Тази песен от "Вам и не снилось" е поздрав за един прекрасен човек, който до последния си ден се грижеше за децата, който обучаваше на руски език в едно софийско училище. Тези деца се научиха да пеят и да обичат "Галубой вагон", "Пуст бегут неуклюже...", "Зеленый попугай"... Този човек използваше като преводи поетично преведените текстчета на тези песнички от Влади, Гери и други поети от "Детството" . Два ден преди да умре ( от рак) ми каза, че е провела прекрасен концерт, посветен на детските песнички с нейната "руска" детска група пред цялото училище. И накрая завърши: "Това беше един много хубав финал". Имаше предвид - на земния й живот.

А някога, в древни времена, когато хората били много по-мъдри от нас, денят на смъртта се смятал за нов Рожден ден.

Тя се казваше Мая. Почина миналата година.

Царство ти небесно, Мая. И честит рожден ден!

----

пп

Защо пуснах за поздрав тази песен - Мая много приличаше на Катя от филма :)

Първа част – В този свят електронен, все по-малко бонбонен

И си не така силен,/
и си не тъй хвърчилен/
в този свят електронен,/
все по-малко бонбонен.
"Електронен свят", песен от "Измислици-премислици"

-----------

Питаш ме как стигнах до това невероятно откритие? Всъщност всичко започна по най-банален начин. Отивах на нощна смяна. Колегата, който трябваше да сменя е художник. Художник, който дава нощни дежурства, какво странно има в това – все повече хора напоследък го правят. Колегата художник има доста изложби, илюстрации в разни книжки и списания, но вече нещата с рисуването не вървят и затова трябва да припечелва и от нощни смени.

Когато се сменяваме с колегите, обменяме по някоя и друга новина. А когато се сменявам с художника, винаги внимавам в това, което ми разказва. Художниците, ако не знаеш, са особени хора. Имат наблюдателно око и забелязват някой щрихи от живота около нас, които на пръв поглед са незначителни, но всъщност са ключ към всичките ни радости и скърби.

“Времето тече по-бързо. - колегата ме изгледа изпитателно и разбрах, че иска да ми каже нещо (...)

Умолявам ви от сърце ❤️ Не разваляйте снежната котка

А снежната котка си беше съвсем обикновена. От сняг, с мустаци от клечки и добре оформени снежни уши. Йоана я моделира цял следобяд. Йоана е дете на моя позната, която понякога дава дежурства в сградата, където съм пазач. Този ден беше събота и затова познатата ми беше взела и дъщеря си, Йоанка, която не беше на училище. Докато чистех снега с лопатата, Йоана успя лека полека да извае своето снежно коте. Аз отдавна не мога така, да стоя с часове в зимния студ и да се ровя в снега, докато ръкавите замръзнат и в ботушите попадналите снежни парченца се превърнат в неприятно мокреща пръстите студена вода.
А някога го можех. Когато и аз бях дете и студът беше нещо, непроникващо по-навътре от върха на поруменялото ми се носле. Но няма нужда да обяснявам повече, всички сме били деца и знаем добре това.
Към края на деня Йоана започна да се притеснява, че някой случайно минаващ възрастен ще вземе да разруши направената с толкова труд снежна котка. Помоли ме да я пазя през нощта ( този ден бях денонощна смяна).
Обещах й, че ще пазя котката от разни недоброжелатели, но очевидно това не я задоволи.
И затова написа ето тази бележка...

Тъй като обичам да си измислям разни фотоконкурси, ето още един. "Приказки пред обектива" е конкурс за снимка, която е уловила някоя история от детските ни книжки, само че"разказана" от съвременни "артисти". Ето първата фотоприказка от мен:

"Вечните Питър Пан и Уенди"

Смерть побеждающий вечный закон,
Это — любовь моя,
Это — любовь моя,
Это — любовь моя...

Приятно гледане 🙂

Тази история ми се случи преди няколко години.

Има неща, които са вътре в нас и ни отделят от света на детството. Те не са следствие на физиологични промени или натрупан житейски опит. Те са по-скоро промяна на мисленето. Децата в редица случаи не разсъждават като нас. Нямам предвид тяхната наивност, всички тези “детинщини" , които са характерни за детската им възраст. Ценното в детския начин на мислене е простичкото, без извъртания отношение към нещата около тях. Ето като в тази история

Приятел

В родния ми град има Дом за сираци (ДДЛРГ). Тогавашната директорка на Дома ми е съученичка и често по нейна молба правехме с няколко приятели малки услуги на Дома, когато имаше нужда от това. Покрай тия посещения станах познат с децата (...)

Днес според "НД" календара е рожденият ден на леля Астрид! Заповядайте да го отпразнуваме, пътувайки със спалния балон на Пипи 😄

И после да си попеем с Емил от Льонеберия

!!! Не гледайте втория трейлър в офиса - началникът Ви може да не е доволен, че се превивате от смях през работно време.

Лельо Астрид, благодарим за хубавите книжки

Когато си на шест години, за теб щастието е това: ще порасна, ще си имам домашно куче (котенце, рибки в аквариум), ще си ям колкото искам шоколад, без да питам никого и ще ходя на училище с най-готината раница.
Когато си на десет години, си мечтаеш: ще порасна и ще си имам велосипед (кукла Барби), какъвто си има Митко (Петя).
Когато си на петнадесет, си правиш планове: ще порасна (още малко остава), ще уча престижна специалност в университета, за да имам после добре платена работа и тогава ще си купя най-якия комп и ще нося маркови дрехи.
Когато си на 22, ти вече работиш – за някаква мизерна заплата като „начинаещ специалист" и си мислиш: по-скоро трябва да си намеря нещо по-достойно за мен. Ако си момиче – трябва да се омъжиш за човек, който ще обезпечи светлото ти бъдеще и това на децата ти и родителите ти. А пък ти ще напредваш в „професионалната кариера". Ако си момче, трябва да работиш здраво, за да събереш пари за кола, но да има и за тенис-кортовете в неделя, за кино, за уикенд на планина... А после, като си стъпиш на крака, ще мислиш и за женитба.
Един ден ти и Митко, и Петя ще сте на 35. И може би някой от вас ще ходи два пъти в годината на курорт, ще си има кола, вила, частно училище за разглезените си деца (...)

За какво служи ваканцията – замислял ли се е някой… Така започва известната песен от “Приключенията на Петров и Васечкин". Но докато известните герои от руския филм скучаят в пионерския лагер, в нашия лагер нямаше време за скука. А за какъв лагер говоря? Да започна тогава отначало.

Не бях ходил на детски лагер от… когато бях дете. В миналото ми останаха вечерните проверки, вдигането на знамето, лагерната столова, тръбата, с която сутрин ни вдигаха, лагерния огън, лагерните игри, вечерта на талантите…
Но преди около два месеца ми бутнаха в ръцете една брошура на “Ученически отдих".