|
Ако сте пропуснали:
част 1 част 2 част 3 част 4 част 5 част 6
Къде е Цонето 7 част
ХIX
Заприбирахме си чантите след края на последния час. Физическото и рисуването се бяха търкулнали неусетно. Дали на седем, или на петдесет и три, някои занимания си оставаха винаги приятни и желани. По физическо направихме чудесна народна топка на двора. Колко пъти преди съм си мислела какво ли не бих дала, за да усетя отново тръпката от една истинска, по детски вълнуваща игра на топка с всички емоции, напрежение и умора, които я съпътстваха, а след играта — здраво хапване и сън за възстановяване. И една-две студени бирички, ако ми се удадеше възможност. В часа по рисуване доизхабих и без друго вече пресъхналите и с "космясали" писци флумастери на Цонето. Рисувахме животни. Аз нарисувах котките си от реалното време. Другарките ме похвалиха, а на мене така ми домъчня, че за малко щях да зарежа всичко и да хукна към кафеавтомата в завода на Веспасианиния татко, където да се снабдя с кафе и прочее и прочее, нататък знаете — центъра, подлеза, изливам кафето върху ръкава си и се връщам в своето време, като съвсем не беше ясно дали схемата щеше да сработи... Изведнъж рязката, позната вече болка ме преряза през стомаха, а през здравия ми разум премина ярка мисъл, което ме накара да изругая:
— Мътните ме взели! — обърнах се към Веспасиана и я задърпах навън от стаята. — Трябва много да внимавам кога ще изпълня плана си с бягството, защото ако баща ти е директор в съответния момент, то значи, че съм в паралелния свят на сериала в миналото и може да се върна само в съответстващия му паралелен свят в бъдещето, а не в реалния мой свят. Божкееее, трябва много да внимавам! Много! За да не се изгубя съвсем.
— Нищо не ти разбрах — премигна Веспасиана. — Баба ти няма да те чака, нали?
Така се бях стреснала при мисълта, че можеше по невнимание да си оплескам и бъдещето, както вече си бях оплескала миналото, че изобщо не чувах какво ми говореше детето, докато вървяхме към изхода на сградата.
— Сама ли ще се прибираш? — поднови питането си тя.
— О, да, да — отговорих ѝ, връщайки се в реалността.
"Да бе, върнала се в реалността" — изкикоти се здравият ми разум, но не му обърнах внимание. Сутринта бях намислила след часовете да накарам Веспасианка да се разходим из града, затова си бях подготвила и резервните сандвичи с шпек, ох, сандвичите с шпек, как бях огладняла след народната... Но след информацията, която бях получила за момиченцето с панделките от несъществуващия "Д" клас, за тайнствената стая и за това, че Огнян и Захари знаеха за предназначението ѝ, трябваше да пренаредя плановете си.
— Ела, трябва да проверя дали батко ти и Захари са там — побутнах приятелката си към вътрешността на тъмния коридор и се отправихме към стаята на началник-домакина. — Непременно трябва да говоря с тях. Може би ще ми помогнат да се измъкна от това положение.
— Кое положение? — намести очилата си момиченцето.
— Цялостното — отвърнах и се спрях пред вратата. Натиснах дръжката и съвсем очаквано се оказа заключено. — Мамк... Пардон... — опитах отново, със същия резултат. — По дяволите, мамка му...
— Нали знаеш, че такива ругатни не подхождат на седемгодишно момиченце? — обади се момчешки глас и зад гърба ми се изправиха Огнян и Захари.
— Майната му, да подхождат на когото щат! — извиках и защраках дръжката нагоре-надолу.
— То и на петдесет и тригодишна лелка не подхождат, нали Захари? — захили се Огнян. — Некултурно е някак си.
— Какво каза? — извиках и се обърнах рязко към момчето, без да пускам дръжката.
— За кое? — захили се той и приятелят му го подкрепи в хиленето.
— За лелката!
— Каква лелка? — удивено вдигна вежди, обръщайки се към Захари. — Ти познаваш ли някаква лелка?
— Ругаеща ли? — изкикоти се онзи и двамата се запревиваха от смях. — Ругаеща лелка, ахахахаха...
Веспасиана лесно се заразяваше от смеха на другите и влезе в тона на батко си и Захари. Аз обаче стоях като космонавт, на когото изненадващо са включили гравитацията, а апаратурата в главата ми щракаше като бясна, пресмятайки възможните комбинации между онова, което бях чула току-що и всичко случило се до момента. Те знаеха! Децата от сериала знаеха коя съм. В този момент не ме интересуваше откъде и как знаят за мене, исках само да разбера най-важното:
— През тази врата мога ли да се върна в своето време? — попитах с най-суровия си тон и изгледах момчетата подред.
— За къде си се разбързала? — преметна ръка през раменете ми Огнянчо. — Едва от вчера сутринта си тука и вече искаш да си ходиш. — Натисна дръжката на вратата и я отвори без усилие. — Заповядай, влез, бъди добре дошла!
— Ай стига бе! — възхитих се на лекотата, с която го направи. — Нали беше заключена!
— Е, вече не е — ухили се Огнян, побутна ни двете с Веспасиана вътре и със Захари ни последваха.
Паното за двадесет и четвърти май, което бях зърнала по-рано днес, докато разговарях с домакина, стоеше в средата на стаята, почти довършено. Дълга и тясна, стаята разполагаше с много шкафове с чекмеджета, подобни на библиотечна картотека, подредени край стените. Пред дясната от вратата тясна стена имаше малка катедра, на която седеше самият домакин, затрупан с папки. Срещу вратата, на широката стена, бяха прозорците, зарешетени, за да не бъдат потрошени стъклата им от играещите с топка дечурлига в училищния двор. Пред прозорците бяха разположени чинове, обърнати един към друг, П-образно, като в кръжок или клуб. Между прозорците имаше метална плътна врата, водеща навън, към двора. Бях виждала тази врата отвън много пъти, но никога не бях виждала някой да я използва. Това помещение винаги го бях знаела като някакъв безинтересен склад. Виж, стаята до него беше по-забавна, в нея щяха няколко години по-късно да ни редят в кръг и с очила на очите да ни нагряват на кварцова лампа, направо усетих миризмата на инквизиция. До съответната стая беше лекарският кабинет — със стъклени вратички на фурнированите шкафове, с подредени картони и шишенца, с метални съдове, марли, спринцовки и прочее поводи за кошмари, но в тази стая, в която се намирах в момента, влизах за първи път. Мислите ми бяха прекъснати от отварянето на отсрещната врата, онази, която водеше към двора. През нея влезе момче на възрастта на Огнян и Захари, понесло куп грамофонни плочи под мишница.
— Привет! — отправи към нас широка усмивка момчето, отнесе плочите до един по-широк картотечен шкаф и ги заподрежда в него.
— Ооо, Бат Митко! — поздравиха го в един глас Огнян и Захари, — Намерихме ти игличка за грамофона.
— Благодаря, приберете я някъде, засега не ни е нужна, грамофонът е вълшебен, нали знаете — ухили им се още по-широко, прибра последната плоча, огледа цялата колекция, кимна одобрително и каза: — Колко нещо има да се изслуша още, лелеее...
— За забавата по случай края на учебната година? — подпита Захари, а момчето поклати глава и с усмивка напусна стаята през вратата, откъдето беше влязъл.
— Мамка му! — извиках след като се съвзех от видяното току-що. — Пардон — побързах да се извиня, — обаче ега ти, триста дяволи, това беше...
— Мъхъ — кимна Огнян, — точно той беше. — Дето като малък изкопал с чук пещера в стената вкъщи. Прототипът на Любчо от сериала1.
— Малее, омешали сте се герои и прототипи! — хванах се за главата.
Спомних си вица, дето в лудницата ги питали кои са лекарите, а те отговорили: "Тези, които първи облекат престилките." И аз така, нямах представа дали престилката ми се полага, или съм я докопала случайно. Срязването в стомаха се опита да напомни за себе си, но в момента ми беше повече интересно, отколкото се страхувах, затова не му обърнах внимание.
— Този батко какво бил на Любчо? — обади се Веспасиана и погледна любопитно брат си.
— Прототип — повтори Огнян.
Че Веспасиана не знаеше, че светът на сериала е измислен и че даже самата тя е измислена героиня в този сериал, бях разбрала още при първата ни среща вчера сутринта, но ми стана интересно следното:
— Кога смятате да ѝ кажете? — обърнах се към двете момчета.
— Не ние, ти ще ѝ кажеш! — отсече Огнян.
— Всъщност аз вече ѝ го казах на няколко пъти, без да искам...
— Какво да ми каже? — вдигна панделките си нагоре към баткото Веспасиана, но той не ѝ обърна внимание и тя погледна към мен в очакване.
— Че си ми най-най-добрата приятелка на света и много те обичам! — в изблик на искреност я прегърнах.
— И аз много те обичам! — отвърна ми Веспасианка и постояхме прегърнати, докато Захари не се издуха шумно в кърпичката си, а Огнян заизбърсва очите си, след което се разкикотиха като диваци.
— Подигравайте се! — скастрих ги. — Но това е всичко, което мога да ѝ кажа към този момент.
— А към друг момент какво трябва да ми кажеш? — премигна насреща ми момиченцето.
— Че ти е прототип! — изстреля истината Огнян.
— И не само тя — добави Захари, — а още много момиченца от нашия клуб, дето ги мислиш, че са от някакъв несъществуващ "Д" клас. Но те са истински хора, при това вече са пораснали, а тук, в клуба, се връщат, когато имат време и желание и разказват свои детски истории, а тя — махна към мене с ръка, — ги филмира. И ти, аз, батко ти, майка ти, баща ти, баба ти и дядо ти, изобщо повечето хора, които познаваш, сме всъщност измислени герои от детски сериен игрален филм, които носим на плещите си случките на хора от детството на всеки един от "зрителите" и прототипите, изиграваме ги и живеем техните животи, дали във филма, или в представите им е без значение... — Захари се беше задъхал от сериозността на разбора, който направи, пое си нов дъх и положи капака на гърнето с манджата: — Но филмът свърши, въртят се стари серии и нищо ново не ни се случва, затова я доведохме тук. За да продължи сериала!
— Божкееее, божкееее... Божкеее!!! Вие ли ми причинихте това? — развиках се изненадана.
— Ние! — потвърди Огнян. — И любителите на филма. Заедно! Поискахме и... Ето те!
В стаята се образува дебел облак от тишина, който бавно се смъкна от тавана, обгърна всички присъстващи до положение да не се виждаме един друг и ни държа безмълвни дълго време, когато вратата откъм двора се отвори и в стаята влезе момиченце с блестящи, усмихнати очички.
— Здравейте, всички!
— О, Свиле! — зарадва ѝ се Захари. — Как я караш напоследък?
— Добре, добре, благодаря! — отвърна му тя и се обърна към мене: — Разбрах, че си дошла! Нося ти нещо! — Бръкна в детската си момичешка чантичка и извади от нея пластмасова черна мишка2 с макарка, ластиче и конец, каквато имах като малка и много обичах. — За тебе е! Специален подарък.
Изненадите не свършваха. Колко мило ми стана. Благодарих сърдечно, поставих мишката на пода и издърпах конеца, пуснах го и ооо, каква радост, мишката хукна и се навря под паното за манифестацията. Всички се спуснахме да я търсим, разбутахме паното, разместихме стиропорените букви и направихме истински ардауш в центъра на стаята. Домакинът остави работата си и дойде да ни се скара, ние обещахме да пренаредим буквите, след като открием мишката, но така и не го направихме, защото в клуба влязоха още деца, отправиха се към шкафчетата, където оставяха или търсеха нещо — всеки според интересите си, някои поговориха с нас, включиха се в търсенето на мишката, попитаха за филма, кога ще продължат прожекциите, аз само вдигах рамене или обяснявах, че няма как да се случи, защото му е сложен вече край... Изобщо настана една такава въртележка, в която Веспасиана най-накрая успя да открие мишката и ми я подаде.
— Като малка и аз имах такава — информира ме.
— Тя знае — каза ѝ Огнян, изтупвайки синия си ученически панталон при коленете. — Нали ти е прототип. Имала е играчката, имала си я и ти, много е просто.
Стисках мишката и честна дума, нямах никаква идея какво следваше оттук нататък.
— Огнянчо — дръпнах го настрана, — щом децата влизат и излизат свободно през вратата към двора, означава ли това, че ако изляза и аз, ще се върна в своето време в бъдещето, откъдето ме довлякохте?
— Ако ти кажа "да", предполагам, че веднага ще избягаш. Ако ти кажа "не", няма да ми повярваш и ще пробваш. Така че избери сама. Тази врата обаче — посочи към коридора, откъдето бяхме дошли — винаги ще те води в нашия свят, във време, в което сама пожелаеш.
— И каква е връзката на тези врати с кафето, изцапания ръкав на бялото яке и изчезването ми в подлеза в моето време?
Огнян се почеса по главата и погледна Захари, който слушаше разговора.
— Какъв подлез и какво кафе?
Отново настана тишина. Забелязах, че децата бяха напуснали стаята, някои през вратата към коридора, и вътре бяхме останали отново Веспасианка, Огнянчо, Захари и аз. И домакинът, разбира се, който отново се беше заел с папките си.
— Как какъв подлез, нали каза, че вие сте ме повикали тук — гласът ми издаваше напиращия ужас.
— Ние само бяхме оставили желанията си във витрината на ТНТМ, която разгледа сутринта, бяхме те повикали и ти дойде. Не сме те вкарвали в никакъв подлез, а за кафето изобщо не знаем.
— Значи все пак аз сама съм се вкарала в това пътешествие, така ли? — паниката беше на прага ми.
— Сигурно — обади се плахо Захари, — всеки сам избира дали да се върне, колко да остане и с какво да се занимава тук. И ние го правим, въпреки, че сме герои от филм, пораснахме, носталгията ни наляга понякога и точно като вас, прототипите, се връщаме тук, за да си гледаме филма, да си четем и разглеждаме истории, да слушаме музика и да се забавляваме. Видяла си във витрината, че искаме още от филма и ти дойде.
— Не съм припарвала до тази витрина откакто завърших седми клас! — извиках.
— Сигурна ли си, че не си? — Домакинът беше напуснал катедрата и се приближаваше бавно към нас с усмивка.
— Точно до тази не съм! — настоях. — Но... Като се замисля... — Той ми кимна окуражаващо и аз продължих: — Това е витрината на НД?
— Това е витрината, в която всеки оставя своето послание, постижение, спомен, творба... — отново взе думата той. — Всеки има различна представа за нея — може да я намери в своето училище, или вкъщи, или в сладкарница, или в библиотека, или на концерт, на екскурзия... — според собствените си представи. Оставя в нея съобщение, а тук, в самия клуб, може да влезе и да разкаже подробно или да покаже, или да прочете каквото са оставили другите...
— Но аз не мога да продължа да пиша сценария за филма, защото той приключи. Край. Свърши. Не се пипа нещо завършено.
— Тогава просто се забавлявай — усмихна ми се домакинът и се върна на катедрата си.
— Е, какво решаваш, прибираш ли се, или ще поостанеш още малко в нашия свят? — попита Огнян. — Трябва да решиш, защото часовете ни почват скоро и трябва да бягаме.
— Със сигурност няма да изляза към двора. Кой знае къде ще ме отведе тази врата. Засега ще се върна обратно в коридора и ще търся правилния начин.
Четиримата си взехме довиждане с домакина и се върнахме в тъмния училищен коридор, откъдето бяхме влезли в стаята. Мълчаливо минахме покрай витрината на ТНТМ, аз се поспрях и я разгледах отново. Разбира се, че беше точно това, което беше. Имаше обявления за статии, за неща от бъдещето, снимки от миналото, познати лица от филми, музиканти, актьори... Веспасиана мълчеше през цялото време, а когато излязохме от главния вход на училището, се спря и изтърси:
— Ти разбра ли нещо от цялата тая работа?
— Тц! — отвърнах кратко и двете се запътихме към изхода на двора. Огнян и Захари бяха изчезнали нанякъде.
— Нали искаше да се мотаем из центъра след часовете? — напомни ми Веспасиана.
— Нещо не ми се мотае. Ще се прибирам вкъщи, баба ми ще ме чака. Пък нали и стихотворението за тържеството трябва да учим.
— Да вървим заедно тогава.
Тя не знаеше, а и нямаше как да ѝ обясня, че живеехме на едно и също място, което беше нейно, когато бяхме заедно, и мое, когато бях сама.
— Ти върви, аз ще поостана да се видя с едни приятелки от втори клас.
Веспасиана се помъкна бавно по улицата, аз седнах на бетонната част на оградата, извадих сандвича с шпек и отхапах. Апетитът ми беше изчезнал. Нямах настроение и за разходки. Отново бях насред нищото, въпреки че имаше известно развитие. Сериала! Как да го продължа, като съм го приключила. Сложа ли точка на нещо, връщане няма. Но, признавам си, и на мене ми липсваха героите и истински се радвам, че ги срещнах отново...
— Цоне... — чух познатия глас зад гърба си. — Що висиш по оградите, ми не се прибираш вкъщи?
Баба ми! Беше дошла да ме прибере след училище.
— Я, бабче, нали сутринта се уговорихме, че ще се прибирам сама?
— Аха! Виждам аз как се прибираш, кОго чакаш?
— Никого, седя си мирно и кротко и ям.
— Ластик ще играете, нали? Цял ден, да има едно лесно, ще разтягате ластиците и ще скачате, сетне що те боли корема.
— Ти защо си тука?
— Бях на халите и реших да мина, да видя дали са ви пуснали.
Сложих си чантата на гърба, връчих на баба си торбата за физическо и тръгнахме към къщи. В своята чанта тя мъкнеше някакви кокали, увити във восъчна хартия.
— Какво ще готвиш?
— Чорбичка. Ма ти нали не обичаш, шти опража месце.
— Как да не обичам чорба!
— Обичаш ли вече?
— И още как — зарадвах се, доядох сандвича си и я хванах за ръката: — Знаеш ли какво?
— Не знам.
— Ще те опиша!
— Мене ли? Къде?
— В новела.
— Туй то, само аз липсвах из новелите.
— И не само тебе! — решението започваше да узрява в главата ми. — Ще разкажа цялото приключение и ще го поставя във витрината на ТНТМ. Ами да, още днес ще седна и ще го разкажа на другарчетата. — Имаме ли нещо сладичко вкъщи? Например вафли, детска закуска, кекс, бира...
— А, бира има.
— Охааа!
— И детска закуска, цяла кутия.
— Хей живот, здравей, здравейиии... — запях, подскачайки, закачена за ръката на баба си, радостна от очакващите ме отлични условия за писане на новела.
Следва продължение
Към част 8
____________________
1 Пета серия "Пещерата" (бел.авт.)
2 Подарък за Цонето (бел.авт.)
|
