Главна » Главна » Бабината къща
Нашето детство

Моето детство
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Октомври 2026    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 
 
 
Архиви
Октомври 2026 (2)
Септември 2026 (13)
Август 2026 (18)
Юли 2026 (10)
Юни 2026 (8)
Май 2026 (3)
 
 
Администрация
 
Бабината къща
Пътят криволичи пред мен, окъпан в зеленина. Карам бавно, за да се насладя отново на гледката, която не бях виждал 20 години. Клоните на дърветата от двете страни на пътя са се сплели и образуват зелен тунел. Слънцето минава през листенцата и прави картината още по-сюрреалистична.
- Каква красота – промълвява мъжът до мен, – никога не съм виждал по живописен път.
- Тук едно време са минавали турски кервани – това е гласът на майка ми, която не спря да дудне през цялото време.
Всъщност отиваме в селото на баба, където като малък ходех през всичките си ваканции. Баба я няма много отдавна, вече 20 години и от тогава никой не ходи там. Преди време къщата беше пълна с живот, а ето че вече е започнала да се руши. Времето и природата не прощават на никой, дори и на бабината къща. Така се стигна до решението, взето от родители, стринки и вуйчовци за продажбата на бабината къща. Появи се и купувач. 60 годишен чичко, живял 45 години в чужбина, който иска да изкара старините си в приказните Родопи. Определиха и цена от 20 000 и ето, че сега пътуваме, за да я види и подпише договора.
Изкачваме се на високото и изведнъж зад завоя се ширва долината и цялото село се вижда като на длан. Всичко си е същото като едно време, само някак си по самотно и безлюдно. Виждам камбанарията на църквата и къщичките, накацали по склоновете. И отново ме обзема онова приповдигнато чувство, същото като едно време. Става ми весело и мило и нямам търпение да изминем последните 3 километра до селото.
Средата на лятото е, месец май, всичко се е раззеленило, а слънцето напича и те кара да примижаваш. Спирам колата и слизаме на хълма, за да може майка ми да продължи с рекламата на бъдещата придобивка на чичката. Отдалечавам се от тях, не искам да ги слушам. Излягам се на тревата и поглеждам надолу към това любимо място. Струва ми се, че виждам баба, която мете двора и подвиква на кокошките. Съседката, леля Дора, е застанала до оградата и подвиква нещо на баба ми. Поглеждам вляво, където е "центъра’ на селото. Виждам стария магазин, фурната, кръчмата... Около мен жужат всякакви мушици и аз затварям очи.
Изведнъж цялото село се изпълва с живот. Началото на лятната ваканция е. Изскачам от задната врата на новичкия ни Москвич и се затичвам към портата.
- Бабо, бабо, дойдохмеееееее!
Рико скача и се впуска с лай срещу мен. Колко много е пораснал. Миналата година беше малко паленце, което постоянно ходеше след мен и ме ръфаше по крачолите, а виж го сега, вече си е един сериозен пес. В един момент май ме познава и започва радостно да върти опашка, докато баба ми го гълчи:
- Стига си лаял бре, мискинино, не виждяш ли, че Петърчо е дошел, не го ли позна паряснико?
Милата ми баба, забързва се към мен и разтваря ръце, а аз се хвърлям в обятията й.
Прегръдката и е толкова топла и мила.
- Влизай, баби, влизай! Напържила съм картофки и съм направила от любимите ти кюфтенца. И мляко съм наквасила, че нали много го обичаш със сладко от боровинки.
Баба ми е щастлива, усещам го, лицето й е озарено от онази прекрасна бабина усмивка, която можеш да видиш на лицата на жените само, когато виждат отново след дълга раздяла децата и внуците си. Рико подскача около мен, заразен от приповдигнатото настроение и додоли някакви неразбираеми кучешки звуци. Почесвам го зад ушите и хуквам към къщата да си взема дървената пушка, която миналата година ми направи чичо Стефан. Цялото ми "бойно снаряжение" е на мястото си. Нахлупвам старата фуражка на вуйчо, мятам пушката на гръб, препасвам сабята и излизам от къщата. Липсва ми само коня. Грабвам една пръчка, една от многото, на които баба се подпира и хуквам из двора. "Тъгъдък, тъгъдък, тъгъдък. Напреееееееед!"
В това време родителите ми вече са влезли, извадили са хиляди неща от багажника и майка се включва активно в приготвянето на обедната трапеза.
- Петърчо, баби, иди моля те да купиш хляб и лимонада, че пусто не можах да ида от зараня.
Грабвам торбата, в която вече се почукват 5 празни лимонадени бутилки, пъхам 2-та лева в задния джоб и както съм си на "коня" хуквам в галоп към магазина. На торбата са направени дълги дръжки, за да мога да си я премятам през рамо и да не ми пречи на "язденето", а бутилките ме удрят по коленете, но това, разбира се, не плаши храбрия боец. Рико ме следва неотлъчно и зная, че така ще е цяло лято, моят верен боен другар няма да ме изостави и за миг.
Ето че вече съм пред фурната на бай Танас. Миризмата на пресен топъл хляб е опияняваща. Влитам вътре и стоварвам 2-та лева на тезгяха.
- Оооооооооо Петърчо, добре дошел мойто момче. Почна ли ваканцията? – бай Танас се подсмихва и усещаш как и на него му е топло на душата. Утре трябва да пристигне и неговият внук Наско, който също е част от нашата сезонна момчешка армия.
- Баба ме прати за хляб – казах и обърсах носа си с опакото на ръкава.
- Ето, ето, па и преди малко съм го извадил.
Бай Танас подхвана с любов два току-що изпечени самуна и ги сложи в торбата, където пъхна и рестото. Отчупих си един голям "димящ" краешник и започнах да ям настървено.
- Ще се опариш бре, Петърчо, чекай да изстине малко – чух го да казва докато излитах през вратата, пред която Рико вече точеше лиги.
Хвърлих му малко от коричката и "запрепускахме" към кръчмата. Вътре вече седяха чичо Стефан, Кольо Аязмото и бай Иван Вълчидолския и обсъждаха вчерашния мач по "първа". Като ме видя, чичо Стефан се усмихна с прекрасната си огромна усмивка и скочи да ме прегърне. Толкова се радваше да ме види този двуметров мъж, когото толкова много обичах.
- Как е пушката, Петре? Виждам, че е здрава още. И какъв е този кон бре, тя стара кранта вече. Тази година ще ти направя хубав, изрисуван.
Чичо Стефан беше дърводелец и резбар. Ръцете му бяха златни. Обожаваше децата, но самият той нямаше такива и затова беше като баща на всички нас "сезонните внуци".
- Ела Петре сега тука на масата, да те черпя един алтай и да ми разкажеш за училището.
Оставих торбата на масата, а Аязмото скочи, извади отвътре празните бутилки и отиде зад тезгяха да донесе 5 лимонади и един алтай. Взе си колкото пари му трябват и седна при нас да си допие ракията.
- Е как е сега в училище, не е като в детската градина – усмихна се чичо Стефан?
- Да, сега минавам във втори клас с отличен успех и примерно поведение – похвалих се гордо аз.
- А момите как са, имаш ли си гадже вече – дяволито ме попита бай Иван Вълчидолския?
- Брррррррр – изсумтях потрепервайки – мразя женките.
Изгълтах набързо студения алтай, грабнах торбата и хукнах навън, оставяйки мъжете да продължат прекъснатия разговор. Реших да мина напряко през поляните, за да съкратя пътя до бабината къща. Излязох на една невероятна поляна пълна с глухарчета. Птичките пееха, а насекомите жужаха, композирайки най-прекрасната музика на света. Легнах по гръб и размахах ръце. Глухарчетата литнаха подети от подухващия ветрец. Чувствах се щастлив. Очакваха ме 3 месеца игри и забавления в най-прекрасното място на света – при баба.
Отново скочих на крака и "препуснах" към къщи.
- Пак си начупил хляба Петре, бива ли така – смъмри ме баща ми.
- Остави го бре Гьорги, нека яде, щом му е сладко на детето – защити ме баба.
- Мий си ръцете и сядай на масата – изкомандва майка ми.
Ммммм, любимите селски пържени картофи. Първо леко сварени и после изпържени с мас. Само баба може да прави такива. Тя е най-добрата готвачка на света. Започнах да ям бързо, защото знаех, че ако не си изям всичко, няма да получа от домашното кисело мляко с бабиното сладко. Най- страхотният "сладолед" на света. Наядох се и излетях през вратата, нетърпелив за нови подвизи. Изтичахме заедно с Рико и легнахме под дървото да гледаме облаците. Те рисуваха приказни картини по небето. Ето един дракон с три глави, а срещу него се е изправила мечка на задните си крака. Изведнъж драконът се преобразява на кораб и плува из небесната шир. Постепенно очите ми се затвориха и задрямах. След малко усетих как някой ме побутва.
- Ауууу, ма ти си заспал! Ставай Петре, че окъсняхме, ще се запилее кметът и няма да можем да свършим работа – майка ми стоеше до мен и ме побутваше.
Станах, погледнах отново отгоре бабиното село, погледнах чичката, който искаше да купи бабината къща за 20 хиляди и казах:
- Съжалявам, но къщата не се продава.
- Ама как? – в един глас промълвиха майка ми и чичката.
- Така. Чухте ме. Къщата не се продава, тя е безценна, защото това е БАБИНАТА КЪЩА.
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: dani (20 май 2008 23:04)
Супер е! Върна ме на село от преди 20 години. А нашият хлебар се казваше Лито и като четох как  бай Танас ти е подавал самуните, направо ме лъхна оная приятна миризма на топъл хляб, на хлебарница със набрашнен тезгях... И моята баба готвеше най-вкусните манджи, които съм ял. Имаше едно окадено от сажди тиганче, което сякаш беше вълшебно: каквото и да забъркаше в него на печката, ставаше такова ядене, че да си изядеш пръстите😉



--------------------
 
 
№2 от: Kalata (21 май 2008 00:44)
Ето заради тези неща съжалявам, че нямах село, на което да си прекарвам летата. Благодаря за прекрасния разказ!

 
 
№3 от: freja (21 май 2008 11:11)

Все едно за моето ваканционно село говориш... Само с тази разлика, че там на кръчмата казваха "хоремак". Хоремакът се намираше в центъра, т.е. "сред село". И ние така, за хляб и лимонада... Хлябовете едни кръгли и огромни, вадят ги от пещта и докато се приберем, сме изяли половин хляб. Когато се събирахме повече хора в къщата, се купуваха по 5-6 хляба, които трябваше да се заявят предварително, за да направят достатъчно, да стигнат за цялото село. За събота и неделя ги купувахме още от петък, защото тогава се почива и фурната не работи. А специалитетът на моята баба беше яйце на вестник. Мокреше едно парче вестник с вода, слагаше го върху печката и чукваше върху него яйцето. Ставаше със съвсем друг вкус това яйце на око, постоянно я карах да ми направи. Само тя можеше. Веднъж за малко да се подпаля в опитите си да си го направя сама. Ех, че хубаво беше!!! И толкова много деца! Играехме в градинката сред село или в двора на училището, което тогава беше преустроено в шивашка фабрика. По цял ден навън. Ходехме на язовирите, карахме колела като бесни, лежахме на тревата и гледахме звездите... Тъжно ми е. 🤨

Възможно е и нашите да решат да продават къщата, разни англичани се навъртат напоследък... Сякаш тя не означава нищо за тях. А тя е почти срутена, по стълбите за втория етаж е рисковано да се качваш... Така става, когато наследниците се джафкат помежду си кой да я оправи, кой да плати ремонта - накрая никой не го плаща и къщата-призрак се разпада. Плаче ми се, като си помисля. Разчувства ме, скитнико.

 
 
№4 от: Надя (21 май 2008 13:40)
Ееееех на село при баба... Всяка събота и неделя, всяка ваканция... Много деца, много игри и много "пражени картошки", както им викаше баба ми. И градини, приключения, хахах и никаква хигиена, никакви ароматизатори и дизенфектанти, всичко си миришеше натурално, ние бяхме натурални, мръсни и окаляни, но мноого щастливи. 😄

 
 
№5 от: Бяло (21 май 2008 13:52)
  Дамм, животът е някак несправедлив - и моите и двете са гражданки, децата през ваканцията си ходеха по селата, често се цупеха и казваха, че не им се ходи, а ние 20 дена на лагер и после...около панелките. И как им завиждахмеее.

 
 
№6 от: zverche (22 май 2008 11:18)
Моите баби и дядовци не бяха граждани, но пак си живееха в града. С едните живеехме по съседски в един и същ блок и апартаментите ни бяха свързани с преходна врата. И аз толкова много съжелявах, че си нямам село. Все роптаех пред майка ми и баща ми, че като порасна, ще си купя село с къща до реката, а баба ще ми прави от нейните мекици и тиквеник. Въпреки това като че ли днес апартаментът на баба е по-изпълнен с детски спомени от нашия. Той вече не изглежда така, както някога, но винаги - колкото и често да го посещавам на ден - докато отварям няколкото врати, през които трябва да мина, за да отида там, си представям, как ще открия баба ми или в коридора, или в кухнята до печката. Всеки път, когато отварям вратата я виждам,как стои там и се суети. Една завладяваща статия, благодаря.

 
 
№7 от: pepino (24 септември 2008 23:48)

Skitnik, къде можем да прочетем още?


 
 
№8 от: Тони (8 ноември 2008 18:44)
🙄 🙄 👏 👏 👏
Боже, разревах се като малко дете.
Тооолкова хубаво беше тогава и така бързо отлетя.
Добре, че сте вие тук, приятели. Да ни топлят спомените от онова време.

 
 
№9 от: Ina_68 (21 май 2009 12:07)
Много силен емоционален разказ! Съживява не само детското в нас, но и онзи стремеж към неподправеното и предизвикващото смисъл. Красиви преживявания! Четох и ме стегна нещо...



--------------------
 
 
№10 от: Милен Иванов (8 март 2010 16:00)
 Страхотен разказ! Само че къде е сега автора! Профилът му не се отваря?



--------------------
 
 
Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 


 
Последни статии
 
 
Приятели
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Анкета

Ходли ли сте в Мавзолея?