|
Стъклена топка със снежинки
Помня много добре първия си ден. Беше страшно горещо и аз бях просто капка от разтопено стъкло, когато тръбата се потопи в коритото, където плувах сред още хиляди други стъклени капки. Усетих как някой ме всмука и после внимателно ме издуха, така че да не полетя във въздуха, а да се задържа на върха на стъкларската тръба. Започнах да се издувам, да се изпълвам с топлото дихание, излязло от гърдите на Стъкларя.
Заедно с дъха му в мен се вляха неговите чувства и мисли. В този момент той си мислеше с радост за дечица, играещи около елха. Не знаех какво е “дечица", нито “елха", но усещах: това е нещо много, много хубаво. И бях сигурна, че това хубаво нещо ме очакваше някъде из житейския ми път, някъде съвсем наблизо.
После стъкларят ме отлепи от ръбата и може да се каже, че в този момент аз се родих.
Следващият епизод от живота ми, който добре съм запомнила, е когато Художничката ме топна в легенчето с течност и ме измъкна оттам съвсем червена. Внимателно ме подхвана и ме поднесе към лицето си. То се отрази в огледалната ми повърхност и , нали съм топка, се изобрази върху мен едно такова издуто и смешно. Художничката гледаше изкривеното си в мен отражение и се смееше. И може би именно затова снежинките, които изрисува върху мен с четката си, която потопи в белоснежния лепкав прах, бяха толкова весели.
После ме сложиха в кутията. Бяла картонена кутия с гнезда, постлани с хубава тънка хартия. В кутията имаше още девет подобни на мен червени стъклени топки. Не твърдя, че бях най-красивата, но със сигурност излъчвах най-много радост. И, разбира се, причината за това е онова особено дихание на Стъкларя и веселите снежинки на Художничката.
Когато сложиха капака последва един период, който ми е много тъмен в паметта. Беше нещо като зимен сън, но без никакъв сън, само си спомням някакво клатушкане и гласове, които постоянно повтаряха “внимателно, да не ги счупиш" или нещо подобно.
А след това някой отвори капака и над кутията се надвесиха няколко усмихнати лица, с румени бузки и искрящи от радост очи. Веднага се сетих – това са “децата".Спомних си мислите на стъкларя и разбрах, че започва моето участие в една хубава приказка, в която щастливите събития тепърва предстоят .
“Искам тази, със снежинките!" – едно от децата ме посочи и, да ви кажа, почувствах се много особено. Като принцеса, която принцът избира измежду многото хубавици за своя жена. За принцовете и принцесите разбрах по-късно, когато, седнали около елхата, децата четяха Книгата с приказките. Именно затова съм такава начетена и умея така хубаво да разказвам, защото по време на тези детски четения научих всичките хубави приказки, които си заслужава да научи една стъклена топка за елха. Но аз малко се отклоних, прощавайте! Продължавам с разказа си.
Магазинерката, която държеше в ръце нашата кутия, ме извади и ме уви в пакет, след което ме напъхаха внимателно в чантата. Това се нарича “датекупят". “Датекупят" е нещо много хубаво, защото именно така ние, стъклените топки за елха, попадаме в домовете на хората.
Извадиха ме от пакета, и първото, което се отрази в моята огледална повърхност, беше елхата. Знаех, че е именно “елха". Усетих го, защото диханието на Стъкларя, затворено в мен изведнъж се размърда така приятно, че неволно зазвънях с най-хубавия стъклен звън, който може да издава една стъклена топка.
Елхата е нещо зелено и доста високо. Прилича на многоетажен дом за стъклени украшения. Всъщност една елха не служи за нищо друго. Тя е създадена за да живеем ние - новогодишните украшения – върху клоните й.
Да си призная, бях малко позакъсняла. Върху елхата вече бяха накачени поне десетина подобни на мен топки. Особеното беше, че само аз бях червена. И не просто червена. Аз бях Червената Стъклена Топка със Снежинки. Точно това каза детето, което ме сложи на елхата, като внимателно привърза към шапчицата ми много здрав черен конец. Каза още, че “най-после отново си имаме червена стъклена топка", а другото дете допълни: “ Съжалявам, че миналата година без да искам счупих предишната". Не знаех какво е “счупихпредишната", но ми прозвуча много страшно. Реших, че трябва да съм много внимателна и да се пазя да не ме връхлети отнякъде това зловещо “счупихпредишната".
Но като изключим този дребен момент на уплаха, през останалото време на този прекрасен мой първи ден върху елхата преживях само щастливи мигове.
Запознах се с останалите обитатели на елхата. Освен нас, топките от стъкло, имаше още две гъбки ( с някакво неприятно самомнение те се представиха като “мухоморки", което ми прозвуча някак неприлично), пет висулки ( които бяха много мили към всички), един снежен човек ( колко смешно: той беше син на цвят, а доколкото знам, снегът е бял) и три шишарки. Около всяка стъклена играчка децата накачиха по две-три свещички. Незабравимо удоволствие е да се намираш в компания на елхови свещички. Впрочем тяхната история е много тъжна. Те не доживяват до утрото след Новогодишната нощ. Макар че, и аз съм впечатлена от това, свещичките знаеха за своята съдба и я приемаха със спокойствие и разбиране. Те постоянно обсъждаха помежду си, че трябва да пламнат и да осветят Новогодишната нощ. И да светят докато изгорят. Това беше тяхната “мисия", така казваха. “Мисия" е, когато трябва да умреш в името на някакво светло дело. Малко прилича на “счупихпредишната", но има една особеност – умираш с полза за другите.
Останаха още едни обитатели на елхата, за които не знам дали си заслужава да се говори. Наричат ги “гирлянди" и всъщност те са “неодушевени". Не знаете ли какво е “неодушевени"? Много е просто за обяснение. Нещата в този свят са две: едните отговарят на въпроса “кой" и се наричат “одушевени" ( всички дотук изброени играчки за елха сме такива); другите отговарят на въпроса “ какво" и са следователно “неодушевени". Именно такива бяха гирляндите. И по-добре за тях. Защото каквито са бляскави и бухнали, ако можеха да чувстват и съзнават, кой знае какво високо мнение щяха да имат за себе си.
По цялата елха децата натрупаха парченца памук. Памукът също е неодушевен и играе ролята на сняг. Всъщност така и не разбрах, какво е сняг. Знаех само, че е бял и че по него се пързаля. Когато децата разказваха как са се пързаляли по снега, очите им заблестяваха по особен начин, гласовете им ставаха по-звънливи и не е нужно да си много умна стъклена топка, за да разбереш, че снега носи радост.
Най-отгоре върху елхата стоеше “върхът". Той беше нещо като домоуправителя на нашия елхов дом. В него дори забелязвах нещо царствено. Приличаше на онзи цар от приказката, който обявил, че ще ожени дъщеря си за този юнак, който му донесе “жива вода". Това е една от най-интересните приказки от Книгата с приказките, която децата четяха около елхата.
“Върхът" нито веднъж не се намеси в нашите разговори. Това някак беше под достойнството му. Той просто наблюдаваше и единствено правеше забележка, ако някое от елховите украшения нарушеше с дърдоренето си нормите за благоприличие.
Но всичко това са не толкова важни неща. Важното, за което всъщност искам да ви разкажа, беше Празника.
Какво е “Празник"? Повярвайте ми, това е много трудно, почти невъзможно да се обясни. За “Празника" не може да се разказва изчерпателно, дори когато разказвачът е толкова опитен в говоренето като мен. “Празникът" трябва да се изживее. Да “празнуваш", значи да почувстваш нещата с вътрешността си. Тоест това се получава, когато дъхът на Стъкларя, затворен в кръглата ти червена сърцевина, се размърда така приятно, че звънваш като Големия Стенен Часовник. Дано да сте ме разбрали. Във всеки случай не мога да го обясня по-добре.
Мисля, че Празникът започна в момента, когато и последното късче памук беше положено върху зеления ни дом. Децата се хванаха за ръце и се завъртяха около елхата. Въртяха се и пееха. Това беше толкова хубаво. Бях невероятно щастлива да присъствам на това детско увеселение. Както вече казах, следваше четенето от Книгата с приказките. Всяко дете прочете по една приказка, а те бяха коя от коя по-хубави и поучителни. Странното е, че някои от тях бяха тъжни и въпреки всичко това не разваляше “Празника". Например си спомням за приказката, в която едно момиче продава кибрит ( ооо, знам какво е кибрит – една кутия с клечки, с които се палят елхови свещи). Никой не искал обаче да купи кибрит и накрая момичето умира от студ. Всички стъклени играчки плакахме много в края на тази приказка. Децата също впрочем. После най-голямото дете обясни, че краят на приказката не е чак толкова тъжен, защото кибритопродавачката отишла при баба си на небето. “Прибабасинанебето" е нещо като “мисията" на елховите свещи, но много по-ценно, според мен.
Или онази приказка за оловния войник и балерината. Също много тъжна и все пак… разбираш, че иначе не би могло да бъде. А пък “Новите дрехи на царя" ( когато “Върхът" чу заглавието на приказката, просто поруменя от гордост, а в края му се искаше да потъне под елхата от срам заради този глупав гол цар) беше толкова смешна, че една от стъклените шишарки от смях за малко да се пукне.
Имаше и една приказка за елха. При това много странно – защото елхите спадат към “неодушевените неща" – елхата в тази приказка беше жива. Спомням си обаче, че най-голямото дете обясни, че с тази елха се е случило “олицетворение". А “олицетворението" е ако някой разказва за елхи, а има предвид хора. Елхата в тази приказка храни известни надежди да си поживее щастливо, но накрая е много разочарована от живота. Когато чухме тази приказка, всички бяхме извънредно щастливи, че нашата елха не е “олицетворение". А то иначе така би се разстроила от тази покъртителна история, че нищо чудно да припадне , а при едно елхово припадане нас всички би ни сполетяло “счупихпредишната".
Но най-най-красивата приказка, която децата прочетоха от Книгата, беше за Снежната Царица.
Помня много добре първия си ден. Беше страшно горещо и аз бях просто капка от разтопено стъкло, когато тръбата се потопи в коритото, където плувах сред още хиляди други стъклени капки. Усетих как някой ме всмука и после внимателно ме издуха, така че да не полетя във въздуха, а да се задържа на върха на стъкларската тръба. Започнах да се издувам, да се изпълвам с топлото дихание, излязло от гърдите на Стъкларя.
Заедно с дъха му в мен се вляха неговите чувства и мисли. В този момент той си мислеше с радост за дечица, играещи около елха. Не знаех какво е “дечица", нито “елха", но усещах: това е нещо много, много хубаво. И бях сигурна, че хубавото нещо ме очакваше някъде по житейския ми път, някъде съвсем наблизо.
После Стъкларят ме отлепи от тръбата и може да се каже, че в този момент аз се родих.
Следващият епизод от живота ми, който добре съм запомнила, е когато Художничката ме топна в легенчето с течност и ме измъкна оттам съвсем червена. Внимателно ме подхвана и ме поднесе към лицето си. То се отрази в огледалната ми повърхност и, нали съм топка, се изобрази върху мен едно такова издуто и смешно. Художничката гледаше изкривеното си в отражение и се смееше. Може би именно затова снежинките, които изрисува върху мен с четката си, която потопи в белоснежния лепкав прах, бяха толкова весели.
Накрая ме сложиха в кутията. Бяла картонена кутия с гнезда, постлани с хубава тънка хартия. В кутията имаше още девет подобни на мен червени стъклени топки. Не твърдя, че бях най-красивата, но със сигурност излъчвах най-много радост. И, разбира се, причината за това е онова особено дихание на Стъкларя и веселите снежинки на Художничката.
Когато сложиха капака, последва един период, който ми е малко тъмен в паметта. Беше нещо като зимен сън, но без никакъв сън, само си спомням някакво клатушкане и гласове, които постоянно повтаряха “внимателно да не ги счупиш" или нещо подобно.
А след това някой отвори капака и над кутията се надвесиха няколко усмихнати лица, с румени бузки и искрящи от радост очи. Веднага се сетих – това са “децата". Спомних си мислите на стъкларя и разбрах, че започва моето участие в една хубава приказка, в която щастливите събития тепърва предстоят.
“Искам тази, със снежинките!" – едно от децата ме посочи и, да ви кажа, почувствах се много особено. Като принцеса, която принцът избира измежду многото хубавици за своя жена. За принцовете и принцесите разбрах по-късно, когато, седнали около елхата, децата четяха Книгата с приказките. Именно затова съм такава начетена и умея толкова хубаво да разказвам, защото по време на тези детски четения научих всичките хубави приказки, които си заслужава да научи една стъклена топка за елха. Но аз малко се отклоних, прощавайте! Продължавам с разказа си.
Магазинерката, която държеше в ръце нашата кутия, ме извади и ме уви в пакет, след което ме напъхаха внимателно в чантата. Това се нарича “купимия". Точно това каза едното дете на майка си, преди да ме извадят от кутията с останалите топки. “Купимия" е нещо много хубаво, защото именно така ние, стъклените топки за елха, попадаме в домовете на хората.
Когато излязох от пакета първото, което се отрази в моята огледална повърхност, беше елхата. Знаех, че е именно “елха". Усетих го, защото диханието на Стъкларя, затворено в мен, изведнъж се размърда така приятно, че неволно зазвънях с най-хубавия звън, който може да издава една стъклена топка.
Елхата е нещо зелено и доста високо. Прилича на многоетажен дом за стъклени украшения. Всъщност една елха не служи за нищо друго. Тя е създадена за да живеем ние - новогодишните украшения – върху клоните й.
Да си призная, бях малко позакъсняла. Върху елхата вече висяха накачени поне десетина подобни на мен топки. Особеното беше, че само аз бях червена. И не просто червена. Аз бях Червената Стъклена Топка със Снежинки. Точно така ме нарече детето, което ме сложи на елхата, като внимателно привърза към шапчицата ми много здрав черен конец. Каза още, че “най-после отново си имаме червена стъклена топка", а другото дете допълни: “ Съжалявам, че миналата година без да искам счупих предишната". Не знаех какво е “счупихпредишната", но ми прозвуча много страшно. Реших, че трябва да съм много внимателна и да се пазя да не ме връхлети отнякъде това зловещо “счупихпредишната".
Но като изключим този дребен момент на уплаха, през останалото време на този прекрасен мой първи ден върху елхата преживях само щастливи мигове.
Запознах се с останалите обитатели на елховия дом. Освен нас, топките от стъкло, имаше още няколко стъклени украшения. Две гъбки ( с някакво неприятно самомнение те се представиха като “мухоморки", което ми прозвуча доста неприлично), пет висулки ( които бяха много мили към всички), един снежен човек ( колко смешно: той беше син на цвят, а доколкото знам, снегът е бял) и три шишарки. Около всяка стъклена играчка децата накачиха по две-три свещички. Незабравимо удоволствие е да се намираш в компания на елхови свещички. Впрочем тяхната история е много тъжна. Те не доживяват до утрото след Новогодишната нощ. Макар че, и аз съм впечатлена от това, свещичките знаеха за своята съдба и я приемаха със спокойствие и разбиране. Те постоянно обсъждаха помежду си, че трябва да пламнат и да осветят Новогодишната нощ. И да светят докато изгорят. Това беше тяхната мисия, така казваха. “Мисия" е, когато трябва да умреш в името на някакво светло дело. Малко прилича на “счупихпредишната", но има една особеност – умираш с полза за другите.
Имаше още едни обитатели на елхата, за които не знам дали си заслужава да се говори. Наричат ги “гирлянди" и всъщност те са “неодушевени". Не знаете ли какво е “неодушевен"? Много е просто за обяснение. Нещата в този свят са две: едните отговарят на въпроса “кой" и се наричат “одушевени" ( всички дотук изброени играчки за елха сме такива); другите отговарят на въпроса “ какво" и са следователно “неодушевени". Това го научих от Учебника по Български Език. Учебник е Книга, която стои на детското бюро, което се намираше съвсем наблизо до елховия ни дом. От височината, на която бях поставена, можех спокойно да отразя върху огледалната си повърхност разтворените страници на Учебника.
Искам да обясня нещо, което може би не знаете. Ние, стъклените топки за елха, запомняме всичко, което се отразява върху огледалното ни тяло. Аз запаметих цялата мъдрост, написана на страница 23 и 24 от Учебника по Български и неслучайно ме смятат за най-добрата специалистка по граматика сред стъклените топки.
Та, както казах, гирляндите бяха “неодушевени". И по-добре за тях. Защото каквито са бляскави и бухнали, ако можеха да чувстват и съзнават, кой знае какво високо мнение щяха да имат за себе си.
По цялата елха децата натрупаха парченца памук. Памукът също е неодушевен и играе ролята на сняг. Всъщност така и не разбрах, какво е сняг. Знам само, че е бял и че по него се пързаля. Когато децата разказваха как са се пързаляли по снега, очите им заблестяваха по особен начин, гласовете им ставаха по-звънливи и не е нужно да си много умна стъклена топка, за да разбереш, че снега носи радост.
Най-отгоре върху елхата стоеше “върхът". Той беше нещо като домоуправител на нашия елхов дом. В него дори се забелязваше нещо царствено. Приличаше на онзи цар от приказката, който обявил, че ще ожени дъщеря си за този юнак, който му донесе “жива вода". Това е една от най-интересните приказки от Книгата с приказките, която децата четяха около елхата.
“Върхът" нито веднъж не се намеси в нашите разговори. Това някак беше под достойнството му. Той просто наблюдаваше и единствено правеше забележка, ако някое от елховите украшения нарушеше с дърдоренето си нормите за благоприличие.
Но всичко това са не толкова важни неща. Важното, за което всъщност искам да ви разкажа, беше Празникът.
Какво е “Празник"? Повярвайте ми, това е много трудно, почти невъзможно да се обясни. За “Празника" не може да се разказва изчерпателно, дори когато разказвачът е толкова опитен в говоренето като мен. “Празникът" трябва да се изживее. Да “празнуваш", значи да почувстваш нещата с вътрешността си. Тоест това се получава, когато дъхът на Стъкларя, затворен в кръглата ти червена сърцевина, се размърда така приятно, че звънваш като Големия Стенен Часовник. Дано да сте ме разбрали. Във всеки случай не мога да го обясня по-добре.
|
