|
Ако сте пропуснали част 1
Ако сте пропуснали част 2
Ако сте пропуснали част 3
Ако сте пропуснали част 4
Къде е Цонето 5 част
ХI
Колко хубаво стана, че реших да отложа бягството. Вървях към къщи, прегърнала двата хляба "Стара Загора", стиснала в ръка пакета от кафява восъчна хартия с двете пасти "Витоша" и се наслаждавах на заобикалящия ме така познат и така отдалечен във времето мой свят, в който до тази сутрин се бях разхождала само в спомените си. А сега, хоп, ето ме вътре, насред уханен априлски, слънчев и син мой детски следобед. Идеше ми да заподскачам от радост по улицата, но нали си пазех панделката да не падне, ходех като ръждясал робот. Чудна работа, как бързо се смениха чувствата ми — от ужаса сутринта до радостната еуфория в момента. Вероятно защото се бях нахранила обилно на обяд — захилих се при тази мисъл и понечих да отхапя от ароматния хляб, когато забелязах насреща ми да се задава, нехайно вървяща, позната и особено неприятна фигура от детството ми. "Мамк..." — изругах наум, замалко и на глас, но нали бях обещала да не приказвам така, само изсумтях. После изведнъж се усетих, че реагирам като първолаче, ругаещо първолаче, и ме досмеша. Ехооо, аз бях възрастна жена на петдесет и три, по стечение на обстоятелствата нацедена в костюмчето на дребно, трътлестичко, подстригано на шик-сасон момиченце по анцуг и с панделка на върха на главата. Какво повече от това можеше да се обърка — вървях срещу неприятната фигура и се хилех.
Начумерен, тъмен, с вежди и коса над сърдито продълговато лице, с дълги крайници, по-едър и висок от мене страховит хлапак се спря и се втренчи с присвити маслиненочерни очи, безмълвно задаващи въпроса "Ти на мене ли се хилиш, ма?". Живееше по-надолу, в началото на нашата улица. Никога в детството си не бях говорила с него. Имаше сестра близначка и постоянно бяха намусени, гледаха лошо, като за скандал. Добре поне, че учеха в друго училище. Винаги ги бях отбягвала, а от него откровено се бях страхувала. Като дете. Но не и като възрастна.
— Ооо, Явка! — Преместих пакета с пастите в лявата ръка, с която бях прегърнала хлябовете, и с дясната го праснах дружески по рамото. — Как я караш бе, човек? Откога не съм те виждала. — Онзи се пулеше насреща ми, покосен от изненада. — Я се усмихни! — заповядах му и зачаках. Той не се усмихна, което не уби ентусиазма ми и продължих: — Такъв добряк си, пък що все се борсучиш, не знам. — Продължаваше да мълчи като пукал. — На, счупи си малко топъл хляб! Счупи си де! — Не си счупи. Само ме гледаше изумено. — Е, щом не искаш — кикотех се и щях да се разхълцам скоро, ако не престанех. — Айде тогава, ще се видим пак през есента на две хиляди и трета и ще станем приятели. Да не забравиш! — Панделката ми заплашваше да падне, защото вече се превивах от смях, представяйки си как, след тази среща, вече той щеше да ме избягва и да се страхува от мене — хилещата се луда от номер 14Б.
Продължих си по пътя, без да се обръщам, мислейки си какво ли причиних на горкото добричко Цоне, което щеше да търпи последствията, когато си тръгнех от неговия детски свят и се върнех в своя. Но си струваше да видя Явката, облещен насреща ми като жаба. Двадесет и четири години по-късно щяхме да работим за една фирма и щях да установя факта, че е изключително приятен и усмихнат и даже ме познава. Може би щеше да помни сценката от детството си, в която на улицата му предложих да си счупи хляб и да се усмихне... Мдааа — почесах се под панделката, много интересно: и да си я спомнеше, щеше да е в някаква съвсем друга две хиляди и трета, различна от онази, в която бяхме вече живяли. Усетих как започвам да тъпча пеперуди1.
ХII
Докато се прибера, за мое щастие не срещнах други неприятни фигури, с които в бъдещето да съм имала вземане-даване. Вкъщи връчих покупките и рестото на баба си, заредих "Жабче пътешественик" на грамофона и седнах на масата да си напиша домашните за следващия ден.
— Искаш ли си пастата? — отвори пакета пред мене баба ми и ми подаде вилица.
Не я бях чула да влиза. Дъвчех пластмасовия химикал и мислех. Много имах да мисля. Направо можех да полудея от мислите си.
— Искам я — зарадвах се и забодох вилицата в центъра на триъгълника. — Охааа, божествена — изфъфлих с пълна уста. — Яж и ти де!
Тя почовърка малко от своята и я бутна към мене:
— Дояж я, нещо не ми е гладно.
— То и на мене не ми е, ама сигурно повече няма да ям такава, ако скоро си тръгна. — Не спорих за нейния дял, а го приех с благодарност. Тя така или иначе си живееше в това време и можеше да изяде колкото си иска витошки оттук до края на социализма. — Ух, че вкусно...
— Къде ще ходиш? — загледа ме изпитателно.
— Къде да ходя?
— Каза: "Ако скоро си тръгна".
Опа, греда. Не ми се измисляше вече. Исках да се насладя на чудесната паста и да се отпусна, че пак се бях напрегнала.
— Така ти се е причуло — опитах се да я смахна.
— Никакво излизане повече днеска, напиши си, научи си, ей сега ще си дойдат майкини ти.
— Добре — поклатих глава и набодох на вилицата втората паста.
Жабчето пътешественик от плочата обясняваше какво е натикало в пътешественическата си торба: мухи, крачка̀ от комари, сушен жабуня̀к... Като бях малка, разбирах израза "крачка̀ от комари, сушен жабуня̀к" като "крачка̀ от комари, сушени за коняк". Предполагам, защото не съм знаела думичката "жабуня̀к", но пък, виждате ли, думичката "коняк" съм разпознавала отлично. Слушах разговора на жабчето и пътешественика Гошо, където то разправяше, че иска да пътешества просто така и той му обясняваше, че просто така ходят скитниците, а пътешествениците си имат цел. Помислих за себе си. Бях попаднала в това време просто така, без цел, значи не бях никакъв пътешественик, а най-обикновен скитник. Неприятното усещане в стомаха отново се обади. Станах и изгасих грамофона. Мдааа, едно коняче от сушени комарешки крака щеше да ми дойде добре след пастите... Бирата! Светна ми изведнъж. Щях да опитвам бирата. Нашите ми разрешаваха, защото самият нефролог го беше препоръчал, когато в началото на първи клас бях направила бъбречна криза и им бях изкарала акъла. Така че можех да си отворя и изпия цяла биричка, без да свиквам референдум.
Излязох в коридора и от студения мозаечен под на вградения гардероб взех една бутилка. Отворих си я в кухнята с така познатата отварачка от чекмеджето на мивката, облегнах се на хладилника "Мраз" и загледах баба си, която бъркаше кайма с лук и магданоз.
— Аууу, кюфтенца ли ще пържиш за вечеря — извиках радостно.
— Ти много отрано — кимна към бирата в ръката ми. — Я ми сипи една чаша и на мене.
Огледах се и избрах една керамична чаена.
— В тази става ли, или да ти донеса бирена от бюфета?
— Бомба е, наливай! — заповяда жената, почисти пръстите си от каймата и пъхна показалец в дръжката на чашата. — Наздраве!
Чукнахме се като бойни другари на ветеранска среща. Отпих.
— Еее, това е съвсем друга бира — притворих очи и продължих да пия жадно. — Като изключим, че не е много студена... Ама то в тоя малък хладилник къде да туриш и бира. Как събираш количества, да храниш пет човека, все съм се чудела. И все в тая кухня стоиш...
— Ми намерили сте си слугиня — каза заядливо, но без злоба, и допи бирата си.
— Дай да ти сипя още.
— Не ща — подаде ми чашата и се върна към оформяне на кюфтетата.
— Мога да ти помагам, докато съм тука — предложих си услугите, знаейки, че категорично ще бъдат отказани. Много мразеше да ѝ се тика някой из ръцете и всеки момент щеше да ме изгони от кухнята.
— А, само дечурлишка помощ ми трябва! Докато ти обясня какво да направиш, ще си го свърша сама. Айде, отивай сега да учиш или да си играеш, че бързам.
Нали ви казах! Изгони ме.
— Работливите баби възпитават мързеливи внучки, да знаеш! — казах престорено сърдито, докато се измъквах с радост от кухнята. Хич не ми се цапотеше с кайма в този момент. Иначе кюфтенца щях да си хапна с радост. Ц-ц-ц, пак за ядене мислех. Може би имах цел с това връщане във времето — кулинарен туризъм. Голямо плюскане щеше да падне, пък сетне обвинявах баба си за развалените бъбреци, вместо собствената си лакомия. "Кулинарен туризъм" — повторих важно на глас и се захилих. Що пък непременно трябваше да търся цели и причини за присъствието си тука. Ми нека да съм скитник. Ще се пошляя малко, ще похапна, ще свърша някой-друг зулум и ще се прибера. Оооох, дали? — сбърчих нос и с бирата в ръка, се отправих към хола. Беше ми интересно да проверя какво има там към онзи момент и какво не беше още стигнало времето си. След като се наобаросвах в холния бюфет, много подобен на онзи във всекидневната, се настаних в единия от двата чисто нови фотьойла със зелени губери, вдигнах си краката на ниската разтегателна масичка срещу канапето в същия стил и се зазяпах през прозореца. Мисли! Мисли!
ХIII
Ранобудното петле с цяло гърло запя по радиото.
— Цоне, ставай, баба!
— Аман от тоя петел бе, за кой път вече го сънувам, да му се не види и кресливия, да не съм го сложила за аларма на телефона — седнах, роптаейки сънено, и рязко скочих от леглото в момента, в който видях баба си да ме изследва любопитно, като за малко не ѝ разбих брадичката с глава.
— Голям сън му удари снощи — каза тя, без да сваля изучаващия си поглед от физиономията ми. — Откакто заспа на фотьойла оттатък, те пренесохме тука и нито майкини си видя, нито телевизора чу, нито яде нещо. Дано поне си си написала и научила, да не ме излагаш пред Стойка. — Стойка беше другарката ми класна Николова. — Четиринайсет часа сън, трябва да си много гладна.
— Божкееее — закрих с длани очите си и почти се разревах, — няма ли край този кошмар?
— Сядай на гърненцето, сетне в кухнята да си измиеш очите и...
— Я стига с туй гърненце! — озъбих се и продължих сърдито: — Дърта магарица съм станала, гърненце! Отивам в тоалетната, като нормалните хора! И вече само там ще ходя, това гърне можеш да го изхвърлиш. Или не, да го свалиш в мазата, може да потрябва в бъдеще, от хубава и здрава, лесна за почистване пластмаса е — приказвах, докато се изнизвах от стаята и се отправях към банята.
Това бяха, и още са, две отделни помещения. Чух как някой от нашите търка зъби в банята, а аз натиснах дръжката на тоалетната.
— Опа! — обади се момичешки глас отвътре. — Заето е.
Сестра ми. Още не се бяхме засичали с нея. Вчера сутринта, когато "пристигнах", тя спеше в стаята си, следобед беше на училище, а вечерта аз съм заспала и съм пропуснала семейния купон. Но пък тоалетната беше чудесно място за среща четиридесет и шест години назад във времето.
— Има си хас да е свободно! — пак ми идваше да се репча. Сутрините тук явно ми бяха особено тежки, събуждах се и осъзнавах безнадеждното си състояние. Оттам и проклетията — напираше, напираше. — Кога излизаш? И защо заемаш помещението рано сутринта, като си чак следобед на училище?
Вратата се открехна и оттам се подаде рошавата глава на почти шестнайсетгодишната ми кака. Очите от главата ме изгледаха остро изпод бретона, чудейки се що за дързост да юрка по-големите беше тази и откога си я позволяваше доброто Цоне.
— Имаме наблюдение днеска в Енергото — побърза да се оправдае момичето. Беше първокурсничка в електротехникума. — Ти нали си имаш гърне — главата ѝ кимна, сочейки неопределено някъде зад мене.
— Току-що скъсах с него — отвърнах със самочувствието на пълноправен ползвател на тоалетната. — Излизай! Знам, че попълваш лексикона на Данчето.
— Откъде знаеш? — извика и отвътре се чу звука на падаща от скута ѝ върху мозайката тежка тетрадка.
— Попълваш, нали? — захилих се подличко. Бях го намерила и разгледала вчера в хола. — Всички чакаме опашка, докато ти отговаряш на въпросници. Няма да мръдна оттука, докато не освободиш терена.
Брей, имало голяма полза от твърдия тон въпреки крехките възраст и формат. Тоалетната скоро беше освободена и аз с облекчение я използвах, както се полагаше на първокласничка в края на учебната година.
— Днеска съм с престилката — заявих на баба си, когато се върнах във всекидневната. — И с панделката. И си искам черните шорти върху чорапогащника, да не ми се виждат гащите. Пък и да го държат, че ми се свлича, щото ми е малък. А, да! И ще отида сама на училище, заедно с другите от махалата. И сама ще се прибера, пак с тях, чу ли, да не идваш да ме чакаш, че срамота.
— Аха — отвърна тя на декларацията ми, — таман туй ми играйше окото.
Не всичките, но голяма част от условията ми бяха изпълнени. Престилката, шортите и за моя огромна радост и гордост панделката, здраво фиксирана на върха на главата ми с ластици, фиби и вероятно пирони. Надувах се по целия път до училището и не спирах да навивам баба си да не ме взима на обяд, като давах за пример вчерашния ден. И как можеше да се прибирам в някои дни сама, в други — като малко дете с баба си. Пък и тя щеше да има повече време да сготви, пардон, щеше да има повече време за почивка и за себе си. Това последното май мина, защото баба ми се умълча, а охлаждането на процесора ѝ се включи и зажужа силно, чак аз долу го чувах, значи изчисляваше.
— Ама след часовете веднага вкъщи, чу ли?
Урааа! Добре, че чипът ѝ беше бърз, защото бяхме стигнали вече училищния двор.
— Разбира се! — зарадвах се, взех си чантата и торбата за физическо от ръцете ѝ и хукнах към входа. — Ако не ни задържат за нещо по чавдарска линия — извиках, след като се бях отдалечила достатъчно, за да не спори. Тя само ме заплаши с пръст, но на мене хич не ми дремеше вече, защото бях видяла на стълбите да ме чака познайте кой? Разбира се, моята любима дружка Веспасиана Антонова Спасова. Юхууу! Здравей, безкрайно детство, съвсем наяве, слънчево и цветно.
ХIV
— Аууу, каква хубава панделка имаш! — зарадва ми се Веспасианка, хвана ме под ръка, пожелахме добро утро на другарката на входа и се вмъкнахме в сградата на училището. — За първи път те виждам да носиш панделка.
— Защото наистина ми е за първи път.
— Много добре ти стои.
— И твоите две панделки са красиви — похвалих я аз.
— Обаче на Айви от "Д" клас ако знаеш какви са... — въздъхна детето. — Разноцветни, има меки и по-твърди, колосани.
— Чакай малко! — извиках и се спрях насред коридора, където ни облъскаха тичащите без посока диванета от първите и по-горните класове. — Откога имаме "Д" клас?
— Винаги сме имали, не помниш ли? — погледна ме смаяно момиченцето.
— Не, не помня — почесах се по пироните на главата си. — И в "Д" клас има момиченце Айви, което в момента е първолаче?
— Ами да, като нас.
— В нашия град, в нашето училище и точно в 1979-а?
— Май пак изкуфяваш — захили се Веспасианка. — Какво ѝ е на 1979-а? Даже е Международна година на детето.
— Слушай — пуснах чантата и хванах приятелката си за раменете, — познаваш ли други от "Д" клас?
— Не всички.
— Защо вчера ги нямаше на репетицията за манифестацията в салона?
— Някои бяха. Те учат по някаква свободна програма и ходят на училище, когато си искат.
— Глупости, Веспасианке, това е социалистическо общество и никой не прави каквото и когато си иска. Особено децата!
— Тези обаче правят.
— Странно! Много странно! — замислих се и поехме бавно към стаята.
По радиоуредбата пуснаха "По върховете на Манджурия". Клас, стани! Клас, мирно... Затрополихме край чиновете, другарката класна Николова и студентката, бъдещата другарка кака Мариана, влязоха и ни подканиха да направим утринната гимнастика.
— Защо не правим ведрината отвън, като по-големите, достатъчно е топло вече — възмущавах се, докато свивах ръцете в лактите и с върховете на пръстите докосвах раменете си. — Ако се строявахме като тях, сега щях да видя и да огледам хубавичко целия този "Д" клас.
Веспасиана нямаше отговор на въпроса ми, повдигна рамене и изправи ръце нагоре, с длани навътре.
Скоро гимнастиката свърши, звънецът за начало на часа удари и се настанихме по местата си.
— Диктовките ви са добри — заяви другарката Николова, прати студентката другарка кака Мариана по редичките да ни раздава тетрадките и продължи: — С малко грешки, старателен почерк, е има и недотам старателен, но личи, че са правени добросъвестни опити. Повече упражнения вкъщи, за да може един ден да се гордеете с получените знания и умения.
Под нашите диктовки с Веспасиана, разбира се, имаше голямо червено "Браво!". А под моето "Браво!!!" имаше и допълнение: "Особено изящен краснопис!" и подпис на другарката Николова. Хихихи, голям майтап, хем се бях опитала да имитирам първолашките си разкривени гарги и пак съм се надскочила. Трябваше да внимавам. Абе за какво да внимавам, глупости, кой щеше да се сети, че си има работа с възрастен човек, по-възрастен даже от самата другарка Николова.
— Научихте ли стихчетата за тържеството, които ви раздадохме вчера? — попита класната.
От почти четиридесет деца се обадиха две-три плахи гласчета. Останалите се снишихме до нивото на приведения гръб на седящия пред нас. Това задължение пък съвсем ми беше изскочило от главата. А можеше да свърша тази работа, докато си пиех биричката в хола, изтегната в зеления губер на фотьойла.
— Утре ще ви изпитам подред — обеща другарката и класът отново живна, облекчен от дадената отсрочка.
— Кога ще мога да видя "Д" клас? — обърнах се към Веспасиана, за да върна темата, която ме беше шокирала. — Коя им е класната стая?
— Еее, в края на коридора. Прозорците им гледат на юг, а на вратата им има две букви, ама забравих кои.
— Н и Д? — казах на висок глас и другарката ми изшътка. — Н и Д ли са буквите? — прошепнах повторно към момиченцето.
— Да, Н и Д. Какво ли значат?
— Мамк... Божкееее, възможно ли е? Хахаха... Знам кои са "Д" клас.
— Кои?
— "Д" като "детство", "Н" като... "Нашето детство"! — извиках победоносно. — Ура! Не бях сама, не бях сама, божкеее, не бях сама — идеше ми да закрещя и да заскачам из стаята.
Следва продължение
Към част 6
____________________
1 По "Гръмна гръм" на Рей Бредбъри (бел.авт.)
|
