|
По бащина линия съм четвърто поколение софиянка, макар че родът ми по тази линия са преселници от Македония. Баба по бащина линия е от северна България, родът на майка от източна. В къщи постоянно идваха братовчеди на татко, братовчеди на майка, роднини на дядо, роднини на баба от тези краища на България. Носеха ми вкусотийки (вафла, фин млечен шоколад червен със снимка на крава, бонбонки, после "Република») и ми беше весело. Разказваха интересни неща, от които нищо не разбирах, но винаги стоях при тях да ги слушам. После ги разпознавах на снимки от една дървена пирографирана кутия на баба, оцветена с червено и зелено по краищата. В квартала имаше едно момиче от Плевен, появи се късно – обясняваше разни неща как майка й се развела с баща й за жителство, ма пак щели да се съберат... Разни врели-некипели, беше много сведуща, ма ние кварталните деца се чудехме какво общо има това с нас, защо въобще ни ги разказва тези работи, от които ние нищо и не запомнихме. За нас тя беше още един човек в отбора по народна и допълнително попълнение в групата за ластик. Силно се вълнувахме силна ли е и с кой ще играе. Ваканциите си прекарвах на вилата на едно село в централна България, откъдето никой не е родом. Играехме с местните съседски деца по цяло лято. Голяма веселба падаше. Ходехме на море, на планина. Ходех на лагери, но все само на нашето училище. И така до 8-ми клас (1988 г.), когато шест момичета от различни класове в училище ни пратиха на Национална лагер-школа в централна България, където ще има ученици от цяла България. От цяла София сме само ние 6-те, от нашето училище. Пристигаме ние в лагера в един зноен августовски следобед, към 14-15.00 часа. В лагера – жива душа няма. В този ден пристигат всички, явно повечето не са дошли. Не знаем даже къде да отидем да се обадим, че сме дошли. Отиваме в централната сграда, до входа, намираме някак си коменданта, дава ни ключове от бунгалото, обяснява ни правилата, къде е стаята на девойката, кога е вечерята, какво ни чака днес и ни пуска. Да са минали максимум 15-20 мин. от пристигането. Хвърляме багажите в стаите и две девойки се отправяме да търсим къде е тоалетната. Няма кой да питаш. Изведнъж, точно пред тоалетната, се появява едно момче, изглежда ни косо и ние а, да си отворим устата да питаме къде е тоалетната, той казва многозначително: "Ааа, вие сте софиянките, нали!?» (разбирай, "ето ви надуфките от София»). Че даже знае, че сме само момичета. И двете онемяхме. Бързо се окопитихме. Да върна по достойнство, че и да стопим леда, аз казвам нещо като: "То, да не ни е написано на челата?», а той хи-хи, с една подкупваща усмивка в стил "на какво ми се правите»: "Те тия неща веднага се разбират». После се разбра, че е от Нова Загора, от нашия отряд, голям симпатяга беше. Изкарахме незабравимо, въпреки "репутацията» се сприятелихме с много хора, с които после поддържахме дълго време връзки. Накрая се разделихме със сълзи. Но така или иначе, това беше краят на детската ми наивност. Осъзнах родния си град...
|