|
В сцена тридесет и пета съм включила случка от детството на нашето другарче bat_mitco, за която ме подсети друго наше другарче mia.yaneva.
Музиката за филма избра bat_mitco
Безкрайно детство
Пета серия "Пещерата"
--- сцена двадесет и девета ---
Автобусът закова спирачки пред портала на завода. Дребничката учителка се промуши през отворената врата и заизкарва децата едно по едно от машината. Накрая по металните стъпала се смъкна Манастирска.
- Бай Кольо, ти ела с нас бе, да не стоиш тука – обърна се към шофьора на автобуса.
- А-а-а... таман добре си ми е на мене – с досада отговори бай Кольо шофьора и пъхна в устата си една арда от посмачканата метална табакера върху мотора. – Ей там отатък ще спра. Като излезете, махни ми да дойда, че да не пресичат тез вампири. – посочи с глава дечурлигата и завъртя големия волан, като цял легна отгоре.
Децата преминаха под строй през портала на обувния завод и спряха в двора.
- Внимание, деца, - запляска с ръце другарката Коджабашева и се повдигна на пръсти, за самочувствие. – Тихичко, внимателно, без да се дърпаме и блъскаме, влизаме в завода, където се правят вашите обувки и сандали.
Децата едновременно сведоха главички към краката си.
- Моля другарко - обади се едно момиченце, – моите обувки татко ги донесе от гедерето.
Децата се обърнаха да разгледат обувките от гедерето. Другарката Коджабашева се направи, че не чува и даде знак на Манастирска, която пазеше групата окъм гърба.
В този момент голямата стъклена врата се отвори и в двора излязоха усмихнати директорът на завода Спасов и хубавичка млада жена. Спасов подаде ръка на Коджабашева. Манастирска заряза охраняването на опашката и с наперена походка се отправи към посрещачите. От групичката деца се изплъзна Веспасиана и подскачайки приближи ръкуващите се.
- Татко, татко, покажи им подметките с мечетата... – детето хвана директора за ръка и го задърпа към входа.
Мъжът се наведе и прошепна нещо на детето. То послушно се върна в редичката и отново се хвана за другарчето си. Групата се заизлива вътре през голямата стъклена врата на входа. Спасов остави колежката си и Коджабашева да водят колоната, а сам той тръгна с Манастирска след последната двойка деца.
--- сцена тридесета ---
Математичката държеше големия дървен триъгълник и почукваше ритмично с правия му ъгъл по катедрата, докато децата рецитираха в хор: "Първи признак за еднаквост на триъгълниците. Ако две страни и ъгълът между тях от един триъгълник са съответно равни на две страни и ъгъла между тях от друг триъгълник, то двата триъгълника са еднакви.»
- Стефане, ти къде зяпаш, бе? – другарката математичка извика на момчето от втория чин до вратата. – Я стани и кажи втори признак за еднаквост на триъгълниците.
- Не го знам – прошепна момчето.
- По двадесет пъти да напишеш трите признака за утре. В отделна тетрадка. Ясно ли е?
- Ясно – Стефан седна.
- Милене, я ти го кажи! – заповяда учителката.
- Ако една страна и два ъгъла са равни на друг триъгълник, значи са еднакви. – гордо изстреля отговора Милен.
Отличниците заприпадаха от смях. Милен се огледа учудено. Математичката затвори очи и замря.
- Маймуни да бях учила, повече щяха да знаят от вас. Абе как се виждате вие догодина в шести клас, като не си знаете материала за пети? Милене – по двадесет пъти трите признака за утре. Разбра ли? Ама не твоята версия, а оная от учебника. Да кажем всички заедно втори признак за еднаквост на триъгълниците.
Хорът занарежда: "Втори признак за еднаквост на триъгълниците...»
Звънецът даде сигнал за край на втори признак. Децата наскачаха като играчки с навити пружинки. Милен се обърна към Огнян нацупено:
- Ти що ми каза, че е така бе?
- Да бе, така съм ти казал – тупна го по главата Огнян. - Ти не помниш и пет минути, после аз така съм ти казал.
- Огняне - приближи се тантуресто момиченце, – ела да ти кажа нещо.
Огнян взе чантата си и тръгна след момиченцето. В коридора спряха и Огнян се наведе, а момичето му прошушна нещо, като направи фуния с ръце около ухото му.
- Иха-а... Сириец ли? – попита момчето със светнал поглед.
- Не. От Съюза е. Кака я държи в чекмеджето на бюрото си. Не ми дава да я пипам, но сега тя е следобед на училище и мога да ти покажа лимката. Хем пък като се търкаля напред, перката вътре се върти наобратно. – заобяснява въодушевено момиченцето.
- Да, да! Няма такава лимка!
- Ела с мен до нас и ще видиш.
- Донеси я утре.
- Не може. Нали ти казах, че кака я пази – погледна умолително тантурестото.
- Добре. Ще дойда. Хайде, че да не закъснявам много.
Двамата се запровираха през тълпата към изхода на училището. Навън момиченцето наперено вървеше до момчето и гордо се оглеждаше във всички посоки.
--- сцена тридесет и първа ---
Момчето и момичето вървяха бързо по улицата на Пионерския дом. Зад тях, на почтително разстояние, се мъкнеха Светла и Ивелина и оживено коментираха двойката. На кръстовището Светла и Ивелина поеха наляво – към къщи, а Огнян и момичето надясно.
Стигнаха до блока на момичето. Изкачиха стъпалата до втория етаж , момичето отключи вратата на десния апартамент и влезе в широкия коридор. Не покани момчето, което остана да стърчи върху изтривалката пред широко отворената врата. След минута, момичето излезе от една стая и разочаровано каза:
- Няма я. Не мога да я намеря. Може да я е дала на някого вече. Извинявай!
Огнян се понацупи и тръгна надолу по стълбите.
На кръстовището до Пионерския дом го чакаше Захари.
- Къде ходихте с Миглена бе? – попита.
- До тях. Каза, че сестра й имала лимка, вътре с перка, дето, като се върти лимката напред, перката се върти назад. Ама излъга. Само, за да ходим до тях. Няма изобщо такава лимка. Уж я дала сестра й на някого. Ама че лъжкиня.
Захари мълчеше и мислеше.
- Ами ако наистина има? – попита Захари.
- Да бе, друг път – сбърчи нос Огнян. – Как ще се направи такава лимка?
Момчетата замислено заслизаха по баира към къщи.
--- сцена тридесет и втора---
Възрастната жена остави лейката до вратата, събу гумените обувки и влезе в кухнята.
- Дай да курдисам сега будилника, че на двата часа да звъни. – приказваше си докато навиваше пружината на часовника. – Йордане, ти недей става. То, като стане манджата, будилникът ще позвъни. Да си хапнеш, че да отиваш на смяна. Таман ще намеря онуй подивялото, дето цял ден из махалата бристи. Какво толкоз намира да прави из улиците, хич не знам. Да бях ги оставила да го дадат на градина, ма аз, не, вкъщи да си е, на сигурно. Ей я на, Димана - Димо на градина, тя цял ден на пейката клюките оправя. Да наготви на младите само, като дойдат вечер наготово, и толкоз. Цял ден зяпа кой влязъл отсреща, кой излязъл. И все за пенсията пита пощаджийката. Таман я раздаде онзи ден жената, Димана пак пита, кога. Чудят се с какво да си запълват времето. Аз поне на Любо бера гайлето...
- Стига си приказвала ма, Софке. Пуу, не спираш. – изсумтя дядо Йордан, подсмръкна под дебелия мустак и се обърна тежко на другата страна, като разскърца здраво пружините на кревата.
- Ти си спи, Йордане, спи си. Чакай да ти оправя одеялото, че мете земята. – баба Софка се наведе и повдигна одeялото. – Ууу... пак станала тука, гледай к’ва, мръсотия. Отде пада тоз пясък... – жената пооправи дългото до земята перде и погледна към варосания таван. – Нищо няма, сигур кат отваряме джама. Ми стига си отварял. От вратата проветрявай... Аз само с метлата ще стоя дежурна...
- Спри ма, Софке, да приказваш! – изгрухтя ядосано мъжът и се обърна в първоначална позиция.
Баба Софка отвори фурната да нагледа манджата и вратичката изскърца като аварийна спирачка. Виновно погледна мъжа си, който само изхърка и млясна. Жената затвори печката и се изниза през вратата.
--- сцена тридесет и трета ---
- Бабо, всичко им показа татко – Веспасиана подскачаше хванала възрастната жена за ръката. – И дето режат кожата и дето я лепят за подметките... И подариха на всички кожени пеперуди на дупки, за спомен. Аз моята я дадох на Десислава, да си има две. Аз нали си имам други.
- Значи и при лепачите ви водиха? – запита баба Веска. – Ти не си дишала там нали?
- Не съм. Всички викат, че много миришело и си запушихме носовете. Аз им казах, че е от лепилото. Пък Лъчо, оня, дето на украинския танц сме солисти...
- Дето ще се жените като пораснете – уточни баба Веска.
- Да, той. Ти откъде знаеш?
- Знам. Че какво той? – подтикна я да довърши бабата.
- Ми той се облегна на онова, дето носи обувките, абе дето леля Мика седи и обувките идват до нея...
- На конвейера?
- Да. Ми, облегна се на него и той го завлече. Как му се кара другарката... Изкара го сам навън и така му вика...
- Ще му вика ами. То там да не е за деца. Ти на обяд изяде ли си всичко?
- Да-а-а...
- Лъжеш пак.
- Не лъжа бе, само млякото с ориза оставих, че мразя.
- А, мразиш, вкъщи по две чашки омиташ, там мразиш.
- Оня е гаден. Вкъщи ще ти покажа украинския танц. Тра та тата та та тра тата та та... – затананика момиченцето.
--- сцена тридесет и четвърта ---
Двете наближиха блока на Веспасиана и се спряха пред къщата на Димо, където баба му Димана и баба Софка, на Любо, седяха на пейката и си приказваха.
- Веске ма - вместо поздрав започна отдалече баба Софка, - ти онуй каре наплете ли го покрая?
- Не съм. Сега плета на една кука блуза за Нелчето. Ще ходи на тържество на 22-ри, та бързам да я свърша. – отговори баба Веска и се спря пред двете жени. – Що ти’й?
- Да видя плетката че да захвана пак онуй мильо, голямото, за голямата маса във всекидневната. Аз отдавна не съм го работила него. Се са каня, ма нещо не го виждам из другите работи, стана от два три дена го търся.
- Провери ли снаха ти да не го е турила в полуавтоматичната пералня? – захили се баба Веска.
- А, ей ги на, мойте, идат си. – скочи баба Софка. – Сега ще ги питам.
Баба Софка, синът й и снаха й влязоха през портичката в градината.
- Майко, как е Любчо? Слуша ли те днеска?
- А, слуша, слуша. Сутринта се пиля из махлата, ама после, цял следобед, откак Йордан тръгна за строежа, нещо си реди из кухнята и си играе. Не е излизал навън. Аз съм сЕ из двора, нА, пооправих лехите, туй онуй... Да знайш къдей онуй мильо, дето го правя за голямата маса?
- А? Де да знам. Не съм го виждала напоследък. Из твоите ръкоделия ще да е.
Бащата и майката влязоха в кухнята.
--- сцена тридесет и пета ---
- Какво става тука бе? – изкрещя като халосана майката. – Боже, Марине... Гледай!...
Мъжът влезе след жена си и се облещи. Баба Софка надникна иззад гърба на сина си и ахна.
- Въх бе, Любчо бе, баба! Да не е паднала отгоре ти мазилката? – бабата разбута стъписаните родители и се спусна към детето, което седеше на земята под прозореца, точно до кревата, цялото напрашено, а край него – едри парчета от мазилка - цяла купчина.
В този момент бащата видя големия чук в ръката на сина си. На една крачка взе разстоянието между вратата и прозореца, отмести майка си настрана и вдигна пердето. Тримата възрастни се вторачиха в картината, която им се разкри иззад завесата. От мазилката на стената липсваше един голям квадрат, който разкриваше поне седем-осем реда от градежа на стената. Една от тухлите, добре остъргана от всички страни, беше подготвена за изваждане. Над квадрата оголени тухли, забито с пирони в двата ъгъла и повдигнато, за да не пречи на работника, се мъдреше мильото на баба Софка, онова голямото, дето го търсеше от няколко дена.
Бащата взе чука от ръката на работника, подхвана го под мищница и го измъкна из строителните отпадъци на пода. Остави го прав пред готварската печка и клекна пред него. Жените мълчаха. Любо стоеше с наведена главичка и не поглеждаше никого. Мъжът постоя така трийсетина секунди и запита с басов глас изпод дебелия мустак:
- Е-е? Ще кажеш ли какво беше тръгнал да правиш?
Мълчание.
- Тебе питам бе. Отговаряй! – повиши леко тон мъжът.
- Марине! – плахо се обади жена му.
- Абе казвай, като те питам бе! – търпението се изчерпваше.
- Пещера – измънка детето все така навело глава.
- А така. Пещера – бащата не знаеше накъде да завърти разговора. – Пещера вкъщи. На външната стена. И откъде ти хрумна да копаеш пещера в стената?
- От телевизора.
- А?
- Даваха го в едно филмче по телевизора.
Марин стана и се почеса по темето с пестник.
- Като ти отвъртя един, такъв телевизор ще видиш, че... Само глупости дават за децата. После... – мъжът не довърши и погледна към творението на сина си. – Туй мильо пък за кво ти е било отгоре?
- Да закрива тухлите, че са червени и щяха да се виждат през пердето, пък мильото е същото като стената – детето отговори веднага, сякаш доволно, че се интересуват от работата му.
- Аз се убих да го търся туй мильо, пък то де било... – занарежда баба Софка.
- Шшт... За това после – сряза я синът й. – Къде си зяпала и ти, че не си го видяла кво прави.
Баба Софка тихичко се измъкна от кухнята.
- Майстор се извъдил. – продължи конското бащата. – Че и какво голямо пространство остъргал. И с тоз тежкия чук. Ми нали ще се пребиеш бе, глупчо! Ще си премажеш пръстите.
Любо заподсмърча и едри сълзи се затъркаляха по кръглото детско личице.
Баща му го вдигна и го прегърна.
- Виж сега, майсторе. Тия работи не стават така. Не е хубаво да рушиш вече построено. Ако ти се работи, ще направим утре двамата с тебе нова къщичка за кучето. Ама ако обещаеш, че вече няма да вършиш такива глупости. А? Обещаваш ли?
- Д-да – изхълца момченцето и изтри с ръка сълзите си, като остави сиви следи по зачервените бузки. – Ама от дъски или от тухли?
- Ти от какво искаш?
- От тухли.
Бащата погледна към майката, която ги гледаше с умиление, и й смигна. В това време в кухнята влетя баба Софка с леген пълен с хоросан и се накани да подмазва остърганото, но преди това внимателно свали мильото си от пироните.
Край на пета серия
Тук можете да прочетете оригиналната история на bat_mitco, описана в първия коментар.
Ето и оригинална снимка, предоставена ми от bat_mitco, на оръдието на труда - единственият по рода си чук за изкопаване на пещери в домашни условия:
Ето го и местопрестъплението (в доста по-късен етап):
Можете да видите и обувчиците с мечета на подметките, благодарение на нашето другарче Иси.
Всички серии на филма
|
Предишна страница Следваща страница Начало на страницата