Пътят криволичи пред мен, окъпан в зеленина. Карам бавно, за да се насладя отново на гледката, която не бях виждал 20 години. Клоните на дърветата от двете страни на пътя са се сплели и образуват зелен тунел. Слънцето минава през листенцата и прави картината още по-сюрреалистична.
- Каква красота – промълвява мъжът до мен, – никога не съм виждал по живописен път.
- Тук едно време са минавали турски кервани – това е гласът на майка ми, която не спря да дудне през цялото време.
Всъщност отиваме в селото на баба, където като малък ходех през всичките си ваканции. Баба я няма много отдавна, вече 20 години и от тогава никой не ходи там. Преди време къщата беше пълна с живот, а ето че вече е започнала да се руши. Времето и природата не прощават на никой, дори и на бабината къща. Така се стигна до решението, взето от родители, стринки и вуйчовци за продажбата на бабината къща. Появи се и купувач. 60 годишен чичко, живял 45 години в чужбина, който иска да изкара старините си в приказните Родопи. Определиха и цена от 20 000 и ето, че сега пътуваме, за да я види и подпише договора.
Изкачваме се на високото и изведнъж зад завоя се ширва долината и цялото село се вижда като на длан. Всичко си е същото като едно време, само някак си по самотно и безлюдно. Виждам камбанарията на църквата и къщичките, накацали по склоновете. И отново ме обзема онова приповдигнато чувство, същото като едно време. Става ми весело и мило и нямам търпение да изминем последните 3 километра до селото.
Средата на лятото е, месец май, всичко се е раззеленило, а слънцето напича и те кара да примижаваш. Спирам колата и слизаме на хълма, за да може майка ми да продължи с рекламата на бъдещата придобивка на чичката. Отдалечавам се от тях, не искам да ги слушам. Излягам се на тревата и поглеждам надолу към това любимо място. Струва ми се, че виждам баба, която мете двора и подвиква на кокошките. Съседката, леля Дора, е застанала до оградата и подвиква нещо на баба ми. Поглеждам вляво, където е "центъра’ на селото. Виждам стария магазин, фурната, кръчмата... Около мен жужат всякакви мушици и аз затварям очи.
Изведнъж цялото село се изпълва с живот. Началото на лятната ваканция е. Изскачам от задната врата на новичкия ни Москвич и се затичвам към портата.
- Бабо, бабо, дойдохмеееееее!
Рико скача и се впуска с лай срещу мен. Колко много е пораснал. Миналата година беше малко паленце, което постоянно ходеше след мен и ме ръфаше по крачолите, а виж го сега, вече си е един сериозен пес. В един момент май ме познава и започва радостно да върти опашка, докато баба ми го гълчи:
- Стига си лаял бре, мискинино, не виждяш ли, че Петърчо е дошел, не го ли позна паряснико?
Милата ми баба, забързва се към мен и разтваря ръце, а аз се хвърлям в обятията й.
Прегръдката и е толкова топла и мила.
- Влизай, баби, влизай! Напържила съм картофки и съм направила от любимите ти кюфтенца. И мляко съм наквасила, че нали много го обичаш със сладко от боровинки.
Баба ми е щастлива, усещам го, лицето й е озарено от онази прекрасна бабина усмивка, която можеш да видиш на лицата на жените само, когато виждат отново след дълга раздяла децата и внуците си. Рико подскача около мен, заразен от приповдигнатото настроение и додоли някакви неразбираеми кучешки звуци. Почесвам го зад ушите и хуквам към къщата да си взема дървената пушка, която миналата година ми направи чичо Стефан. Цялото ми "бойно снаряжение" е на мястото си. Нахлупвам старата фуражка на вуйчо, мятам пушката на гръб, препасвам сабята и излизам от къщата. Липсва ми само коня. Грабвам една пръчка, една от многото, на които баба се подпира и хуквам из двора. "Тъгъдък, тъгъдък, тъгъдък. Напреееееееед!"
В това време родителите ми вече са влезли, извадили са хиляди неща от багажника и майка се включва активно в приготвянето на обедната трапеза.
- Петърчо, баби, иди моля те да купиш хляб и лимонада, че пусто не можах да ида от зараня.
Грабвам торбата, в която вече се почукват 5 празни лимонадени бутилки, пъхам 2-та лева в задния джоб и както съм си на "коня" хуквам в галоп към магазина. На торбата са направени дълги дръжки, за да мога да си я премятам през рамо и да не ми пречи на "язденето", а бутилките ме удрят по коленете, но това, разбира се, не плаши храбрия боец. Рико ме следва неотлъчно и зная, че така ще е цяло лято, моят верен боен другар няма да ме изостави и за миг.
Ето че вече съм пред фурната на бай Танас. Миризмата на пресен топъл хляб е опияняваща. Влитам вътре и стоварвам 2-та лева на тезгяха.
- Оооооооооо Петърчо, добре дошел мойто момче. Почна ли ваканцията? – бай Танас се подсмихва и усещаш как и на него му е топло на душата. Утре трябва да пристигне и неговият внук Наско, който също е част от нашата сезонна момчешка армия.
- Баба ме прати за хляб – казах и обърсах носа си с опакото на ръкава.
- Ето, ето, па и преди малко съм го извадил.
Бай Танас подхвана с любов два току-що изпечени самуна и ги сложи в торбата, където пъхна и рестото. Отчупих си един голям "димящ" краешник и започнах да ям настървено.
- Ще се опариш бре, Петърчо, чекай да изстине малко – чух го да казва докато излитах през вратата, пред която Рико вече точеше лиги.
Хвърлих му малко от коричката и "запрепускахме" към кръчмата. Вътре вече седяха чичо Стефан, Кольо Аязмото и бай Иван Вълчидолския и обсъждаха вчерашния мач по "първа". Като ме видя, чичо Стефан се усмихна с прекрасната си огромна усмивка и скочи да ме прегърне. Толкова се радваше да ме види този двуметров мъж, когото толкова много обичах.
- Как е пушката, Петре? Виждам, че е здрава още. И какъв е този кон бре, тя стара кранта вече. Тази година ще ти направя хубав, изрисуван.
Чичо Стефан беше дърводелец и резбар. Ръцете му бяха златни. Обожаваше децата, но самият той нямаше такива и затова беше като баща на всички нас "сезонните внуци".
- Ела Петре сега тука на масата, да те черпя един алтай и да ми разкажеш за училището.
Оставих торбата на масата, а Аязмото скочи, извади отвътре празните бутилки и отиде зад тезгяха да донесе 5 лимонади и един алтай. Взе си колкото пари му трябват и седна при нас да си допие ракията.
- Е как е сега в училище, не е като в детската градина – усмихна се чичо Стефан?
- Да, сега минавам във втори клас с отличен успех и примерно поведение – похвалих се гордо аз.
- А момите как са, имаш ли си гадже вече – дяволито ме попита бай Иван Вълчидолския?
- Брррррррр – изсумтях потрепервайки – мразя женките.
Изгълтах набързо студения алтай, грабнах торбата и хукнах навън, оставяйки мъжете да продължат прекъснатия разговор. Реших да мина напряко през поляните, за да съкратя пътя до бабината къща. Излязох на една невероятна поляна пълна с глухарчета. Птичките пееха, а насекомите жужаха, композирайки най-прекрасната музика на света. Легнах по гръб и размахах ръце. Глухарчетата литнаха подети от подухващия ветрец. Чувствах се щастлив. Очакваха ме 3 месеца игри и забавления в най-прекрасното място на света – при баба.
Отново скочих на крака и "препуснах" към къщи.
- Пак си начупил хляба Петре, бива ли така – смъмри ме баща ми.
- Остави го бре Гьорги, нека яде, щом му е сладко на детето – защити ме баба.
- Мий си ръцете и сядай на масата – изкомандва майка ми.
Ммммм, любимите селски пържени картофи. Първо леко сварени и после изпържени с мас. Само баба може да прави такива. Тя е най-добрата готвачка на света. Започнах да ям бързо, защото знаех, че ако не си изям всичко, няма да получа от домашното кисело мляко с бабиното сладко. Най- страхотният "сладолед" на света. Наядох се и излетях през вратата, нетърпелив за нови подвизи. Изтичахме заедно с Рико и легнахме под дървото да гледаме облаците. Те рисуваха приказни картини по небето. Ето един дракон с три глави, а срещу него се е изправила мечка на задните си крака. Изведнъж драконът се преобразява на кораб и плува из небесната шир. Постепенно очите ми се затвориха и задрямах. След малко усетих как някой ме побутва.
- Ауууу, ма ти си заспал! Ставай Петре, че окъсняхме, ще се запилее кметът и няма да можем да свършим работа – майка ми стоеше до мен и ме побутваше.
Станах, погледнах отново отгоре бабиното село, погледнах чичката, който искаше да купи бабината къща за 20 хиляди и казах:
- Съжалявам, но къщата не се продава.
- Ама как? – в един глас промълвиха майка ми и чичката.
- Така. Чухте ме. Къщата не се продава, тя е безценна, защото това е БАБИНАТА КЪЩА.
|
