|
Ако сте пропуснали част 1
Ако сте пропуснали част 2
Ако сте пропуснали част 3
Къде е Цонето 4 част
IХ
Баба ми ме чакаше на вратата с изражението на разярен американски булдог. Заклевам се, че мярнах за миг нашийника с шипове. В същия момент големият стенен часовник в коридора удари два: дън-дън... дън-дън...
— Оооо, бабче, посрещаш ме с камбани, като цар Салтан — вмъкнах се между нея и вратата и засъбувах обувките. — Гладна съм, умирам! Какво си ми сготвила? — Да нападна първа се оказа добър избор. Баба ми онемя от нахалството, но изразът "гладна съм" зачеркна с дебела линия недопустимото ми поведение и с вълнообразна такава и две удивителни подчерта нуждата да бъде на мига обгрижено горкото гладно, закъсняло момиченце.
— Аз ш'ти кажа аз на тебе! Къде ми хайманосваш до това време?
— Ми на хора ни задържаха. — Хвърлих якето и чантата зад червената плюшена завеса на вградената закачалка и се запътих към всекидневната.
— Я да не лъжеш, че срамота! На ластик сте играли пред Галини, като онзи път!
— Не лъжа бе, не съм играла на ластик. Солистката не искаше да изпее правилно "в угалке", викаше "в угалкест" и се наложи да изберат друга солистка и ни прослушваха една по една, пък нали знаеш, че сме много... Даже и аз се притесних, че ти ще се притесниш, ама нямаше как да... — обърнах искрени длани към нея, повдигайки рамене, докато лъжех за световно. — Знаеш как е, не можеш да се измъкваш от училищни ангажименти, особено в първи клас.
Жената ме слушаше и гледаше изпитателно в очите, но аз бях бетон, хем висок клас, устойчив на натиск. Направо железобетон. Защото разказът ми беше истина, само дето прослушването не се беше случило днес, а щеше да се случи някъде в трети клас, за детския градски хор, в който не ме приеха, понеже не можах да повторя мелодията за пробата. Хубаво е да лъжеш, навързвайки истини. Така лъжата се помни и няма опасност да се оплетеш много. А представяте ли си да бях започнала с истината, цялата истина и само истината... Божкееее!
— Знайш какви ангажименти ш'ти дам, като кажа на майкини ти довечера — закани се и ме побутна към всекидневната.
Вътре ухаеше на пилешка лучена яхния, нарязана краставица с оцет и сол и топъл хляб. Навремето лучената манджа не ми беше от любимите, но сега... Майко мила! И както бях прегладняла... Наместих се цялата на стола, подгъвайки десния крак под себе си и свивайки другия до него.
— Я да седнеш като хората! Ще се изчекнеш! — скара ми се жената.
— Ей, вярно бе — пуснах си краката долу, — трябва да си пазя ставите, че с възрастта ще вземат да окекавеят. — Седнах нормално, счупих голяма хапка от хляба и я накиснах в оцета при краставицата. Друга — в яхнията. Притворих очи и започнах да се тъпча, като не сварвах да дъвча. — Майко мила, мили боже, божке, карамба!.. — заповтарях с пълна уста.
— Дъвчи, не яж като щъркел, ще те заболи коремът — мъдро ме посъветва баба ми.
— Мъхъ, като нищо от това приключение ще изляза с язва или поне с гастрит, цял ден ме реже стомахът.
— Ш'ти дам Давилови капки сетне.
— Няма нужда, то е от големия шок, който преживявам от седем без десет тази сутрин.
— Ш'та шокирам аз, дето приказваш като дърто неска и не ти разбирам. Ще идем да те весят.
— Охоо, аз вече се весих в училище — извиках радостно, натъпках поредната накисната хапка в устата си и доуточних: — В салона, на смесената успоредка. Имахме репетиция за манифестацията на двадесет и четвърти май.
— Ти, докат' се пребийш, няма да се мъчиш дълго.
— Абе аз само на ниската пръчка си слагам краката, при свивката в коленете, и увисвам с главата надолу, над дюшеците. Същинска Команечи. И се весих дълго, така че няма нужда да ме мъкнеш при онази баба, да ме качва на въжето с куката на тавана.
Баба ми се сепна:
— Ти откъде знаеш как веси бабата? Не съм те водила досега.
Пак се бях изцепила непредпазливо. Знаех, защото ме беше водила и още как, тоест щеше да ме води по-нататък, моментът явно предстоеше. Пък току-виж с тази успоредка съм я отказала и съм спасила истинското Цоне от онази ужасна стая с въжето от тавана, макарата и цялата акробатика, която щяха да му приложат на горкото дете.
— Нали ви слушам с леля Пепи, като дойде на гости, да се разправяте — отново ми услужи здравият разум.
Баба ми се съгласи с тази версия, седна на стола на ъгъл от мене и започна да се храни и тя, гледайки ме с възхищение как нагъвам семплия и едновременно разкошен обяд. Леля Пепи беше нейна братовчедка и дружка от младини. Живееше на същата улица няколко пресечки по-нагоре. Често слизаше до нас, сядаше на ъгъла на канапето, баба ми на ръба на леглото и, доближили глави, оправяха клюките. Иначе баба ми много мразеше клюкарки и махаладжойки и хич не беше от тях, само вкъщи, сред подбрана компания.
— Прекрасен оригинален винен оцет! — заявих, след като обърнах в устата си съдържанието на паничката с краставицата и примляснах. — Сега знаеш ли, че струва майка си и баща си и кой го знае дали не е менте и той. Да не говорим, че на нормални цени можеш да купиш само имитиращ кисел продукт за туршия. Краставиците и те... То и тези тука са оранжерийни, ама какъв вкус, а днешните... — направих с ръка жест "Пиши ги бега̀ли" и продължих да се оплаквам от бъдещето: — Ягодите — за едно кило трябва да се разделиш с венчалната халка на майка си. За черешите да не говорим — направо залагаш всичките семейни бижута при лихвар. То сигурно на черната борса през войната не е имало такива котировки, а?
Странно! Жената се хилеше на дрънканиците ми и през ум не ѝ минаваше, че с думички, неприсъщи за първолаче, ѝ разказвам за нещата от живота такива, каквито предстоеше да станат. Ако само знаеше откъде съм се домъкнала и че съм изместила неизвестно къде малката ѝ внучка и кой я знае къде се шматка, студено ли ѝ е, спи ли ѝ се, или още по-ужасно: гладна ли е? Ако този въпрос минеше през главата на баба ми, с мене щеше да е свършено. Бях намислила да се опитам да ѝ разкажа, защото имах отчаяната нужда да споделя с някого, но като се сетих за гореспоменатото, ми мина всяко желание. Трябваше сама да се справя.
— Прекрасен обяд! Благодаря! — станах и заприбирах празните чинии.
— Остави, остави... — скочи с мене баба ми.
— Ааа, без такива, да не съм ти гостенка — дръпнах чиниите към себе си и ги отнесох в кухнята.
— Бе на тебе наистина ти има нещо днеска от сутринта — заключи и заобира трохите с ръка от масата.
— Не ги изхвърляй! Ще ги сложим на балкона, за гугутките.
— Няма гугутки на балкона.
— Ще има.
— Ъф, само гугутки ми липсват.
Х
"Дотук добре!" беше казал ревизорът Евстати Стратев в "Матриархат" като заключение на сцената, в която Невена Коканова — жената на кръчмаря, свали от лавицата бутилка ракия и се опита да я скатае. "Какво прави домашна сливова в държавно заведение?" я беше попитал. Ей това се чудех и аз, като играех хем ревизора, хем домашната сливова. Трябваше да се поотпусна малко и да се насладя на приключението, което явно ми се полагаше според някаква вселенска сила. Не беше нужно да прекарам цялото отредено ми време в миналото в търсене на спасителния ключ за изход от ескейп стая. Ето: краставиците, оцетът, бабината манджичка бяха все неща, носещи чисто удоволствие. Защо да не им се порадвам на тези благинки, които съм връщала многократно в мислите си, ами да продължавам да се тръшкам. Щях да се успокоя и да се оставя на случая. Нямаше зорлем да се тикам в онзи подлез с чаша кафе, даже да се сдобиех с десет стотинки. Или пък щях, но само за да разбера дали порталът работи. Ако работеше, щях да се прибера в своето време, ако ли не... Ако ли не, ами казах го преди малко, щях да се наслаждавам. Дотук добре! Дотук много добре!
— Какво търсиш? — застана над мене баба ми, докато рушках из шкафчето на бюфета, съдържащо училищните ми принадлежности, тетрадки, учебници и разни съкровища.
— Ох! — извиках, плюх си три пъти в пазвата и станах. — Изкара ми акъла.
— Обаросваш за нещо, затуй се стряскаш. Какви ги кроиш?
Как само ни познават бабите. Пипна ме, но нямах намерение да ѝ признавам, че търся черното кожено, по-скоро гумено, портмоненце, с жълтите стотинки, в което ги събирах навремето за черни дни или за случай като този. Не, за случай като този изобщо не ми е минавало през ума, разбира се, но пък какъв случай беше, божкеее... В портмоненцето трябваше да има достатъчно монети, които щях да обърна в цяло десет стотинки и да се пробвам на кафеавтомата в завода.
— Търся една панделка — изстрелях поредната лъжа.
— Панделка ли? — начумери се. — За какво ти е?
— А! Ето това е един много добър въпрос, който винаги съм искала да ви задам. Защо никога през живота ми не ми вързахте панделка?
— Защото си на шик-сасон и нямаш коса за панделка — невъзмутимо отвърна баба ми.
— И кой реши да ме поддържа подстригана на шик-сасон, за да не се налага да ме сресва и да ми връзва панделки?
Жената се замисли, сбърчи вежди:
— Питай майкини си, като си дойдат — смънка и бързо напусна всекидневната, като си намери работа в кухнята.
"Чудесно! — казах си и потрих ръце. — Ти ме познаваш, ама и аз те познавам и знам как да те разкарам, притискайки те с неудобни въпроси." Седнах по турски на килима, бях се преоблякла за вкъщи с червения анцуг, и продължих да копая за портмоненцето.
— На̀ ти панделка! — отново застана над мене, без да чуя кога се е приближила, в ръцете с голяма бяла, съвсем истинска панделка, за съвсем истински момиченца.
— Я! — скочих. — Намерила си! — искрено се зарадвах. — Вържи ми я бързо! — наместих се на един стол и зачаках.
— Ши ти я вържа аз на дупето — сопна ми се.
Не каза "дупето", а една друга, далеч по-благозвучна думичка, но да не разваляме тука впечатлението.
— Къде има ластичета? — попитах. — От онези черните, гумените, от шлаух. Ще си вържа кукуригу, че с тоя белия кръгъл ластик от долнище на пижама няма да стане.
Излезе и след малко се върна с черно ластиче.
— На̀! — каза сърдито и тръгна към вратата. — Сякаш си нямам друга работа. И стига се размотава, ами седни да си напишеш за утре или легни да си поспиш.
— Доообре!
Търсех монетите, но панделката беше такова предизвикателство, че временно ги зарязах и се заех да си я вържа на главата. На главата! Не където беше заплашила баба ми.
"Като на свинче звънче" щяха да се изкажат приятелките ми от горния етаж, като ме видеха с панделката. Или пък: "Вече няма ли да слизаш да играеш с нас?" Понеже изтупаните с панделки и роклички в извънучилищно време момиченца рядко излизаха да играят с нас, да не кажа въобще. Забелязали ли сте, че приятелките много обичат да те демотивират с изказвания. Ако си подпъхнеш шик-сасонената коса зад ушите, веднага замязваш на облизано коте. Ако излезеш с рокля с презрамки, ти се хилят през цялата разходка и те гледат отстрани, като особен екземпляр. Ако не си сложиш черни шорти над белия чорапогащник, ще те спукат от майтап, че ти се виждат гащите. Абе винаги си намираха повод за критика, но този път щях да им кажа да си гледат болното здраве и да се съсредоточат малко повече върху постигането на момичешка визия.
Панделката едвам се крепеше на върха на главата ми и при всяко поклащане заплашваше да се разкачи.
— Аууу, на баба, ма ти си мязало на момиченце бе — надникна към коридора през вратата на кухнята баба ми, докато се оглеждах в голямото огледало под стенната лампа.
— Аааа, видя ли, съвсем друг човек съм сега, утре ще съм с нея на училище.
— Ка ша̀ да не!
— Що пък не!?!
— Да бързам сутринта и панделки да връзвам, хич, хич!
— Ето, видя ли кой иска да ме стриже като момче за по-лесна поддръжка — извиках победоносно.
Баба ми се скри отново в кухнята.
По анцуг и с панделката на главата се върнах във всекидневната и продължих да ровя в шкафа. Нямаше портмоненце. Възможно е да съм се сдобила с него в по-късен етап от живота си, но по дяволите сега ми трябваше. Налагаше се да измисля друго.
— Бабче, има ли нещо за купуване от магазина? — вмъкнах се в кухнята, където баба ми приключваше миенето на чините.
— Що?
— Ми ако искаш мога да отида да напазарувам.
— А, знам как пазаруваш, като видиш опашка и се отказваш, връщаш се вкъщи и викаш, че нямало за каквото съм те пратила. Не, мерси от такваз услуга.
— Този път няма да направя така, ако искаш даже до хлебарницата на "Млад техник" ще ида и ще чакам опашката, и хляб ще взема, и паста "Витоша"... Примерно де.
— То че хляб трябва, трябва — замисли се жената. — Аз ще ида, ти си пиши домашното.
— Лесна работа домашното — махнах с ръка. — Искам да ти направя услуга.
— С панделката искаш да се покажеш, нали?
— Ами да! — извиках радостно, че сама си намира отговори и не беше нужно да ги съчинявам. Само ако знаеше, че съм намислила да отскоча до завода за кафе и после през центъра, и после в подлеза, и после четиридесет и шест години по-нататък във времето... Трябваше да пробвам. Човъркаше ме. — Да! Много искам да се разходя с панделка поне веднъж в детството си — точно за това изобщо не лъжех.
— Ама от хлебарницата — веднага вкъщи! Да не хукнеш до някоя съученичка!
— Няма да ходя до никакви съученички. Обаче ако има голяма опашка, ще се забавя повечко. Може да си взема тетрадката по математика и да си напиша домашното, докато чакам.
Извади от портмонето си един лев на цяло и заръча да взема два хляба.
— Дай ми дребни, че някой път нямат и не връщат — веднага се усетих, че с този лев трябваше да напазарувам, за да го разваля, а аз планирах първо да изпълня ритуала с кафето.
— Дааа, като нищо ще те преметнат. На̀ ти точно.
Отброи стотинките, като за моя радост забелязах, че имаше и по десет, но се сетих друго, че ако похарчех десет за кафе и не ми се получеше бягството в моето време, нямаше как да купя два хляба и щях да си създам проблеми. По дяволите!
— Ако са вдигнали цената на хляба, няма да ми стигнат — пробвах се отчаяно.
— От сутринта? Надали.
И тука ударих на камък. Трябваше да се примиря с положението. Пъхнах стотинките в джоба на якето и нахлузих платненките с пробития палец на дясната, които намерих във вградения гардероб зад бирите. Я! Бирите. Баба ми беше заредила и като се върнех, ако се върнех, непременно щях да си пийна истинска бира с плуващи из нея парцали и неопиваща ме като днешните спиртни боклуци, с които се наливаме. Но това после. Сега отивах за кафе.
— Я да махаш тез парцаливите и да си туриш обувки.
— Да! По анцуг и с обувки, да не съм луда. Така съм си добре.
— Ама с пандела и скъсани платненки може.
— Като на спортен полуден — излязох и заслизах по стълбите.
— Два "Стара Загора" — извика след мене баба ми.
Вярно бе, ако вместо "Стара Загора" купех два "Добруджа", който беше по-евтин, щяха да ми се наредят нещата. Щях да кажа, че съм се объркала и никой нямаше да се изненада, защото това си беше типично моят стил. А за липсата на десетте стотинки щях да излъжа, че съм си взела две обикновени вафли, или родопче, щом беше за ядене, баба ми нямаше да врещи.
— Я чакай! — обади се отново тя, нахлузи изрязаните гумени патъци пред вратата и заслиза. — На̀ ти за паста "Витоша", вземи и за мене — бутна в ръката ми и единия лев. Божкеее, да не повярваш.
Прибрах съкровищата в джоба на якето и се отправих директно към завода по същия път от обед. Беше слънчево, приятно, не бързах, първо, за да не си изгубя панделката и второ, защото можеше скоро да напусна мястото завинаги. Домъчня ми. Много странно, обърквах се. Наближих хлебарницата и спрях. Отново онзи аромат. Малко по-нататък ме зовеше заводът със скъпоценния си кафеавтомат. Бях тръгнала да бягам, а ми се оставаше. Само още малко. Да опитам поне витошката. И бирата. Стиснах монетите и левчето в джоба си и се вмъкнах в хлебарницата. Наредих се на опашката. Вечната опашка. Този път обаче, изтипосана насред социализма, не бях нито гладна, нито съвсем изгубена. А си имах и панделка.
Следва продължение
Към част 5
|
