Прекарвах летните ваканции при баба и дядо. Въпреки, че живееха на другия край на града, само на 20-30 минути пеша от вкъщи, за мен това си беше друга вселена. Мигновено в съзнанието ми нахлуват звуци и картини от онези славни хлапашки времена. Свежи сутрини изпълнени със звуци от главната пешеходна улица в града: бодро подвикване на съседките в блока с безценни сведения за "пресни маслини при Мария" и "че ще има хляб "България" от завода във вторник". Скачам в едни къси гащи, навличам любимата тениска с ваденка на "каубоец", грабвам монетата от 50 ст. на масата и се приземявам в двора на пейката. За разлика от повечето деца носех ключа за апартамента не около врата, а на ластик около китката. Бях много горд с този патент. След като изсвирвам сигнала, моето приятелче изскача от входа и двамата се втурваме към сладкарницата за закуски и избираме дълго – кифла с мармалад, кифла със сирене, тутманик или баничка, боза или сок. После сядаме и докато лакомо гълтаме уханната закуска, правим план за деня. Скоро се присъединяват двама-трима други хашлаци и групата е готова.
Може би пътешествие до парка на края на града. Ловим тролея и на последната спирка попадаме пред истинска джунгла. Скоро сме чели "Последните флибустиери" на Емилио Салгари, "Винету" или "Робинзон Крузо", и зелените гори са чудесна сцена за нови приключения. Провираме се смело през гъсталаци, храбро търпим парещата коприва, защото търсим съкровище. Въобще, с моят приятел четяхме едновременно едни и същи книги и постоянно бяхме на една вълна. Той беше Винету, аз - Олд Шетърхенд, той Хъкълбери Фин, аз - Том Сойер. Моята мила баба дори ни беше ушила специални торбички, в които държахме момчешките си ценности по примера на Том и Хък. Часове лудеене, катерене по скали и дървета и понякое време, като ни налегне глада, хайде, обратно към цивилизацията.
А защо да не пробваме игра на стражари и апаши. Нямаше нищо по-хубаво от това да се гоним из махалата. Ама каква махала само! Центърът на града беше и все още е пълен с красиви стари сгради, големи вътрешни дворове, запустели къщи, а отвъд градския канал се простираше доста голяма гориста местност. Един път, спомням си, налетяхме в една запустяла сграда. Беше като извадена от приключенски роман. По едно време едно от момчетата вика "Лелеее, гледайте на тавана к’во има!". Там виси един великолепен старинен полилей, с десетки кристални висулки, огромен, потънал в прах. И като почна едно мятане на камъни и луда борба за висулките. След малко "стражарите" ни намериха вътре, ама кой ти мисли за играта! Докато не го потрошихме целия, не се спряхме. След това сигурно десет години у баба ми се търкаляха кристални висулки. Естествено, някои се превърнаха в магически оръжия от "Седморката на Блейк" или в талисмани и се наложи доста сценарии на игри да измислим след това, за да можем да ги използваме.
Възможностите са безкрайни – игра на белот, 3-5-8, сантасе, скитане по улиците, ходене на гости у някой приятел, който да ни показва "корекомските" си неща (помня как баща ми се шегуваше, че Кореком означава "КОРЕкция на КОМунизма"). Някой път като ни мързеше или почивахме, се качвахме на любимия орех. Той растеше съвсем близо до терасите на блока и ние тихо се промъквахме като нинджи или трапери. Всеки си имаше място и клон, които пазеше ревностно. Друго готино забавление беше разказването на филми. Беше ми почти толкова интересно, колкото да гледам филм. Често поукрасявахме и измисляхме сцени, но си беше забавно.
Най-после, след дългия ден, идваше вечерта. Това беше най-любимото ми време. Имам толкова ярки спомени. Звуци на суетня и апетитни миризми от кухните в блока, подвиквания към хлапаците да се качват на вечеря, хоризонтът е един такъв розов и постепенно става индигово син, мушици летят из въздуха, топличко е, мирише на живот! Естствено, за нашата банда вечерята е кратка среща със семейството, отдих, може би гледаме "Лека нощ, деца", ама само ако е нещо готино като "Доктор Снагълс" или "Елиъс шута". Разбира се, никой не си признава, щото вече сме големи за "детското на малките". Няма по-добро време за игра на криеница от вечерта. Всеки се стремеше да измисли най-оригиналното скривалище – зад колелото на фургон, на покрива на паянтовия гараж или зад вратата на стълбището. Няма да забравя как един приятел се "скри" като увисна на лоста за тупане на черги, между просторите за пране, на които висяха мокри килими. Много хитро! Случваше се и да си накладем малък огън и да хвърлим няколко картофа в жаравата. Обикновено трябваше да чакаме доста време докато се изпечат добре и после се омазвахме до уши с черната пепел по кората.
Все още не мога да си представя нещо по-хубаво за мен като дете от това, да играя през лятото с приятели под звездното небе. Ех, спомени!
|
