Здравейте!
В последните месеци (и преди се е случвало множество пъти) получих няколко и-мейла с молба, отностно регистрацията в сайта и/или възстановяване на парола. Най-често се е получил някакъв „гаф“ в системата. Или потребителя нещо е неразбрал. Но проблемът е, че хората ми пишат през „Връзка с нас“, но не си указват и-мейл на който да мога да им отговоря (или ако е потребител, изгубил паролата си, поне как му е никнейма). А това изглежда, всякаш игнорирам питането им (що за безразличие, админ такъв! Пфу! :)). Та, моля, хора, когато има проблем, укажете пощата си, за да мога нещо да направя!
Ваш админ,
Влади

Понякога се изненадвам от незнанието си 😏 ... Докато тука си ровех в „ПУК!“ (който скоро смятам скоро да го възстановявам 😉), с изумление разбрах, че сценаристка на „Куче в чекмедже“ и „Горе на черешата“ е Рада Москова. И двата филма са ми всред най-любимите български „детски“, но странно - никога не съм се замислял, кой е в основата им, кой е написал, измислил тия истории ... 

Имах съвсем смътни спомени за този филм, когато съм го гледал го като малък (примерно към 4-ти клас), явно с татко и най-вероятно в Лятното кино в Берковица: Звездите на Егер (Egri csillagok, 1968). Лентата е историческа и представя едно от най-героичните противопоставяния на унгарците срещу османското нашествие. Той е базиран на чудесен роман (от 1899), с който се запознах някъде към 7-8-ми клас: написан от Гейза Гардони, който е нещо като нашия Вазов (но по усещане е нещо като Талев, Мантов, та дори и Бобев). Според Гугъл е най-четения унгарски автор. Преди няколко месеца се съзасетих за филмът и реших да видя с какво ме е тъй впечатлил като дребосък. Ами, оказа се с приключенската си „същност“. Това, днес не се усеща като исторически филм. Той е класическа приключенска история от края на 1960-те: с нелепи боеве, преиграване на героите, наиграна епичност, прекаляване с музиката (на местта, всъщност е наистина хубава), театрални сцени и какво ли не друго. Но, въпреки тези недостатъци - филъмт е всъщност великолепен!
За съжаление не открих никъде в Мрежата превод поне на субтитрите на български.

Привет, приятели!
Днес платих хоста и домейна на „Нашето детство“. Тъй, през следващата година той ще бъде на този домейн и хост. И другата година ще го има нашия сайт :) - вече ще станем на цели 20-ет години! Искам да благодаря на всички участвали в събирането на „паричките“. Ура-ура! (Въпреки, че пак ще се караме с някои другарчета, прекаляващи: не бива така, друга е идеята. Наистина, аз съм пак виновен (е, кой друг :)), защото не достатъчно обяснявам и защото не е постоянно на главната страница: идеята е, който иска да си спести някое и друго кафе, и тъй - капка по капка...) 

Преди време, месец, посетих една къща, тази на баба и дядо, родния дом на татко. Не бях ходил там от поне от 15-ет години, ако не броим няколко кратки, тъжни посещения. Причината беше, че братовчедът на тате иска да я купи (той е съсед), трябваше да намерим със сестричката разни документи (например, натурален акт), за да може да бъде продадена. Аз исках, макар и след толкова много години, да си „прибера“ разни драги ми неща: например, портрета на баба и дядо, който мислех че е ретуширана снимка, а се оказа, че е просто рисунка. Изследвайки къщата (необитавана около 30 години), попаднах на един куфар. Той представлява просто дървена кутия, с железни закачалки. Но когато го открих...

Технически обяснения: На НД в момента са необходими (за разгръщане му) поне 35 ГБ (и това при условие, че е била минимизина голяма част от снимките; изтрил съм някои от големите файлове). Естествоно, за да функционира сайтът е необходимо той да има, дори и минимално още пространство, примерно още поне 5 ГБ. Стават общо 40 ГБ. Сайтът се състои от над 40 000 снимки, ок. 1 400 медия-файлове.

Това са магнитни фигурки с които в училище са обучавали или в първи клас към края на 80-те децата, или в началото на 90-те предучилищните групи. Аз имам някакъв смътен спомен, но...

Благодарим за снимката на uinnki. 

Някога времето не бързаше. Като дете се уговаряхме с приятелчетата да се срешнем в „n“ часа, но това „n“, по подразбиране обхващаше най-малко 15-30 мин. „Хайде да се видим след училище, в 3 означаваше от 2,50 до 3,30, примерно. И никой и никога не се жалваше, не „цепеше басма“. Примерно, ако сте се разбрали за футбол и не са те дочакали - почват да са играят. Чудо пък голямо! Идваш, почваш и ти. Никой и нямаше да му дойде на ума да те пита: „Ти защо не се появи преди „n“ време“. Е, освен ако те заняма за ден-два... :)