|
В началото сезоните всъщност нямаха особено значение, защото ни шиеше Иринко. Приличаше малко на татко Карло, благ и с кръгли очила, а работеше по езотерични частни логики и каналчета в дървена къщурка алпийски тип, нахално сгушена до грозния сив блок на Двата аслана, сиреч точно срещу нас.
Иринко беше институция, а панталоните му се познаваха отдалеч. За жалост.
Имаше и други шивачки, до една ненавиждани от баба ми, която мразеше много хора, но изпитваше особена злост към именно това съсловие. Х ми изхаби буклето, У – синьото каре, Z си остави ръцете на палтото на дядо ти... Прецедентите бяха много. А да ходим в конфекция не ни „мязаше", пък и баба мразеше продавачките в Универмага почти колкото шивачките.
Оставаше само едно – някой, тоест мама, да се научи да шие.
Беше трудно. Първо панталоните бяха дюс, после по тях мъчително плахо еволюираха външни джобове, декоративни коланчета, маншети... И така до апотеоза на шивачеството и бурдите, но сега сме още в средата на 80-те и „Модели сезона", триъгълния силует, подплънките и шалварите. Манекенките гледаха надменно и леко сърдито, че ги карат да позират с пастелни парцалки, вместо да се захванат с нещо по-важно и борещо петилетки. А може и те да ненавиждаха тежкия грим и асиметричната черта. А може и всичко да беше плод на въображението ми, след безкрайното прелистване на „журналите". Защото това беше стъпка първа – избор на модел. После мама слагаше очилата и строго поемаше списанието. Това? Да видим кройката, мдаа, това ще го махнем, и вътрешните джобове, и това тук не ми харесва... От кой плат го искаш?
Платовете седяха в куфари върху големия гардероб в спалнята. Мама придърпва табуретка и на пръсти ги сваля, един по един. Това? Щипещ пепит, споглеждаме се нещастно. Мама с половин уста отмята относителните му предимства, но не, оставаме непреклонни и пепитът заминава към позорния куп. Като всяка година впрочем. Най-високо котирахме кадифето и басмите, тях мама разпределяше цял сезон напред, за да няма ненужни пререкания. А какво ставаше, ако в бързината разкрои обещан на другата плат или – не дай си Боже – си „откраднем" кройката!
Защото това бе трета стъпка – вадене на кройки. На една полупрозрачна хартия, мама я носеше от работа, и за особено добро поведение ни даваше да помагаме. Не е лесна работа. Всяка кройка се надписваше с особена легенда, размер, номер, страница и т.н. и прикрепваше към съответния плат.
Четвърта стъпка – кроене. В такива дни обядвахме на крак, кой каквото намери, защото мама имаше работа, а и голямата маса в хола беше заета. Платове и кройки, ютията, големият метър, шивашката ножица, особената миризма на розова креда... Нашата задача се заключаваше да държим надалеч котките и да не се мяркаме много много в хола, освен ако не ни извикат за проба. И тежко ти, ако се убодеш на карфица или мрънкаш, че си гладен!
Пета стъпка – шиенето. Машината беше ръчна, с романтични златни заврънтулки. Мама навиваше сърцето и правеше пробния тегел по парцалчето. Тук вече можеше да присъстваме. Следяхме затаили дъх, а за особено добро поведение ни даваха и да вденем конеца и да врътнем внимателно колелото.
Шеста стъпка – гладене. Пак проби, подгъви, пак проби... Определено нямаше как да стане през зимата, без да пипнеш поне ангина. Обаче пък победният край, в който се поглеждаш в огледалото на тоалетката, завърташ се и ахваш. Както казва баба, имат ли другите такива дрехи и майки, а! Нямат!
И наистина никой друг нямаше:
Розови промазани шалвари;
Синя пола-панталон, до под коленете. Малко щипеше, но беше Модерна;
Крепонен блузон на точки;
Шотландска плисирана пола;
Син костюм (риза и дълга пола) от една много особена материя, с надърпани ивици, модерна почти колкото ризите на вестници.
С костюмчето бях на изпитите за гимназията, и на снимките за паспорта. А там някъде се появиха бурдите и с невъзможно ярките си цветове и рекламите за цигари, крем против бръчки и докторски бакпулвер сложиха на място високомерните естонски манекенки и блузоните им. Пък може да е било и от другото качество на хартията, от демокрацията. Платове имаше вече почти всякакви, имаше ципове, подлепки, сливите продължиха да си цъфтят, куфарите да слизат от гардероба. През ’93 оттам се роди роклята ми за бала, виненочервена и с поличка от тюл, върху който две седмици недоумяващо спаха котките. Синята пола-панталон отдавна бях надлежно скъсила, такава щяха да имат чак макаренките от клипа, но тях още... ги нямаше даже, пък и мястото им не е в този сайт.
|
