|
Къде е Цонето?
Ще ви го разкажа от първо лице. И в минало време. Предимно свършено. Макар да не съм сигурна нито дали е минало, нито дали е свършило. В първото лице обаче съм сигурна.
Слънчев януарски ден на 2025 година. Прибирах се към дома си след изпълнени сутрешни задължения. В края на центъра, преди Градската градина, спрях да си взема кафе от машина. Центърът — в ремонт. Къртачът вдигаше Вселената на главата си с оглушително тракане. Полагат се нови павета. Нехлъзгащи се! Докато чаках кафето, загледах подготвената основа, където ясно личаха очертанията на старите жълти, ужасно хлъзгави плочи от моето детство. Хлъзгавия жълт център... Дали да не снимам за другарчетата в любимия сайт? Носталгията по детството ме залюля и се започна: появи се въпросът, който често ми се беше натрапвал в съзнанието, къде във времето назад бих се пренесла, ако можех. И какво бих правила там... Дали бих коригирала постъпките си, дали бих си го върнала на заслужилите, дали бих била още по-прилежна или по-небрежна, дали това би променило настоящето ми... Много ясно е, че би. Чели сме книжки, гледали сме филми, знаем как е. Въпреки че информация от първа ръка нямаме. Машината даде сигнал и си взех кафето. Разбърках го и поех по пътя си, отдадена на размисли къде във времето бих... Къртачът отново затрака като картечница. Категорично ще е в седемдесетте. В края им... Да! Ако можех да се върна в миналото, бих се върнала там. В предучилищната или в първи клас... Когато януари 2025 година ми е бил... точно нищо. Влязох в подлеза на Градската градина, отпивайки от кафето. Къртачът упорито преследваше изострените ми климактериумни сетива на петдесет и тригодишна лелка. Бързайки да се отдалеча, разплисках кафе по ръкава на бялото си яке. По дяволите, колко съм загубена!
І
Петлето в седем без десет изкукурига от радиото.
— Цоне... Ставай, баба!
— Още малко деее...
— Ставай, ставай, че нямаме време. Сядай на гърненцето и сетне да се преобличаме за училище.
— Кво гърненце бе, бабо — измрънках сънено възмутено и обърнах гръб на... — Бабо!??
Така подскочих, че си треснах главата в капака на раклата и го повдигнах. Над мене висеше баба ми, жива и здрава, с нетърпеливо изражение, с лице и форма на наближаваща шестдесетте жена, на която не се противоречи, ако искаш да си нямаш неприятности.
— Мили боже! — Седнах в леглото и се облещих насреща ѝ. — Умряла съм и съм попаднала в ада!
— Защо пък в ада? — обиди се баба ми и ме провери за температура. — Май си топла. И очите ти извъртяни, ах, ах, ще ми се разболееш пак, дето търчиш като бясна в училище и сетне пиеш от студената чешма. Слизай бърже и сядай на гърнето!
Не помръднах. Само прекарах "извъртЯните си очи" през стаята, за да установя местонахождението си. Нямаше грешка — родният ми дом, всекидневната, леглото-студио, на което спяхме двете с баба ми, с раклата, етажерките за книги и чекмеджетата; бюфета отсреща; масата за хранене и канапето под прозореца. От кухнята се чуваха гласовете на нашите, които всяка сутрин преди работа пиеха там кафе и пушеха, тръскайки пепелта в рапани.
— Не може да е истина! — извиках и се смъкнах от леглото. Заразглеждах ръцете си — пухкави детски ръчички, с дупчици вместо кокалчета в основата на пръстите. Изтичах до бюфета, с огледален гръб зад чашите, и приклекнах, за да се огледам, но попаднах под нивото на огледалото, защото ръстът ми съответстваше на времето, в което се бях върнала. — Коя дата сме днес? — попитах, докато се изправях, за да се огледам. — Мили боже! — за втори път възкликнах, без да дочакам сведенията за датата. — Случва се! — изкрещях и се обърнах към баба си: — Върнала съм се!.. Във времето... Назад... Мили боже! — завайках се и с ужас завъртях глава от огледалото зад чашите през баба си, през стаята и пак към огледалото.
— Сега ще кажа на майкини ти, дето не слушаш и закъсняваме за училище! — Отвори вратата към кухнята и заразправя на нашите: — Пак бълнува. Уж будно, пък приказва като омаяно. Неска да не ходи на училище, ще го заведа при оназ баба да го веси.
Не ги виждах. Знаех, че са там — млади, енергични... Майка ми и баща ми. Не смеех да надникна. Затворих очи и пак ги отворих, изправена пред бюфета, в бялата си пижамка на фигурки. Не виждах фигурките, знаех, че ги има, но не ги виждах. Значи сънувах, защото видяното беше проекция на спомените ми, а аз не помнех какви са фигурките на пижамката ми. Отдъхнах си. Просто сън. Доходило ми се е в тоалетна или котката е заела две трети от мястото ми в леглото, или климатикът на съседите пак бумти... Ей сега ще се събудя и ще съм си у дома, при другарчето, при котките, в градинката, в 2025-та, в истинския си живот.
— Ще отиде на училище! — Чух как баща ми противоречи на тъща си и изтръпнах от страх за него. — Следобед я води където си решила, но няма да отсъства заради глупости!
— Глупости, глупости, ама нощем, като се замята в кревата от кошмари и бълнува, аз будувам, пък вие хал хабер си нямате оттатък, в спалнята. — Караница се заформяше от ранна утрин. Реших да се намеся и да доналея масло в огъня, какво пък толкова, нали сънувах, можех да се позабавлявам.
— Бълнувам — провикнах се от стаята, — щото ме тъпчеш с боб и шпеков салам с лютеница в десет вечерта. Нá, баба, яж! Ой на баба тулумчето, на баба рибката, ще обидиш баба, ако не го изядеш, ш'та надвий циганчето... Кой харесва да го надвиват! Бабешки дивотии! Съсипваш ми бъбреците!
Оттатък се възцари тишина за десет секунди, след което и тримата влязоха в стаята и ме зяпнаха.
Зяпнах ги и аз.
— Абе ти откога отговаряш на големите? — запристъпва към мене баба ми.
— От има-няма четиридесет години — ухилих се и вдигнах предизвикателно брадичка.
— Болно е детето — заключи майка ми. — И от тази белина повече няма да слагам в пералнята, гледай, отишла е на кино цветната пижамка. — Фръцна се и напусна стаята. Баща ми я последва.
Усмивката ми замръзна. Забих поглед в обезцветената пижамка. Не ги виждах, не защото съм ги забравила, а защото действително фигурките липсваха. Можеше и да не е сън, но какво беше тогава? Последно слязох в подлеза и разсипах кафе по ръкава си. После се озовах тук — огледах отново стаята и ядосаната баба. Я стига! Сигурно ме е връхлетяло хлапе с електрическа тротинетка или колело, те обичат да се спускат като бесни по рампата и стълбите и сега аз лежа в безсъзнание и се рея между отвъдното и тук. И фантазирам. Като спра да фантазирам, такива шамари ще му набия... Колко пъти трябва да се оплаче човек в Общината, за да им забранят да летят сред хората?
— Ела да ти туря чорапогащника! — заповяда баба ми и ме хвана здраво над лакътя. — Плисираната пола е на стола.
— Какъв чорапогащник, каква пола януари месец!!! — Реших да продължа да се заяждам, за да прикрия ужаса, който ме завладяваше. — Слагай ми карирания бодлив панталон, вълнения потник, два пуловера, престилката и палтенцето, пухкавия калпак, шала, ботушите и да се свършва. И ми покажи портала, защото не ми харесва този сън и вече искам да си ходя вкъщи! — Усетих се, че тракам като къртача на центъра, а очите ми се наливат със сълзи.
— Ще го веся това дете! — прекръсти се баба ми и се метна да ми обува чорапогащника.
ІІ
Вселената явно се опитваше да ми смени софтуера, но хардуерът ми беше несъвместим и не поддаваше. Държах се за здравия си разум на петдесет и тригодишен възрастен и отказвах да приема, че се сбъдваше най-съкровеното ми желание — да се върна отново в детството и да преживея... Какво всъщност съм си мечтала да преживея? Абе изяснявайте ги в детайли тия мечти бе, хора, за да може, като се сбъднат, да сте подготвени и да се възползвате пълноценно. Аз не бях подготвена и умишлено не съм се подготвяла, защото е всеизвестно, че никога, ама никога и по никакъв начин не можеш да се пренесеш физически в миналото. И затова мечтите ми са били най-повърхностни. Сега не знам какво правя тук, за какво ми е всичко това и най-важното, нямам никаква представа как да се върна в своето време. "Ако изобщо си извън него" — обади се плахо здравият ми разум. А паниката ме наостряше срещу околната действителност и исках да се бия, да обиждам, да крещя, да споря... Да се съпротивлявам. Мили боже! Мили боже! Мили боже!
Баба ми ме мъкнеше за ръката по познатия път към училище. Слънчев пролетен ден, с врабчета и скорци, с цветя в дворовете на къщите и деца от началния курс — сами, с баби, с мами, с каки и прочее, закъсняващи за училище точно като мене. Изчезнах през януари от своето време, за да се появя тук през пролетта. Хахаха! Нали ви казах, че сънувам. Само в сънищата и мислите си можеш да си прескачаш както ти харесва. А това време най-откровено си ми харесваше. Дали да не взема да си призная, че наистина съм се върнала и да започна да привиквам? Идеята предизвика силен спазъм в стомаха ми и аз се превих.
— Да не ти се ака? — Баба се наведе и разтръска пред лицето ми изкуствените си къдрици, прибрани с фиби зад ушите. — Казах ти да...
— Да, да — прекъснах я рязко, — каза ми. — Грабнах си чантата от ръката ѝ и забързах към входа, но по пътя старото добричко Цоне в мене се обади и се обърнах да ѝ помахам за довиждане.
Старото ли казах? Аз съм новото, значи. Изведнъж в главата ми нахлу въпросът къде в действителност е отишло оригиналното за това време Цоне. Как точно съм го изместила и къде съм го изпратила? Пространствено-времевия континуум, оня от филмите, разбутан, развален, прецакан... От мене! Но нали не съм се срещала със старото си аз... Мили боже, по дяволите, мамка му, къде бях тръгнала боса през тръните — да се връщам във времето неподготвена! Невежите по темата изобщо нямат право да го правят. Страхът предизвика нов спазъм в стомаха ми и пак се превих.
— Да не ти се ака, Цоне? — прекъсна мислите ми гласът на класната другарка Николова, застанала на входа.
Изправих се и я загледах глупаво. Разглеждах я дълго и после се усмихнах:
— Я, как се радвам да ви видя след толкова години!
Тя първо се поласка, после включи какви ги дрънкам и ми пипна челото.
— Болна ли си пак? Коремчето ли те боли? Да не си дъвкала дъвка на гладно? Да не си преяла?
— Не, не, само съм се изгубила малко — изтърсих, като го отдадох на импулса да се доверя на някого, въпреки че знаех, че никоя другарка класна на първи клас няма да ми реши проблема.
— Стаята е натам — посочи към ъгъла на първия етаж, в опит да се пошегува, за което бях благодарна — в първи клас бяхме сменили няколко стаи и нямах никаква представа в коя точно трябваше да вляза към момента.
Минах покрай тоалетните, откъдето ме лъхна тежката миризма на амоняк и белина. Замислих се дали наистина не ми се акаше. Не ми се. Прекрачих през вратата, която се падаше в гръб на чиновете, и застинах пред картинката на близо четиридесет разбеснели се първокласници. Къде бях аз, мамка му, в цялата тази композиция? Пак ми се дорева и стомахът се обади.
— Цоне, Цонееее...
Видях светлокосото момиченце с опашки с панделки и очила да ми маха от един чин в редичката до прозореца. Запътих се натам и се вкамених с увиснала долна челюст.
— Закъсняваш за физзарядката — забърбори момиченцето. — Днеска ще имаме студентка и тя ще ни води часа, другарката Николова само ще гледа, казва се кака Мариана и е много симпатична, щяла да ни прави диктовка, била от друг град, после имала изпит и щяла да става и тя като другарката Николова...
— Веспасиана Антонова Спасова1! — прекъснах я, когато успях да затворя челюстите си. — Ти си Веспасиана Антонова Спасова!!! — посочих я, след което протегнах ръка и пипнах лявата ѝ панделка.
— Ку-ку... — разкикоти се момиченцето. — Да нямаш температура?
— Мили боже, нямам! — едвам отвърнах. — И не ми се ака даже... Мили боже! Мили боже, мили боже...
— Какво ти става днеска? И защо повтаряш постоянно "мили боже"?
— За да не кажа други думички, дето не са за детски уши!
— Не се казва "мили боже", а "божкеее". Ти някакви нови думички ли си научила? — полюбопитства Веспасиана и ме подкани да сядам.
— Мъхъ — смънках, без да свалям очи от лицето ѝ. — Нови. Не е истина, нали? Измислям си, измислям си — развиках се радостно, — а като ми писне да си измислям, ще спра и всичко ще си дойде на мястото, нали Веспасианке, как се радвам да те видя, хахахахаха, измислици-премислици, спукано гърне, Педя човек, Мишел Вайан, Мариан Прьомиер, Рамбо, Терминатор и триста дяволи — хилех се, удряйки с ръка по чина. — Пропуснах Алф, ахахахах, ахахахахах... Скоро ще си ходя вкъщи, скоро, скоро — от очите ми потекоха радостни сълзи. — Колко те обичам, дете, ако знаеш... — прегърнах я силно.
— Клас стани, клас мирно! — извика някой, но не му обърнах внимание.
Влязоха в класната стая другарката Николова и кака Мариана, дето щяла да стане и тя другарка, и се запътиха към дъската.
Следва продължение (може би)
____________________
1 Измислена героиня от сериала "Безкрайно детство" (бел.авт.)
|
