което го зяпаше глупаво. Нямаше начин да ме заприказва, знаех го от самия него, когато сме си разказвали какви сме били навремето. И все пак така ми се прииска да му се представя... Той се приготви да се качи на колелото, когато изтичах към него и го заговорих, изненадвайки себе си от най-глупавия и банален въпрос, който можех да измисля, за да го задържа да не отпраши с колелото:
— Извинете, да знаете колко е часът? — застанах, леко препречвайки пътя му.
— Към два и половина някъде — отвърна ми с безразличен тон и понечи да седне на колелото.
— Благодаря, нямаше кого да попитам, никой не минава по това време по улицата, а чакам за свиждане с баща си, който е с апандисит и лежи в болницата, тоест вече е без апандисит, защото го оперираха. Снощи. По спешност — дрънках, дрънках, отчаяно опитвайки се да го вкарам в разговор.
— Аха — отвърна той и отново понечи да се качи на седалката.
Аз се поотместих, за да не изглеждам като нахалница или още по-лошо, като малък психопат, но той не потегли. Това беше добър знак. Бях си спечелила ценни секунди присъствие. Така се вълнувах, че през цялото време си играех нервно с пръстенчето, въртях го и го притисках с пръсти, докато го деформирах толкова, че калинката се изкриви и се подви под халкичката.
— Хий! — извиках непресторено изненадана и вдигнах ръката си. — Счупих го.
— Я? — надникна любопитно момчето. — Не е съвсем счупено май. — Пусна кормилото и се зае да сгъне обратно деформираното телено пръстенче и да намести калинката. — Ето, нищо му няма. Другия път внимавай. Аре! — този път се качи на колелото и потегли към горния блок, където го чакаше приятелче от махалата, също с колело, и двамата се заеха с работа по поддръжката и на двете колелета.
Върнах се на пейката, седнах и продължих да зяпам нататък. На петдесет и три си мислех, че никаква радостна младежка тръпка няма начин да ми се случи повече в този живот, но се оказа, че можело. Леле! Леле! Въздъхнах дълбоко, но с лекотата на окрилено от радост същество. Два дена тук и вече почвах да се вдетинявам. Трябваше да тръгвам. От тази улица де, не от това време. В момента изобщо не мислех да се връщам в 2025-а. Освен това бях и богата, потупах чантичката и я притиснах още повече. Минах покрай двете момчета с колелетата и казах:
— Чао! И благодаря за помощта!
Непознатият ме изгледа недоумяващо, но моят човек кимна и леко вдигна за чао изплескания бял парцал, с който в момента бършеше спиците на колелото си. Забравих да му дам лимката, но нищо, пак щях да намина, това беше от сигурно по-сигурно.
Следва продължение
Към част 9
|
