|
Ако сте пропуснали част 1
Ако сте пропуснали част 2
Къде е Цонето част 3
VI
Стоях на улицата и се озъртах като въртоглава. Всичко си беше същото и не беше съвсем. Какво ми се случваше, мамк... По дяволите, трябваше да спра да ругая, не ми подхождаше на положението. Това пък откъде ми хрумна в момент, в който имах нужда да спасявам здравия си разум. Бълнувах. Полудявах. Домът ми беше там, но не беше мой. Аз бях там, сигурна съм, че бях точно аз, но приятелката ми беше измислена, както и целият ѝ свят, а аз се бях намъкнала в него като миризливка в домат и търсех място, в което да... В което да какво бе? Какво? Не съм искала да попадам в миналото... Я па тая! — контрира ме здравият ми разум. — Не била искала. Хаха, не била искала, айде не на мене тия, колко пъти си го пожелавала... Абе я си гледай работата — скарах му се, — не е моментът сега да ми опонираш. И да съм искала да се връщам, не съм си представяла да попадна в паралелен свят от измислен сериал... Ахахаха, не си била представяла, как тогава си го измислила, без да си го представиш, ахахаха — хилеше се онзи в главата ми. Божкееее... Приказвах си сама, че даже и си се карах. Дали да не се предам в психиатрията, ще им разкажа всичко, ще ми дадат рецепта и... Ще ти направят изследвания, хем най-подробни — изхили се онзи. — Искаш ли да ти ги опиша?.. Млък! — сопнах му се сурово. — Искам тишина в главата си! Да помисля.
— Ела да обядваш у нас — намеси се Веспасиана — и да поседиш, докато се сетиш къде живееш.
— Веспасианке, детето ми — сложих ръка на рамото ѝ, — друг път ще ти дойда на гости, сега трябва да остана сама, за да реша един много сериозен проблем.
— Добре. Като дойдеш, ще дрънкаме на пианото в моята стая.
Вярно бе, Веспасиана имаше пиано, даже и своя стая, тази, която в действителност беше на сестра ми, докато аз спях с баба си във всекидневната и имах не пиано, а акордеон. На Огнянчо бях отстъпила целия хол, а баба си бях пратила да живее в къща на съседна улица, заедно с измислен дядо, хихихи... В сериала те бяха родителите на другаря Спасов, Веспасианиния баща, докато истинската ми бабичка беше майка на майка ми. "На майка ти — майка!", както беше казал във "Войната на таралежите" Сашо за бабата на Тончо. Леле, сега и реплики ми се завъртяха в главата. Всъщност точно тази година излизаше филмът и щяха да го дават по телевизията вечер, след "По света и у нас". Щях да го гледам премиера, ако бъдех още тука. Стомахът отново ме сви и от очите ми потекоха сълзи. Обърнах гръб на детето, да не види, и поех надолу по "Нашедетска".
VII
Вървях безцелно, докато се мъчех да изкопча отговори от объркания си здрав разум. Разбира се, не му казах, че е объркан, за да не предизвикам нова караница. Докато преди шест часа се чудех как да се върна в своето време, сега размишлявах как да се върна на онова място, където се бях чудила. Някой се подиграваше с мене. Дали пък не бях старица в последните си мигове, животът ми минава като на лента, лентата се къса, хем на две места — в 2025 и в 1979 години, и бзът... бзъъът... повреда в предаването, отрязъкът от лентата се изгубва и се съединяват оголените краища. Така попадам в детството си с разума на възрастен и... жална ми майка оттук-нататък. Ега ти старицата нелогична и халосана, дето щях да стана, една лента да не мога да превъртя като хората!!!
Обедното слънце радостно грееше, пенсионерки щъкаха из малките си дворчета; ученици се прибираха от близката гимназия на тайфички, в сините си престилки и костюми, с емблемите на ръкавите, с надрасканите си кожени ученически чанти; работнически автобуси се мъкнеха по булеварда, отнасящи в двете посоки специалисти и специалистки от и към заводите, заменяйки първа с втора смяна; шофьор на зарзаватчийски камион, запречил цяла улица, успоредна на булеварда, стоварваше стока, а презрялата зарзаватчийка чупеше стойки и се кикотеше като ученичките от гимназията. Край тях се носеше любимата ми миризма на плод-зеленчук. Вече бях огладняла зверски и няколко бурканчета бебешко пюре от кайсии или шипки щяха да ми дойдат дюшеш. Пребърках джобовете на якето и не намерих нищо, естествено, в първи клас джобни нямаше. Бях изяла двете слепени филии с масло и сирене, които баба ми ми беше натикала в торбичка от замразено пиле, но това беше в девет и десет, в голямото междучасие, което беше след втория час, а вече трябва да беше към един и половина и леле как бях огладняла... При ресторант "Орфей" се спрях и като хрътка задуших миризмата на кебапчета. Понякога баба ми ни купуваше за обяд, след като сме обрисвали заедно града. Тя все ме мъкнеше със себе си. Вкъщи вадехме хляба от долапа в кухнята, сядахме на масата във всекидневната, баба ми отваряше кафявата мазна кесия от восъчна хартия и двете набивахме сочните ароматни кебапчета направо от пакета. Ммммм, прималя ми. Ето за тези кебапчета си струваше човек да се върне в годините назад! Да се натъпче с поне четворка и пак обратно в своето време. Като огладнее — бегом в миналото и сетне отново обратно. Докато му писнат кебапчетата и му се дояде постен ориз. Отминах книжарницата и магазина "Млад техник", след като прекарах подобаващо време, зяпайки витрините им. С аромата на току-що доставените топли самуни хлебарницата по-надолу шприцова розичката върху тортата на глада ми. Влязох в магазина и застанах на опашката. Ей така, да позяпам кифлите, поничките, меденките, масленките, жълтите рула, поръсени със захар; триъгълните пасти "Витоша", кремките, петрушките.., да вдишам детство. Стоях с премрежен поглед, като заспиваща котка, докато възрастните ме пререждаха. Бях дете, бях в друго време, без дом, и без пари. А ни учеха, че при социализма няма гладни деца. Мдаааа, стоях на обедна опашка насред истински социализъм и гладувах. На всичко отгоре се очертаваше вечерта да спя в парка, ако не се пресрамех да отседна у Веспасианини. Напуснах с мъка хлебарницата и хванах към... Познайте към къде! Ама разбира се! Мотаех се безцелно, но подсъзнателно краката ме водеха към завода, чийто най-голям началник беше таткото на приятелката ми Веспасианка. — Не е подсъзнателно, не е! — закикоти се здравият ми разум. — Пак ли ти?.. — Ами пак. Що не си признаеш, че още от "Нашедетска" си се запътила към завода... — Не е вярно, краката ме доведоха сами!.. — Щом казваш! — подличко се съгласи онзи и млъкна.
VIII
На четиристотин метра след хлебарницата и едно пресичане на булеварда застанах пред парадния вход на завода. Като от картичка, като в спомените ми, слънчев, лъскав и нафукан, извисен в началото на промишления квартал, като портиер на входа към развитото ни социалистическо общество, със самочувствието на най-големия на Балканите завод за детски обувки. Който щеше да има печално бъдеще, но към момента това го знаех само аз и бях единствена във Вселената. Въздъхнах дълбоко, влязох във фоайето и се заозъртах. Портиерна с гише, празна. Това беше добре, щях да си спестя интервюто къде, при кого и защо. Асансьор, врата към залата за естетическо възпитание, която още не беше изцяло завършена, рекламна витрина, витрина със спортни отличия, табло със снимки, кожено канапе, фотьойли, мраморна масичка с папки и вестници, кафеавтомат... Чакай малко! — плеснах се по крака с чантата. — Чакай, чакай!!! Истински автомат, истинска машина за кафе! Ами да, как не се бях сетила по-рано да потърся такава, да си пусна едно, да се вмъкна в онзи подлез, да изсипя кафето върху ръкава си и да превъртя случката назад, до ключовия момент. Така се зарадвах, че ми потекоха отново сълзи. Знаех си, знаех си, че неслучайно съм се била запътила към завода. — Видя ли, казах ти, че е нарочно — закикоти се в главата ми здравият разум.
Десет стотинки! Едни десет стотинки, които искаше машината, стояха между 1979 и 2025 година, обуславяха спасението ми, задържаха ме тук, докато исках да бягам и да се спасявам. Хвърлих се на коженото канапе, тръшнах чантата на масичката, притиснах двете закопчалки и изръсих цялото ѝ съдържание. Затършувах из ръбчетата и шевовете, затръсках я отново с надеждата да изскочи съкровище и нищо! Продължих с тетрадките, моливника, изрових торбичката от замразено пиле и нищо, само трохи, които обрах и изядох. Стомахът отново ме сви болезнено. Бях може би на крачка, на ей толкова от завръщане в своето време. Свалих и якето и го претараших основно. Нищо! Сега какво? Здравият ми разум се спотаяваше. — Мълчиш, а? Като те питам — мълчиш, иначе не спираш. Щом си здрав разум, а не щеш да работиш, ще се допитам до нездравия, той е даже по-идеен от тебе! — заканих му се, но онзи не поддаде. — Моля ти се бе, седя насред никакво време и пространство, в детска опаковка, гладна насред нищото, а ти мълчиш... — Я не ми викай! — внезапно се обади онзи в главата ми. — Напрягаш ме!
— Момиченце, ти какво правиш тука, сама ли си приказваш! И каква е тая неразбория, която си направила? Търсиш ли нещо? Я да прибираш всичко. Чакаш някого ли?
Бях грубо изтръгната от диалога със себе си от едра жена в син работен халат и с модна прическа.
— Да! — заявих твърдо. — Чакам.
— Кого? — от своя страна пък тя зачака отговора ми.
— Директора! — обявих тържествено.
— За какво ти е?
Да му поискам десет стотинки — нахлу в главата ми откровеният отговор и ме досмеша. Леле, имах възможност да се срещна на живо с любим герой от сериал, за да направя какво? Да му поискам десет стотинки. Божкеее... Това задължително трябва да го разкажа на другарчетата от сайта, като се прибера в своето време.
— Да се уговорим за тържеството по случай деня на труда, което предния ден ще изнесем пред колектива на саиджийския цех, с който имаме шефство, а аз съм отговорничката за събитието от страна на училището. — Я колко бързо се включи здравият разум, знаех си, че може да му се разчита.
Жената се опули:
— В кой клас си?
— Първи.
— Нямате ли си ръководители, че пращат първолаци да уговарят... събития? — натърти на последното тя.
— Аз съм чавдарче, при това отличничка и активистка — надух се, гледайки отдолу, поради детския си формат.
— Само че другарят директор не се занимава пряко с тези тържества. Има си културномасовичка за тая работа — физиономията и тонът ѝ подсказваха, че недолюбва въпросната.
— В случая е задължително да се видя с другаря директор, а не с посредници, защото ще има елементи на изненада, които той лично трябва да одобри. Засягат много важни решения за просперитета на завода — кимнах убедително.
Жената дълго мълча и ме разглежда.
— Абе на тебе някой да не ти пише репликите предварително?
Изпотих се. Бях се оляла да се правя на интересна и побързах да се коригирам.
— Ами да, дружинната ме подготви какво да кажа, ако ме спрат на входа и не ми разрешат среща с директора.
Жената помисли, влезе в портиерната и вдигна телефона. Дълго обяснява, мръщи чело, блещи се, накрая отвори гишето и ми извика:
— Другарят Няголов в момента не е в кабинета си, секретарката му каза да се качиш и да го изчакаш, всеки момент ще дойде.
— Другарят кой? — подскочих на място.
— Другарят Костадин Няголов, директорът на завода, не знаеш ли с кого търсиш среща.
— Ами другарят Антон Спасов? — едвам събрах изненаданите си челюсти.
— Кой е Антон Спасов?
— Е, директорът! — сопнах ѝ се, възмутена, че не го познава.
— Момиченце, ще влизаш ли, или цял ден ще ме занимаваш с глупости. Или се качвай, или...
Не изчаках да довърши. Набутах нещата обратно в чантата си, закопчах я, грабнах якето и изхвърчах от фоайето. Костадин Няголов беше името на съвсем истинския дългогодишен директор на обувния завод. Съвсем, съвсем истинския, за когото бях чела някои статии във вестниците, докато правех проучвания за сериала. А Антон Спасов беше непознат за портиерката, което можеше да означава само едно: бях вън от сериала, навярно обратно в действителния живот. Пресякох неправилно булеварда, добре че колите не бяха нагъсто като в 2025-та, и хукнах с всички сили през уличките.
Спрях се чак пред блока на "Нашедетска", където се бяхме разделили по-рано с Веспасиана, като едвам си поемах дъх и ме присвиваше зверски в дясното подребрие. Вдигнах глава към балкона на втория етаж, на който се мъдреше табелата с истинското име на улицата ми. Иззад пердето се подаде главата на баба ми, стиснала устни, посочи лявата си китка и заканително поклати глава.
— Бабче! — извиках силно и се втурнах надолу по малкото павирано баирче към входа. — Прибрах се, прибрах сеее, дойдох си...
Изкачих стълбите до втория етаж през една и връхлетях вкъщи.
Следва продължение
|
