Песента е от не много известен филм: Мы жили по соседству (1982), който гледах към 8-9 клас. А на въпросите, зададени в тази простичка песничка и до днес не мога да си отговоря правилно. Дано ви хареса и вие да си задавате още младежките ни въпрос за света...

Един третокласник отива до София. Качва се от на автобус „Чавдар“, пътуващ от малко провинциално градче  в столицата. Денят е събота. Той е събрал няколко лева за пътуването през седмицата - от това, което са му давали за закуски и обед мама и татко. Когато пристига на столичната гара „Север“, незнаещ, пита околните къде се намира „Пирогов“, тъй като е чул, че неговият дядо е там. Да, той изобщо не знае къде се намира неговият дядо, и изобщо не разбира такива неща като „болница“. Просто нещо е дочул от родителите си. Нашият третокласник, всъщност не харесва много дядо си, понеже веднъж му се е скарал, докато е бил „на село“. В малкото му мозъче това каране е е свързано със следното: докато веднъж нощес лежали, спали в леглата си (мъничкото ни човече при баба си), нещо се разтресло, всъщност това било земетресение, и дядото полусънен казал: "Стига рита, бе!" 

Привет, приятели!
Ей какво ми хрумна предизвикателство към себе си:). Напишете писмо (в НД като статия, коментар, ако искате) към своето минало „аз“, като дете (примерно към 12-17 г.). Може да започва, примерно така:

„Привет, еди-кой-си!
Пиша ти от 2025-та година. Искам да ти кажа, как живея днес, мое мъничко, любимо, наивно, „аз“... Сега съм на еди колко си години. Направих, създадох много неща, но естествено, изгубих много - най-вече изгубих теб, мое мъничко, любимо, наивно, чисто мое „аз“. Но, знаеш ли..."

Сърцето всеки жребий заслужава...

Привет, хора!
Днес платих хостинга и доймена на „Нашето детство“. Сайтът е платен до 09.09.2026 г. Относно датата: просто е случайна, наистина. Искрено благодаря на всички участвали във финансовата поддръжка, въпреки че редица приятелчета не се съобразиха с идеята ми, да изпращат 10-20 лв., а „скокнаха“ на двойно и повече. Не се сърдя, но... не беше такава идеята. Да продължим със спомените и игрите!

Здравейте, хора!
Ами, мисля да прекратявам, за тази година, спомоществователствуването (каква странна, дълга и тъй ритмично-красиво звучаща българска дума! Колко чуден е езика ни! :) за НД. Въпреки моите „админски“ пожелания (за 10-20 лв.), повечето от вас, изпопратиха повече, по 40-50 лв., тоест двойно и отгоре. Това е много хубаво и... не съвсем.
Към момента, невероятно, за по-малко от месец;, събрахме ок. 300 лв. Това почти покрива хостинга, който ще подновя някъде ок. 2-5 септември.

Здравейте, хора!
Обявявам набиране на средства за поддържането на сайта „Нашето детство“ в следващата година.
Спомоществователството (или както е модерно днес: „донати“), естествено, е напълно доброволно и никой от вас не бива да се чувствува по някакъв начин задължен да го прави!

Преди няколко месеца се подсетих за нещо - много кратка и смешновата история, която някак не става за никой раздел. Чудих се, чудих, и все пак реших да ви я споделя. Но не знам къде да я „поместя“. Може би трябва да открием нов раздел: На кратко, батко :).
Тъй. Осми или девети клас. Става въпрос за лингвистичен спор. Не помня конкретната дума, но спорът е как се пише. Със съученичка, която е, еми-и-и, харесваща ми, красавица като всички осмо-деветоклисници, но с мнението и хич не съм съгласен. Тя твърди едно, аз - друго. Добре: нося и речник и показвам, че тази дума се пише така, както твърдя. На което следва изумителното:
- Ха, направили са печатна грешка в речника!