"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години.
Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
Това казва едно от интервюрираните деца в края на това клипче. А всъщност тук ще чуете песента "Страната на детството" на руския певец Игор Талков. Талков е особена фигура от началото на "промените"- композитор, поет, артист и певец, който за смелата си гражданска позиция и талантливите си песни, изобличаващи лицемерието на "перестройчиците" в Русия (но нашите в България са съшите), е разстрелян по време на концерт. Това е обаче друга история, чието място не е в тематиката на сайта ни. Но песента "Страната на детството" е една красива музикална поема, възпяваща щастливите детски дни и нейното място несъмнено е при нас. Приятно слушане🙂
Криеница, дама, игра с топка, гоненка, "Не се сърди човече"... за съжалениe все по-рядко (да не кажа почти никога) виждам днешните деца да играят на тях. Къде отиде детската глъч, къде отиде детския смях, къде отиде детството?
Когато бях малка с моите приятели почти не се прибирахме вкъщи. Висяхме по улицата до късни часове, правехме си пикници сред природата, играехме на какво ли не, разказвахме си тези страшни истории за духове... Голяма трудност беше за родителите ни да ни приберат да обядваме. Носехме си храна на вън и пак продължавахме да играем. Бяхме приятели и прекарвахме почти целия си ден заедно, споделяхме. Пораснахме, всеки пое по различни пътища. Липсва ми това време. Годините си минават и остават само спомените. Но още по-тъжно ми става като ставам свидетел на сегашния детски живот. Няма никаква тръпка, няма и следа от щастието, което сме изпитали ние, родителите ни, дедите ни....
... Вървях забързана сред трамваи, коли и хора ... Покрай мен се изнизваха кадрите от поредния делничен ден. Лица на угрижени, напрегнати хора, надбягващи се с лудешкия ритъм на ежедневието. Вървях и не мислех за нищо друго, освен за това кога ще светне червеното на светофара, имам ли достатъчно време да успея да свърша всичко, предвидено за деня ...
Заваля, и кадрите станаха още по забързани. Аз също ускорих крачка ... нанякъде. И ето, че изведнъж усетих някакво леко потупване по рамото. Учудено се огледах наоколо, но видях единствено отминаващите хора. Нямаше никой ... В краката ми се търкулна нещо мъничко. Наведох се ... беше най-обикновено желъдче! Откъснало се от шапчицата си и от дървото, на което до скоро блажено се е препичало на слънцето. Вдигнах го от мократа улица, извадих кърпичката си и го почистих. Стана ми някак мило за това малко приятелче, потупало ме свойски по рамото, сякаш, за да ми каже едно весело: "Здравей!" и да се пошегува по хлапешки безгрижно с моите сериозни делнични планове.
Държейки в шепа палавия ми нов приятел, внезапно, като с вълшебна пръчица, се пренесох в едни много далечни дни. Дните на моето детство. Замириса ми на крем ванилия, макарони на фурна и белина. Видях се в детската градина, видях черешките, избродирани на ревера на карираната ми престилчица. Чух гласовете на децата около мен, видях парка, в който всеки следобед играехме. Там събирахме какви ли не "богатства" и ги скривахме в хралупата на едно огромно старо дърво. Най-ценни от съкровищата ни всъщност бяха точно желъдите. Сетих се колко беше важно да са с шапчица, защото после правехме от тях човечета - момиченца и момченца, давахме им имена, измисляхме цели истории и играехме малки спектакли, в които те бяха главни герои ....
... Спрях се и тръгнах обратно. Обратно към дървото на моето желъдче, което стисках в джоба. На всяка цена трябваше да намеря шапчицата на този мой приятел - там под дървото! Трябваше да му дам име и да го превърна в образ. Макар да закъснявах, макар да валеше ...
Аз се връщах назад, за да търся ... дървото на моето детство ...
На тази идея ни наведе DULGATA, която ни изпрати прекрасното стихче, публикувано по-долу. Условно го наричаме "Моето детство в нощта си отива...". Идеята се състои в следното: "Нашето детство" обявява конкурс за стихотворение, песен или разказ на тема "Песен за моето детство" - всичко, което можете да кажете за онези години. Победителя ще получи подобаващо поощрение и званието "Заслужил детиняк" :); правото да участва в сайта както си иска и три локумени вафли, подсигурени от нас. Ето първия ни участник:
МОЕТО ДЕТСТВО В НОЩТА СИ ОТИВА
Моето детство в нощта си отива с динен фенер и различни обувки, своята песничка пеейки живо праща ми няколко звънки целувки!
Моето детство в тъмното свети, малко надежда и обич оставя. Няма без него да ми е лесно , но примирено му казвам ... ПРОЩАВАЙ!
Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).
