|
Ако сте пропуснали:
част 1 част 2 част 3 част 4 част 5
Къде е Цонето 6 част
ХV
Стоях, подпряла глава на лявата си ръка, зяпайки към дъската, отдадена на размисъл какво щях да направя веднага след края на часа и неволно тресях десния си крак, сякаш тактувах китайски марш. Ходеше ми се в тоалетната, спешно. Не чувах нищичко от преподавания материал, но пък и какво ли ми пукаше, това вече го бях играла преди четиридесет и шест години и бях взела максимално възможното. Сега трябваше да се съсредоточа върху разкриването на свърталището на "Д" клас, който подозирах, че е съставен от другарчетата от любимия сайт от бъдещето. Здравият разум дремеше мързеливо някъде из главата ми, унесен от тресенето на десния крак, в пухкавата си пихтиеста, надиплена постелка и от време на време я изглаждаше, като се натикваше целия под нея и се завиваше през глава, правейки се на ударен. Може наистина да беше ударен, защото нямаше какво да е друго случващото се от вчера сутринта досега, освен моя собствена измислица.
— Кой е ударен, Цоне? — Подскочих на място, стресната от гласа на другарката Николова, надвесена над мене. Изглежда, го бях изрекла на глас. — Какви са тия нерви бе, дете, че се тресеш така?
Спомнях си истинската случка с нервите съвсем ясно. Нерви! През целия си живот при този спомен съм се чудела откъде ѝ беше хрумнало на тази жена, че едно първолаче може да се тресе от нерви! Тогава не бях посмяла да си призная, че мехурът ми щеше да се пръсне като след две бири, дълго кафе и чаша чай от мечо грозде, изпити в тази последователност на екс. Този път обаче не бях на седем и пет месеца, а на петдесет и три и пет месеца и най-откровено си признах, че не са никакви нерви, а по този начин потискам належащата необходимост да отскоча до сервизните помещения. Изразих се точно така, за да не предизвикам задължителното хилене в класа, ако бях споменала "тоалетна".
— Защо? — попита подозрително другарката.
Божкееее!... — понечих да се плесна по челото, но спрях навреме. Станах и ѝ доверих на ухото, че нуждата е малка, но неотложна.
— Добре, излез тихичко, без да пречиш на класа — също на ухо ми беше дадено разрешение.
Нямаше практика в онова време да искаме да ходим до тоалетната. Още по-малко пък да си носим бутилки с вода и де се наливаме в час, за да не допуснем фатално обезводняване в рамките на четиридесет и пет минути. Седиш си и стискаш до откат. И сигурно имаше смисъл в тази практика, защото представете си почти четиридесет деца в класа да почнат да се изнизват по всяко време, понеже им се пикае. Лигавенето и съобразяването с прищевки щеше да се случи някъде по-нататък в обозримото бъдеще.
Промъкнах се като взломаджия между редичките, отворих безшумно вратата, следвана в гръб от близо четиридесет чифта очички, и излязох в тъмния, празен коридор. Тоалетната се падаше в съседство на стаята ни, качих няколкото стъпала до нивото ѝ и се вмъкнах в една от опияняващите с аромата на хлор кабинки с хлъзгави бели, поолющени клекала. Като приключих, отбелязах колко са послушни коленете ми на тази крехка възраст — нямах нужда от трета опорна точка, за да се изправя от клекнало положение. Истинска благодат! Сетих се за дядото от филма "Отново на 18".
ХVI
Бях изпълнила първата цел на излизането си от час. Предстоеше да изпълня втората. Измих си ръцете на мивката и застанах на вратата на тоалетната. Огледах се, ослушах се, не видях влак и преминах отсреща, където беше подредена витрината на ТНТМ. Зазяпах се в снимките. Конструктори, лаборатории, състезания на открито, награди... Велико! Познавах по физиономия някои ученици. Голяма работа беше ТНТМ с богатата си дейност, заинтригувала много деца. Щяха да го погубят в бъдеще, а по-късно да сервират на негово място чуждото STEM, представено като невиждано западно чудо, измислено от западни гении и подето от наши си такива с цел усвояване на средства, както и да впечатлява амбициозните млади майки с големи планове за "вишото" на отрочетата им. ТНТМ ли? О, моля ви се, от времето на изостаналия ви социалистически дядо. Къде някакви си "наука и техника", къде "сайънс ен текналъджи"...
Бях се зачервила от яд, докато правех паралела. Много ме бяха впечатлили снимките от витрината и ми беше домъчняло за отминалото време. "Че нали сега си баш в него! — обади се здравият разум. — Наслаждавай му се, вместо да злословиш за бъдещето!" "Я! — зарадвах му се. — Ти се събуди!". "Хлорът ме събуди — каза сърдито. — Ти какво си се разхленчила? Не беше ли тръгнала към онази стая с двете букви на вратата?"
Вярно бе! Огледах се за всеки случай и когато установих, че още съм съвсем сама в коридора, се запрокрадвах в сумрака към въпросната стая. Помнех, че и тя беше амфитеатрална, и в нея бяхме провеждали навремето репетиции на хора, даже там бях избрана за ролята на Медунчо в музикалната пиеса, някъде в трети или четвърти клас. Бяха ме предпочели не толкова заради гласовите ми възможности, колкото заради това, че бях успяла да се намъкна в мечето костюмче, а конкурентката ми не можа. Още помнех песничката: "Медунчо ме наричат, тра-та-та, тра-та-та, децата ме обичат, тра-тата-та, тра-тата-та..." — затананиках си я, докато вървях през тъмния коридор, стигнах вратата и вдигнах глава. Нямаше никакъв надпис, освен металния номер на стаята горе на касата. Оффф бе, Веспасианке, как ти се вързах на щуротиите, имало било букви НД, друг път. Най-обикновена класна стая... Долепих ухо и чух монотонен женски глас да обяснява нещо. Все пак можеше вътре да е въпросният "Д" клас, но това щях да установя в междучасието. Или пък още сега да отворя и да надникна... Реших да погледна. Почуках и след отговора открехнах вратата и проврях глава, давайки предимство на панделката си. Зад катедрата седеше непозната за мене другарка, а няколкото ученика, които я бяха наобиколили, изглеждаха поне седмокласници. Обсъждаха нещо, събрали глави, и ми хвърлиха безразлични погледи.
— Извинете — престраших се, — това ли е стаята на първи "Д" клас?
Другарката се смръщи замислено, погледна учениците около себе си и ги попита:
— Имаме ли въобще първи "Д"? — Всички едновременно вдигнаха незаинтересувано рамене. — Май нямаме.
Извиних се и затворих вратата. Сега ще ти дам да се разбере, Веспасианке, задето ме будалкаш! Само стой и гледай... Свих яростно юмруци като побойничка. Но я чакай! — почти извиках в следващия миг, когато на съседната, под прав ъгъл на тази, врата видях надраскани в средата ѝ с блажна боя двете букви, за които говореше приятелката ми. По дяволите! Имаше все пак такава врата, имаше... Усетих как се разтрепериха ръцете ми. Може би беше истина и другарчетата съществуваха някъде зад нея, влизаха и излизаха, когато си пожелаят, или дори като мене случайно бяха попаднали в миналото и пак като мене търсеха начин да се върнат във времето си, и те може би бяха разбрали, че има други като тях и ги издирваха, и изобщо нещата може би щяха да се развият в тази посока, ако над надрасканите букви не бях видяла синя табела, която мигом потуши пожара, разгорял се в сърцето ми:
За всеки случай натиснах дръжката. Беше заключено, както предполагах. Праснах вратата ядосано с юмруче, ритнах я и се запътих по тъмния коридор обратно към нашата класна стая. Нищо тайнствено нямаше. Домакин... Началник... Началник... Домакин... Ех, Веспасианке!!!
— Ти ли блъскаше по вратата? — чух зад себе си строг мъжки глас и ужасена се заковах на място. — Ей, детенце, на тебе приказвам!
Сърцето ми запрепуска, гореща тръпка мина през врата и гърба ми и ми се допика. Но бързо се сетих, че не бях детенце, а възрастен човек с житейски опит и такива стрясканици изобщо не биваше да ме спохождат. Поех дълбоко въздух, обърнах се, усмихнах се и се върнах назад.
— Моля да ме извините — казах тихичко, защото и без друго бях вече вдигнала достатъчно шум в тихия коридор. — Търсех класната стая на първи "Д" — вдигнах глава и огледах човека. Изглеждаше ми смътно познат, но не можех да определя откъде.
— И трябваше да блъскаш ли? — събра сърдито вежди той, но очите му блестяха добродушно.
Зад гърба му, през открехнатата врата, се виждаше разположено на пода синьо пано, с подредени цифрите 2 и 4 и буквите М, А и Й, изрязани от морска пяна.
— Подготвяте манифестацията за двадесет и четвърти — констатирах, кимайки към вътрешността на стаята.
— Даа — съгласи се човекът и избърса ръцете си в кърпата, която държеше. — Вече осемнайсет години, представяш ли си? — долових доволство в гласа му. — Пана, плакати, надписи, картини, техническа поддръжка, дърводелство, домакинство, склад... Всичко, от което се нуждае едно училище.
— Че в тази стая си имате ваш същински клуб ТНТМ! — възкликнах с възхищение. — Снимката ви заслужава място в онази витрина! Сигурно самият вие сте я изработили — допуснах, а той се усмихна и кимна утвърдително. Изведнъж се сетих откъде ми беше познат, наистина го имаше на някои от снимките в експозицията, която бях разгледала малко по-рано. — Ама разбира се! — почти извиках и на свой ред кихмнах утвърдително.
Щях да приказвам още с него, а после да се вмъкна в стаята и да поогледам, ако в отсрещния край на коридора, от вратата на моята класна стая не се беше подала главата на другарката Николова, която ме забеляза и с жест ме повика. Май ми беше ядосана. Но трябваше преди това да смъкна информация от човека за деца, влизащи и излизащи от тази стая работилница, обърнах се и... По дяволите! Беше изчезнал зад вратата. Натиснах дръжката, но не поддаде. Мамк.., пардон, божкееее, бях изпуснала момента да науча повече. И другарката баш сега беше намерила да ме издирва. Забързах по коридора с панделката напред, като с рога, готова да отнеса голяма караница и вероятно наклепване пред баба ми. За мой късмет не ми каза нищо, само ме изгледа лошо, вкара ме в стаята и ме побутна грубичко към моя чин. Ако нямах панделка, сигурно щях да изям някой шамар по задника, но така изглеждах миловидно и още по-примерно, отколкото в действителност изглеждаше оригиналното Цоне.
XVII
Изминали бяха първият час по български език и вторият — по математика. Така се отегчих през тези деветдесет минути от съставяне на разкази и задачи по картинка, че даже малкото междучасие между тях не ме разведри. Веспасиана държеше да узнае повече за времето, в което отсъствах от първия час, но аз ѝ споделих само кратката версия, дългата пазех за голямото междучасие, когато щяхме да се разходим из тихите улички около училището и разбира се, да похапнем, защото вече ми стържеше стомахът. Горкият ненаситен мой стомах знаеше, че увити в торбички и вестник, в чантата ми се криеха и я бяха апетитно вмирисали на шпек два броя двойни сандвичи с краве масло и салам. Бях поискала два, защото имах тайни планове за след училище и не можех да си позволя да прегладнея като вчера. Джобни, естествено, и днес нямах. Ако трябваше обаче да поостана повечко в тази епоха, трябваше да навия баба си да ми отпуска ежедневно такива, защото нямаше как да карам в пълно безпаричие. Освен ако не ми се покажеше отнякъде портмоненцето касичка или пък не намерех начин да изкарам някой лев. Колкото до шпековия салам, би ми се искало да имам в чантата поне половин щафета, също пакетче масло и един топъл хляб, но ако поисках тези количества, прародителката ми щеше да помисли, че някъде храня котки, и да ми отреже квитанциите, като ме накара да закусвам вкъщи, без торбичка за училище.
Потънала в такива мисли, ме завари звънецът. Ура! Обичам голямото междучасие. Тридесет минути са много време в живота на едно дете, може да свърши куп магарии или полезни за себе си и обществото неща, като например да изтърчи до вкъщи, за да си вземе забравеното домашно, или направо на място да го напише, или да прочете урока за следващия час... Но това вече в по-горните класове, засега само щях да играя и да се разхождам с приятелки. Казах "приятелки", но бях забелязала, че и вчера, и днес общувах единствено и само с Веспасиана. С другите деца, въпреки че се имахме, не ми вървеше приказката. Не можех да определя дали те, или аз страняхме, но беше различно от онова, което имах като училищни спомени от това време. Което за пореден път потвърждаваше, че си измислям на едро и живея в някаква фантасмагория, но нали си бях обещала да се наслаждавам и да не разсъждавам върху този проблем, за да не се побъркам и да взема доброволно да се предам в психото.
Хванати под ръка и със сандвичи в свободната, двете с Веспасианка се отправихме през жужащия като кошер двор към изхода му. Изведнъж силен удар в гърба ме тласна метър напред и за малко щях да си изпусна закуската, а главата ми да се откъсне и търкулне зад мене. Впрочем главата си остана на раменете, но панделката ми хвръкна към земята, като огромна бяла пеперуда.
— Мамк... — едвам сдържах пороя от ругатни, който задраска по езика ми, докато се обръщах да видя кой ми беше причинил такова зло. — Ти ли?!! — изненадано зяпнах момченцето от нашия клас, което харесвах, а то мене не, умния математик, за когото ви разказах вчера, при първото си влизане в клас.
— Ти гониш! — извика той и се приготви да хукне.
Виж ти, виж ти!.. Винаги съм мислела, че аз съм била тази, която го е преследвала в игрите, а то какво било... Хм! Хм...
— Какво си се разбеснял, младежо! — изгледах го ненавистно, взех и изтупах от прахоляка панделката, която Веспасиана беше вдигнала и ми подаде. Така му бях ядосана на това момченце, че ми се прииска да му откина ушите, но се сетих, че в този си формат нямаше как да го сторя, най-много щях да отнеса истински пердах. Затова избрах да му кажа една особено обидна дума: — Паралелепипед такъв!
Онзи се стъписа — не беше очаквал подобно отношение. Аз пък не очаквах нищо добро, защото знаех, че беше много палаво дете, и се приготвих да се отбранявам. Той обаче се разкикоти и се запревива, сочейки с пръст върха на главата ми. Дойдоха и други момченца от нашия клас и се включиха в забавата. Хванах се за главата и установих, че там беше останало самотно да стърчи малкото кукуригу, за което допреди малко стоеше закачена фината бяла панделка. И странно, вместо да се вбеся още повече, така ме досмеша, представяйки си как изглеждам отстрани, че се запревивах и аз и се заудрях по коленете. Веспасиана ме гледа удивено известно време, след което се присъедини към нас и се хилихме дружно, докато на юнаците им писна и хукнаха да се гонят помежду си.
— Дрисльовци! — отбелязах, когато се успокоих, натиках панделката в джоба на якенцето, избърсах лигите в края на устата си, потекли от голямото хилене, и захапах сандвича.
— Паралелекакво му каза?
— Паралелепипед. Термин от математиката, от геометрията по-точно. Много е обидно! Пише го в "Приключенията на Лиско". Аз съм гледала театралната постановка. Ще ни водят от училище някой ден, ако вече не са, но явно не са, щом не си чувала най-грандиозната обида. Щеше да я запомниш завинаги и да обиждаш с нея наляво и надясно.
— Как така си гледала постановката, пък още не са ни водили? — попита Веспасианка и също отхапа от сандвича си.
Пак засечка. Не биваше да подценявам приятелката си.
— Сестра ми ме заведе миналата година — излъгах и си напълних устата с още шпек.
— Аз пък тази дума не мога да я повторя. Май съм я чувала от батко, нали е математик...
Бяхме напуснали двора и се мотаехме бавно по уличката, а аз се радвах на малките, потънали в зеленина къщички, както и на пълното отсъствие на паркирани по тротоарите коли.
XVIII
Обсъдихме с Веспасианка и разнищихме най-подробно случката с въпросната стая с буквите. Много се въодушеви и започна да ръси предположения какво точно би могло да става зад онази врата, от която понякога излизаха и влизаха децата от "Д" клас. Тя също беше виждала домакина: веднъж да завива крушки и втори път да окачва портретите на ремсистите. А, каза, че май го е виждала и в салона, да затяга шведската стена, но не беше сигурна дали е същият, защото за нея всички възрастни в сини работни халати ѝ се стрували еднакви. Така в приказки прекарахме междучасието, а когато усетихме, че наближава краят му, тръгнахме по тротоара към входа на двора.
— Я — извика радостно момиченцето, — батко е дошъл по-рано. Баткоооо... — хукна към Огнян и приятеля му Захари, които тъкмо влизаха през портата. — Батко, защо си тука по това време, нали си следобед, да нямате някаква извънкласна дейност или сбирка на шестите класове, или сте дошли да поритате топка?.. Ние пък — посочи ме с глава и продължи да обстрелва Огнянчо с картечен огън от думички, — с Цонето, ако знаеш, намерихме една тайнствена врата и сега ще проведем разследване кой и кога минава през нея. Може да я знаеш, вдясно, в дъното на най-десния коридор на първия етаж... На вратата ѝ пише НД, знаеш ли я?... Ето това са прозорците ѝ — кимна нагоре към решетките на първия етаж, пое си дъх и пусна нов откос: — А пък един от нашия клас преди малко така блъсна Цонето в гърба, че ѝ събори панделката и после се хилиха всички и ние се хилихме, и...
Огнянчо и Захари се спогледаха.
— Я да се успокоиш малко! — нареди баткото на сестра си. — Приказваш като шантава. А тебе кой те блъсна? — погледна ме смръщено, сложи ръце на кръста и огледа разбеснелите се дечурлига из двора.
Ехаааа! Сбъдната мечта! Батко закрилник! Така се накефих, чак ми се насълзиха очите от умиление. Не случайно на Веспасианка ѝ бях измислила по-голям брат в сериала. Винаги съм искала да имам такъв. Сега щях да ползвам нейния.
— Ето го там — посочих с ръка диването и ми стана хубаво да го изпортя. — Еее, дето тича, с размъкнатата шарена блуза и обърната наобратно връзка, като на каубой — обясних и си помислих: "Като на онзи от корицата на "Призрака на Ляно Естакадо", само че синя."
Двамата шестокласници се приближиха до развилнелите се момченца и препречиха пътя на бягащия побойник.
— Ти ли блъскаш момичета в гръб? — Огнян се изправи над него.
Малкият се изненада от неочакваната намеса в играта и премигна, повдигнал глава нагоре.
— Този е синът на математичката, дето ни води кръжока — обясни баткото на приятеля си Захари, който закима важно, гледайки застрашително провинилия се хлапак. Огнян продължи вече към побойника: — Ако пак чуя, че си блъскал момичета, ще те кажа на майка ти, а тя, както знаеш, хич не си поплюва! — изгледа го продължително, после посегна към него, завъртя и намести правилно синята му връзка и заключи: — Разбрахме се, нали?
Нищо не каза онзи, обърна се и хукна, включвайки се отново в гоненицата с приятелчетата си. Дали се беше стреснал, не знаех, на мене обаче ми беше станало така хубаво, мило и вълшебно, така по детски натъкмено... Но какво пък, бях попаднала едновременно в миналото и в измисления от мене самата сериал, а те така се бяха оплели, като купчина връзки за обувки в обущарска работилница, че нямаше оправия. То пък защо ли ми беше да ги "оправям"? Щях да се пусна по течението и да става каквото щеше да става. Важното е, че Вселената ми беше дала привилегията да участвам в такова приключение.
— Я сега вие двете елате да разкажете за онази врата и какво сте правили там! Кого сте виждали да минава през нея, кога сте го виждали, говорили ли сте с някого и кой освен вас знае за нея? — прекъсна блажените ми мисли Огнян, надвисвайки със Захари над нас, скръстили ръце, затрупвайки ни с всички тези въпроси.
Една от лелките излезе на стълбите и силно размаха звънеца, обявявайки края на междучасието.
Нямаше време да обясняваме. Щяхме да го направим по-късно, но тогава и те двамата щяха да отговарят на моите въпроси, защото явно не само знаеха за тайнствената врата, но и се бояха, че беше разкрита.
Следва продължение
|
