|
Днес ще Ви разкажа как се научих да карам колело и какво се случи два дена след това…
Преди няколко дена моя син паднал с колелото и се прибра в къщи кървящ и целият в рани. Едва тази сутрин забелязах, че предната капла на колелото е на осморка и реших да разкажа как аз се научих да пазя равновесие върху колелото и последствията от това!
Ще започна малко издалеко, че да проследим етапите на израстването ми. Возенето в бебешката количка не се брои, там само съм се возил и не съм решавал аз за посоката на движение. Обаче пък съм пускал сирената и така съм вземал участие в предвижването, виейки от глад или заради нещо мокро. За паяк-проходилка нямам ярък спомен, затова го пропускам. Следва до болка познатото ни камионче-самосвалче на завод „КДН". Казвам до болка, защото наистина болеше. Слагаха ме да седна отзад и ме дърпаха с въжето. При по-рязко дръпване обаче, савосвала си изпълняваше стриктно дейността и изсипваше товара т.е. мен на земята. Имаше натъртено дупе или чукната глава в зависимост от посоката на сядане. Наложи се баща ми да пробие дупки в таванчето на кабината и на коша и да ги завърже заедно с тел. Тогава по-трудно се изсулваш на земята, обаче ако това се случеше, се изправяше цялото камионче. След известно време сам търчах с него и се спусках по калдаръма на баба ми. Добре, че имаше някакви прахчета, с които да ми пудрят след това ожулените лакти и колене.
После ми купиха колело с три гуми. Малко, желязно с тънки гуми и педали на предната гума. Отзад от вътрешната страна на гумите имаше квадратни стапенки на които можеше да се стъпва и така да се возим по инерция без да въртим педалите. Много лесно се падаше по гръб, а колелото оставаше върху мен. Имахме и желязна количка с педали, донесена от СССР. Там мисля имаше някакъв чалъм да можеш да я караш ту напред, ту назад. На нея няма да се спирам, защото бях подразбрал, че баща ми реставрира едно малко колело само за мен и в най-скоро време ще ми го подари.
Денят дойде! Бяхме на село и баща ми извади от багажника на колата едно колело, в което веднага се влюбих. Боядисано съвсем прясно с тъмнозелена боя. Имаше дебели червени гуми. Задната капла нямаше контра и по време на движение си беше кеф да въртя педалите назад, а колелото да върви напред. За спиране, на предната гума отгоре имаше една спирачка със жило. За начина на спиране ще разкажа по-късно. Казаха ми, че колелото било „Пеперудка". Аз много го харесах и опитите да се науча да го карам започнаха. Знаете как става. Някой те държи отзад за седалката и така се правят няколко „тегелчета" насам-натам. Когато придобиеш увереност, най-неочаквано на поредната права, възрастния пуска седалката без да ти каже и вървейки след теб си мислиш, че те държи. Когато разбереш за „измамата" си на седмото небе от радост, че вече можеш сам да караш колело. И аз така подскачах и се хвалех, че виждате ли, вече съм голям и мога сам да карам колело, хем без помощни колелца отзад.
/Това е моя милост. Снимката е любителска и в оригинал не е на фокус!/
Потренирах така един ден, но имах проблем със спирането. От страх да не се блъсна в дувара на съседката баба Събка, аз натисках до край спирачката и естествено спирах на мига, но се прехвърлях през кормилото от инерцията и се шльопвах по очи. Обаче дядо каза, че юнак без рани не може. Това е ясно, ама от баба пък знам, че шило в торба не стои. На втория ден решавам, че да карам по равния път е доста скучно и еднообразно. В едната посока къщата ни е от ляво, а в другата от дясно. Тъпо! Няма го менящия се пейзаж. Издебвам родителското тяло, когато са залисани с работа и тръгвам на пътешествие. Селото ми е планинско и май само покрай нашата вила беше равен пътя. Нагоре следваха големи баири и много завои. Ухаааааа! Първите завои са на около километър от нас и вторият е вече с около 40-45 градуса наклон. Решавам като за начало да се пусна от там, пък после ще ида по-нагоре. Речено сторено. Минавам мислено маршрута, защото не мога да си позволя, след развиването на голяма скорост да ударя спирачка. Знам ли къде ще се приземя после. В допълнение ще спомена, че в ония години нямаше никакво движение по пътя. Автобус минаваше само сутрин и вечер. По същото време минаваше и камиона, който вземаше жените да работят в ТКЗС-то. През деня рядко минаваше кола. Става въпрос за края на 70-те години. Та знам аз, че пътя е мой и се засилвам по големия наклон. Първия завой е наляво. Тъкмо го вземам и се радвам как вятъра развява перчема ми и от една къща излезе голямо черно куче, което се спусна към краката ми с цел да ме захапе. Аз ги вдигнах колкото се може по-високо и карах по инерция набрал голяма скорост, а кучето се спуска все по-близо към мен. Веднага следваше десен завой и аз си въртях главата ту назад към лаещия пес, ту напред та да не изпусна завоя. Назад, напред, назад, напред, назад, назад, назад… Оказва се, че точно преди завоя аз съм в лявата част на пътя или иначе казано в насрещното, ама те селските пътища ги знаете какви са. С пустия ми мой късмет точно в този момент от завоя излиза едно такси срещу мен. Виждайки го на метри от мен аз свивам рязко кормилото надясно, гумата застава напреки на пътя и аз политвам през кормилото. Шофьора прави същата маневра, ама той няма как да политне през стъклото. Да не повярваш, че съм можел да летя. Приземяването обаче беше твърде болезнено. Лицето ми пое удара. Счупих си носа и целия бях остърган в асфалта. Горната ми устна се бе обърнала на обратно и се допираше в носа ми, който чудно защо гледаше надясно. Някои моменти ми се губят. Шофьора беше пребледнял и ми ръкомахаше нещо, а аз едвам си стоях на краката. Не можех да си подкарам и колелото, защото предната гума и кормилото стояха успоредно. Прибирането ми в къщи бе дълго и мъчително. Не ме биха. Аз се бях пребил достатъчно. Разпитваха ме и ми се караха за моята безотговорност. Аз мълчах! И да исках не можех да говоря, джуката ми бе цъфнала кат на чичо Иван стенлейката…
Това бе първото ми падане след като се научих да карам колело. Последваха още твърде много и нямам място, за да ги опиша всичките. Все пак най-скорошното след това падане бе пак със същото колело. Братовчед ми ме върза с въже за неговото голямо колело и ме дърпаше на буксир. Набрахме скорост, ама аз взех, че паднах на една страна, а той не разбра и продължи с дърпането. Кракът ми остана затиснат под колелото и се триеше в пътя. Кокалчето се остърга и един месец ходих при фелдшера на превръзки. Най-гадното беше отлепянето на марлята от раната. Мъкаааааа!
После смених Пеперудката със Школник. Постоянно бях в ремонти. Добре, че имаше чантичка с инструменти. Задните оси останаха без резби от навиване и развиване на гайките, ама това е защото постоянно падаше веригата. Мисля, че имахме и Лястовичка ако не греша. Обаче най-доволен останах от бойното ми Балканче със сплесканата рамка, която се сгъваше. Имаше период, когато го маскирах като БМХ. На кормилото закрепих една тръба и му сложих всякакви екстри. Имаше си дори преден багажник и така се возехме по трима отивайки на съкрушак за череши.
След Балканчето, последното колело, което ми купиха беше един руски Аист. Беше малко тромав в сравнение с Балканчето, но пък за дълги преходи си беше супер. С две думи туристическо колело. Две огледала, звънец, фар, помпа, инструменти, всичко каквото ти потрябва. Няколко пъти си ходех с него на село, което е на 37 километра от града. Един път бе непоносима жега, а друг път ме валя страхотен пороен дъжд, ама все пак стигнах.
Това е от мен! Другите ми многобройни падания ги спестявам, но ще се радвам ако споделите и вашите! Може да направим и списък с моделите велосипеди, които сме карали като деца. Те днешните са изкелеферчени, както казваше баба ми и вече не са интересни. Пък ако има и снимков материал ще е чудесно. Оставям продължението на вас…
|
Предишна страница Следваща страница Начало на страницата