Ето, пък се питам, има ли вече някаква необходимост от съществуването на сайтът „Нашето детство“. Да, този въпрос съм го задава много вече пъти - няколко отговора бяха великолепни, заради което почти стигнахме до 20 години. Моля, само да си си помислите колко са 20-ет години (!) - и да, сайтът е поне с година по-стар, тоест вече е на 20-ет. Аз разбирам всички хора, останали тук, но е ясно, че сайтът е „полу-жив“. Няколко хора публикуват, още няколко коментират нещо. А един подобен проект се държи основно на статии и коментари: невмъзможно е, особено в съвремито, когато в различни социални мрежи имаме постоянен приток на съдържание, с което свикнахме и се примирихме, проект, подобен на НД да се се съревновава с това - не, че съм имал подобни намерения. Тук идва и следващио нещо - НД се държеше, нека не прозвучи прекалено, но действително (като обем) на няколко човека (ок. 15). Това не значи, че останалите не са важни, напротив, цялата тая иху-яху бе правена (поне от мен) за това този сайт да бъде изказ, споделяне на детското ни - мисля, горе-долу успях, успяхме. Но, от тези 15-на хора, пишещи, на практика сме останал 3-4. Сред важните, според мен, автори ни напуснаха отдавна, примерно: Фрея (2014), Иси (2014), Дани (2021). Разбирате ли, хора, че „държа“ фронта, отдавна. Допълнително е ежегодото ми притеснение за това от къде да се намерят средства за поредната година. Тук искам да поясня: примерно 60% от всички плащания за НД, през тези 20-ет години са били от моята касичка. Не се оплаквам: имал-дал. Въпреки, че реално съм много беден човек. Ала, наистина не знам, колко още... Трябва ли да същестува сайтът „Нашето детство“ в този си вариан?

След повече от десетилетие възобновявам тази рубрика... Всичко е благодарение на вдъхновението от страна на Поли Рангелова :).
Скоро се чухме и тя ми предложи (след като беше направила сравнително успешна ИИ-интерпретация на Земляне „Трава у дома“ по нашия текст с Донка Чолакова и Екатерина Матвеевна) да преведа на български „Куда уходит детство?“ на Ала Пугачева.
Ето какво се получи:
(естествено, може да се пее, има малки проблеми в припева)

Антрополозите твърдят, че човек би трябвало да разпознава (понмни) визуално-именно между 150 до 250 човека. Но според мен това не е истина. И е парадоксално. Сигурен съм, че повечето от вас не помнят вече всичките си съученици, допълнително за момченцата - всички с които сме служили като войници. А кой пък си познава всички роднини до, да речем 2-3 коляно? Аз лично наистина съм забрвил как се казват 2-3 мои съученички от 3-5 клас (за което много съжалявам). А ние помним някаква си хора, които никога не сме ги хич знаели: актьор и актриси, певци, политици, по-рядко писатели, художници, пътешественици и т.н. 

Ех, отиват си, отиват... Такава е правдата на живота, това е естеството (79 години не са малко). Но, все пак винаги е тъжно, поне мъничко. Странно е, че непознати хора: певци, поети, писатели, художници, фотографи, или съвсем случайно срещнати по пътя ни, понякога ни дават повече смисъл, отколкото заобикалящата ни реалност. Обичам песните на Михаил Белчев (и поезията му) от средата на 1980-те. Дори понякога съм се „вдъхновявал“ от него (разбирай - плагиатствал). Достоен човек, българин, който вече го няма с нас.

Колко просто, леко смешно и толкова хубаво беше - пързалка, някакво камионче, момиче и момче. Днес за дечурлигата е много по-трудно.

Не от нашето детство, но къде ли свършва то?

Скоро Зико ви запозна с много любопитен „ю-тюб канал“, който публикува кадри от България (и не само) от онези времена. В нета такива неща са наистина, за съжаление, много-много малко. Както писах: мисля, че трябва да го прегледате. А какво ще кажете, пълно тук да публикуваме техния архив? (За съжаление продължават да не ми отговарят 😓)

А сега, клип от 1982 година:

Драги приятели,
преди няколко дни, на 12-ти, имахме рожден ден на сайта „Нашето детство“. Той навърши 19-ет години. И както се случва с младежите, забързани в своите дни, и много бързо позабравили, че доскоро са били деца, могат да пропуснат дори ЧРД-то си.
Надявам се по пътя си занапред нашият сайт все пак понякога да се завръща към себе си, когато беше, например на 10-14-ет години, с меката носталгия и мъничка усмивка.
На добър път, „Наше детство“!

Привет, приятели! Иде Нова година, а значи трябват новогодишни истории...
Ще се радвам - има разбира се тук много - да споделите, разкажете и вие. Темата е Дядо Мраз, Снежанка, празниците в детската градина, начално училище (как му падна брадата, как видях, че Дядо Мраз е татко и подобни :) )

Това не е история буквално от нашето детство, а малко по-късно, но близко до нашето, а и децата ще си останат винаги деца. Аз бях свидетел.

За първи път прочетох за тази жена, която паднала от 5 километра и оживяла, мисля, в сп. „Паралели“. Сигурен съм, че там се твърдеше, че не се бил отворил парашута и приземлила се върху купа от сено (да, това са глупости). После - някъде другаде (вероятно в сп. Криле), там историята бе по-различна. Но със сигурност помня образа и до днес: ...