"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години.
Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
Не, не! Не се стряскайте! Не идва края на любимия ни сайт! Нито става дума за едноименната книга на Артър Кларк. Това е един въпрос с хиляди, да не кажем милиони възможни отговори...
Има неща, които са вътре в нас и ни отделят от света на детството. Те не са следствие на физиологични промени или натрупан житейски опит. Те са по-скоро промяна на мисленето. Децата в редица случаи не разсъждават като нас. Нямам предвид тяхната наивност, всички тези “детинщини" , които са характерни за детската им възраст. Ценното в детския начин на мислене е простичкото, без извъртания отношение към нещата около тях. Ето като в тази история
Приятел
В родния ми град има Дом за сираци (ДДЛРГ). Тогавашната директорка на Дома ми е съученичка и често по нейна молба правехме с няколко приятели малки услуги на Дома, когато имаше нужда от това. Покрай тия посещения станах познат с децата (...)
Много странно - бях сигурен, че преди време съм публикувал тази песен тук. Но не я откривам при нас 🙄 Това е една затрогваща история (вярно оригинала не е български) за момчето и неговото любимо... магаренце, спомените, носталгията, детството всъщност. Популярното изкуство така се прави, че дори и от такъв сюжет - момче и магаре 😄 - може да "извади" нещо наистина хубаво! Е, далеч съм от мисълта, че песента е някакъв шедьовър - все пак това си е естрада.
Всяка година около рождения си ден пиша статия в “Детството". Нещо като почерпка за другарчетата. Миналата седмица си бях избрал два сюжета, от които щяха да се получат хубави разказчета. До вчера имах надежда, че ще седна и ще напиша поне едното. И точно снощи вечерта ме връхлетя “госпожа Безделие", да я наречем така. Имам предвид онова особено чувство, че нищо от това, което си планирал, няма да се получи и няма защо да си хабиш усилията. Ръцете унило се отпускат и главата престава да съчинява. Гледаш с празен поглед “Документ 1" на белия монитор. После си пускаш някой интересен филм или лягаш на дивана с някое томче с любими разкази.
Та и аз така.
Днес сутринта имах свободен ден. За “закуска" четох от едно тефтерче, в което си записвам отвреме – навреме ...
Преплетоха се дните ми в гора. Заплете ги щастието като пъстър конец, разлюля ги.
Пак съм с моето лято. Аз помня как целувах раменете му, солено от море и вятър, и го изпращах тъжна и няма. Помня как го изпиха облаци и го отнесоха. Но сега е тук.
Ръцете му ме парят като сол. Косата му пляска върху гърба ми като уплашен гларус и всеки неин косъм е сякаш златна струна от китара.
То ме дръпна нанякъде. Къде? И изведнъж разтварям широко зеници. Та това е детството, моето детство. Моето мило момиче, което доскоро притежавах изцяло...
Това е последното интервю на Асен Кисимов - бате Асен, дадено за вестник "Будилник". В уики-статията за Асен Кисимов пише, че последните му думи в утрото на 15 юли 2005 г. (той умира от инфаркт в момента, в който се готви да тръгне за спектакъла си) били, че няма търпение да се срещне с децата и да види радостта и усмивките им. В интервюто ще срещнете и други размисли на бате Асен за детството. Приятно четене.
- Здравей, Бате Асене! Би ли разказал за читателите на в. "Будилникъ" как се запознахте с фотографа Румен Жерев и на кой му дойде идеята да обикаляте европейските столици с гледки и звуци от България?
- Срещата бе прекрасна. Преди две години се видяхме на 3 март в Хелзинки. Той си редеше изложбата на фотографии от Ковачевица в посолството, а аз се готвех, както винаги малко притеснен, преди спектакъла си пак там за националния празник.
Преди да захапе първата си фраза или изречение, актьорът винаги се вълнува - и с мен е така. Тогава се запознахме и се оказа, че си пасваме много добре. Не само по отношение на творчеството, а и по отношение на живота като цяло, семейството, приятелите... Като две братчетата-близначета по душа сме.
Аз ще стана на 70 догодина, а той - на 50, но все едно не съществува тази разлика от 20 години. Защото и двамата имаме светъл, радостен детски дух и аз обичам да повтарям (...)
Мили другарчета, понеже аз, както личи, това лято море няма да видя, ви предлагам да се разходим до него, вечносиньото... в стихове. И при това ще ви водя не на хотелно-сергиено, алкохолно-дискотечно, басейно-джакузено море, а на онова, истинското, Морето на детските дни, морето на рибарските лодки и приключенията, на прохладните следобеди и пъстрите ракли, пълни с още по-пъстри книжки. Това море го няма на нито една карта, така че не го търсете. Дотам може да ни отведе само оня вълшебник, събрал в сърцето си мъдростта на старец и чистотата на дете. Мисля, че като тръгнете след него, сами ще отгатнете името му...
Тази песен на Недялко Йорданов е адресирана, да кажем, към нашето поколение (писана е през 1975 г.). Мисля, че всяко следващо поколение изпитва желание да я запее на идващите след него.
Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).
