на дядо Георги

Той идваше винаги по един и същи начин. На вратата се почукваше и когато я отворех, на прага стоеше дядо с възможно най-добродушната усмивка, която съм виждал. Следваше един и същ поздрав:»Добър ден, Дани, дошъл съм ви на гости». Дядо пристигаше винаги със старо сако и вълнени черни панталони, каквито не бих обул за нищо на света. На главата му стоеше каскет, с който не се разделяше и в най-топлите летни дни. В ръката си стискаше черна гумирана торба. Години наред, идвайки ни на гости в града, той носеше тази торба, макар че гумата се беше вече напукала, а платнените дръжки баба беше обшила с безброй шевове на местата, където се късаха от износване. Дядо идваше на гости обикновено в петък, когато в града ни се организираше пазар и селяни от близките села идваха да продават селскостопанските си произведения. Той пристигаше около обяд, когато в къщи нямаше никой освен мен. Това бяха нашите петъчни срещи. При всяко посещение се повтаряше една и съща церемония: разтоварването на торбата. "Баба ви е изпратила някои армагани», казваше дядо. Аз се правех на учуден и двамата се приближавахме до масата, където дядо слагаше черната торба и започваше да вади едно по едно съдържанието й. Той внимателно поднасяше пред очите ми всеки предмет, изваден от нея и обявяваше тържествено името му.

"Плик с орешки» – и напуканата му от работа ръка ми показваше плик от кафява опаковъчна хартия. После разтърсваше съдържанието му. Орехите трополяха вътре, а дядо се усмихваше, като че чуваше звън на златни монети.

"Круши» – и в ръцете му се появяваше друг подобен плик, малко понамокрен от стръсканите по време на пътуването с автобуса зрели круши. Зимно време задължително в торбата присъстваше и плик с мушмули. Когато ги изваждаше, дядо изричаше думата "мушмули» с много смешна миловидна интонация. Това не беше някаква палячовщина, просто той много обичаше мушмули и с особения си тон, с който ги обявяваше, показваше колко ценен подарък са те.

Винаги в торбата се намираше и един плик яйца, или "яйчица», както ги наричаше умалително дядо. Съдържанието на яйчения плик беше демонстрирано по специална процедура върху масата. Дядо вадеше едно по едно яйцата, които бяха загърнати всяко поотделно в парче от вестник "Земеделско знаме» (единственият вестник, който получаваха двамата с баба в пощенската си кутия). Беше ги загърнала така баба, за да не се счупят по пътя до града. Яйцата бяха винаги пресни и – има ли нужда да ви убеждавам в това - къде-къде по-вкусни от яйцата, които се продаваха в кварталния гастроном. Когато и последното яйце биваше разопаковано от хартиения му пашкул, аз казвах: "Трябва да ги сложа в хладилника, за да не се развалят». Дядо кимаше одобрително и чакаше, докато наредя яйцата в хладилника. Прибирах останалите след разопаковането парчета вестник и масата беше разчистена за следващия екземпляр, който щеше да изскочи от дядовата торба.

Дядо бъркаше и вадеше найлоново пликче, завързано с вълнен конец. В него се белееше домашното овче сирене на баба. Направено от пълномасленото мляко на нашите селски овце, бабиното сиренце се топеше в устата като сладолед. Дядо внимателно поставяше плика на масата, сякаш реди върху нея сервиз от китайски порцелан. Неговото отношение към сиренето и другите продукти, които носеше, имаше елемент на някакво благоговейно страхопочитание, някаква тържественост, приличаща на тази, с която в детските филми за царе и принцове принцът от далечна страна предлага на царя скъпите си екзотични дарове в замяна на ръката на принцесата.

За мен това държане на дядо беше смешно и досадно. Аз, разглезено хлапе от времето на икономически процъфтяващия социализъм, не си давах сметка за мизерията, в която бяха преминали детските години на моя дядо. Години, в които е било лукс да си хапваш от всичките тези вкуснотии, които аз с пренебрежение слагах в хладилника. Сиренето, яйцата, орехите и разни плодове в дядовото детство са били стока, с която моята прабаба е успявала да спечели някоя пара, за да купи газ, сапун, сол… Но дядо едва ли забелязваше безразличието, с което аз посрещах пакетите, които вадеше от торбата. Увлечен в своята демонстрация, той продължаваше с вдъхновението на свещеник да показва останалите продукти.

"Винце»! Когато дядо вадеше бутилката с вино, очите му придобиваха особен блясък. Той много обичаше виното, което сам си правеше. Дори и зимно време поне два пъти в седмицата посещаваше нашето лозе на село. През лятото пък не пропускаше ден да не го навести. Дядо знаеше историята на всяка една от лозите – кога и от къде била взета и насадена от него или от прадядо ми. Дядо никога не сядаше на масата без да си наточи кана с винце: малка – през летните дни и по-голяма - през зимата. На мен също ми сипваше малка чашка рубинено винце, което баба разреждаше с лимонада, за да "не ме хване».

Зимно време съдържанието на торбата се обогатяваше с още няколко неща. Поне два пъти през зимата дядо ни носеше пакет с вълнени чорапи и терлици. "Баба ви е изплела чорапки» – казваше той като ми подаваше сгънатите грижливо и завързани с вълнен конец чорапи. Те бяха от хубава, небоядисана овча вълна, която лятно време дядо стрижеше от овцете, а баба изпираше на реката, разчепкваше, предеше и оплиташе на чорапи. Не обичах вълнени чорапи. Вълнените косъмчета неприятно боцкаха краката ми, а и малко се срамувах, когато в съблекалнята преди часа по физическо трябваше да събувам пред всички бабините чорапи. Почти никое от децата не носеше вълнени чорапи – те бяха немодерни, селски. Моето самочувствие на "градско момче» ме караше да гледам с презрение тази вълнена отживелица, която беше отдавна изместена от плетените на стан чорапи от изкуствени влакна.

Друга зимна "стока» от дядовата торба беше бурканът със свинска мас. След като заколеше прасето, дядо обелваше и нарязваше сланината и баба я стопяваше в голям казан насред двора. След това през цялата зима на село се готвеше със свинска мас. Дядо и баба считаха, че е непростимо разхищение зимно време да се готви с олио, когато в наличност има килограми мас, останала от прасето. Разбира се, ние в града нямахме такива "предразсъдъци» и бурканът отиваше в хладилника, където мама го изваждаше от време на време, когато се захванеше да прави сладки, в чиято рецепта се включва и свинска мас.

В зависимост от сезона от дядовата торба се появяваха пликове с ябълки, грозде, пресен зелен лук, връзки магданоз, пакетчета червен пипер, чубрица и джоджен, буркан със сладко или компот, пакети с фасул…

Накрая дядовата торба се изпразваше. Дядо сядаше малко "да си поприказваме», докато дойдеше време да си хване автобуса за село. Чувствах се някак задължен да поддържам разговора като "заплата» за продуктите, които седяха наредени на кухненската ни маса. Разговорът обикновено никак не вървеше.

Какво можех да си говоря с човек, който е по-възрастен от мен с 40 години? Не можех да му разкажа за книжките, които четях, защото той не четеше книги. Не можех да обсъждам с него учебния материал, тъй като той беше ходил само три години на училище и дори не знаеше къде се намира Америка. Не ставаше да си говорим за живота ми като пионер – дядо никога не е бил пионер. Дори – и това за мен беше тъмно петно в биографията на дядо ми – той беше преживял детството си по време на "монархофашизма»… Дядо не разбираше от политика, нито от изкуство. Той не харесваше телевизионните предавания, освен когато по телевизията предаваха народна музика. Дядо беше една отживелица, един "последен мохикан» от старото време или поне аз го възприемах тогава така. Той и неговата торба с "армагани» бяха чудноват музеен експонат, на който можех да се учудвам и да приемам със снизхождение, но не и да слагам наравно със себе си и моето самочувствие на модерен, "всестранноразвит» човек.

Господи, да можех да се върна някак в онова време, в някой от ония дни, след поредното посещение на дядо ми! Такъв бой щях да тегля на онова надуто, поглезено, безсърдечно "социалистическо» хлапенце, което бях тогава. Дядо, ти сигурно си забелязвал моето презрение, с което съм посрещал всяка твоя "торба». Всъщност не торби с армагани ми носеше ти. Ти ми носеше своят обич. Ти обичаше от все сърце твоят внук и му даваше всичко, което за теб е скъпоценно и полезно - всичките ония пликове с богатства, които в твоите очи бяха равни на екзотичните подаръци, с които принцовете от детските ми филми се стремяха да спечелят ръката на принцесата.

Вече една година теб те няма и отдавна твоята стара торба от напукана черна гума виси празна в мазето на селската ни къща. А днес аз редя на масата си едни други "армагани»: сирене от сухо мляко, което има вкус на вестник "Земеделско знаме»; яйца от кокошки, които в своите кафези дори и не са помирисвали зелена тревица и торни червеи; ябълки и круши, отгледани в добре обработените с химикали овощни градини на Турция - те на вкус почти не се различават от сиренето… И още много други "вкуснотии», които купувам от модерния ни квартален супермаркет ‘Фантастико». Но дори не в това е бедата, че няма кой днес да ми донесе торба с истински вкусни храни. И не че продавачката в магазина не е любезна. Напротив: "Заповядайте, господине; хубав ден Ви желая, господине», ама в поздравите й липсва нещо. Нещо мило и истинско. Една усмивка, един жест, една напукана от работа ръка, която ти подава плик от кафява амбалажна хартия. Една обич, която не могат да заменят никакви модерни вещи и технически прогреси

* * *

А след няколко дни е годишнина от смъртта ти. Ще ида до кооперативния пазар и ще купя едно кило селски круши, малко орехи, ябълки, сушени сливи. Ах, да! Да не забравя – мушмули. На панихидата лелите ми ще раздават варено жито и чашка вино, а аз отстрани ще давам на всеки по круша или ябълка, и задължителни по една мушмула. Ако някой ме попита "бе откъде ги взе тия плодове?», "от торбата на дядо» – ще река. Защото всичко, което ми остава сега, е да връщам торби: торба с мушмули, торба с орехи, торба със сиренце, торба с обич…