Не, не става дума за Рошко от филмa. Беше си нашето куче, кучето на блока, кучето на целия квартал. Нашето Джеки в нашия малък град. Не беше и точно куче "в чекмедже", по-скоро беше "куче в кашон" или дори "куче върху изтривалка".
Появи се пред нашия вход изневиделица. Казваха, че Мишката го е донесла. Носеха се легенди, че тя го била спасила от близката река, група момчета го носели в чувал за да го удавят. Така и не разбрахме възрастта му. Не беше малко кученце. Опашката му сякаш липсваше – по рождение ли беше така? Имаше истории и за това, как онези момчета са му я отрязали. Когато се радваше, въртеше малко чуканче наместо опашка. А това вярвайте се случваше често. Беше с черна козина, но и с множество бели косъмчета по нея, все едно беше остаряло преждевременно. Беше смешновато като силует. Късокрако, с дълъг косъм и с онова късичко чуканче наместо опашка. Но муцунката му беше страшно симпатична. Колко пъти по-късно я е завирало в ръцете, в лицето ми! А очите му! Те бяха благодарните, верни очи на най-добрия приятел на човека, описани в толкова книги и филми.
Дотогава имах голям страх от кучета. Не че ме беше хапало куче, но не бях и имала такъв домашен любимец. Заобикалях отдалеч и най-малките болонки. С Джекито обаче всичко се промени. То беше с нас навсякъде. Всички деца започнахме да го храним, да кътаме за него кокали и всякакви други неизядени манджи, закуски и хляб. Направо се състезавахме кой ще го нахрани пръв. В началото спеше навън под една от терасите. Все пак беше лято. По-късно вече имаше кашонена постелка вътре във входа, но ползваше и изтривалката пред нашата врата или пред вратата на някой от комшиите .
Приключенията на Джекито и нашите с Джекито бяха неизброими. Аз, сестра ми, моите две приятелки, братът на едната от тях – бяхме малко по-големи от останалите деца, така че неусетно ние 5-та поехме грижите за него. В началото доста от възрастните във входа се противяха, мърмореха. Не било чисто, лаело по другите кучета, плашело малките деца (ама по-скоро те самите се страхуваха)! После свикнаха. И не само свикнаха. Хващахме ги как те самите хранят или поят Джекито. Беше ги очаровало, за него не беше трудно! Вече казваха, че лаейки пъдело всякакви непознати чужди субекти.
А то наистина се превърна в нашия пазач и в наша неотлъчна сянка. Сигурна съм, че точно както в "Сто и един далматинци" си е мислело, че не ние него, а то нас води на разходка и е отговорно за нас. Тръгнехме ли нанякъде, Джекито задължително дотърчаваше от съседния вход или от близката полянка, където блаженно е лежало до играещите там деца, и хукваше напред пред нас. Търчеше със завидна лекота и винаги с високо вдигната глава. Лаеше по всички срещнати кучета. Ако бяха по-големи обаче – първо се скриваше зад нас и тогава лаеше! "Ама че пазач" ядосвахме се, къде на шега, къде наистина. Стопаните на домашните кучета ни хокаха: "Приберете си кучето". Излагаше ни, особено когато неочаквано се мушваше в хранителния магазин, в киното пред касата за билети, в сладкарницата на центъра на града.... "Не сте си възпитали кучето!", "И на каишка не го водите!" Абе срамувахме се понякога. Но по-често влизахме в разпри, защитавайки го и то сякаш разбираше всичко, скрито зад нас. После още по-настойчиво ни се умилкваше и лаеше с още по-голям хъс.
Цялата тайфа на блока – малки и по-големи деца ходехме на походи до близката хижа над града, до скалите на "Камъка", носехме си храна и си правехме угощения. Джекито беше неотлъчно пред нас, освен когато не се криеше зад гърбовете ни, разбира се. Промъкваше се по тайни за нас пътеки и стигаше на платото първо. В жегите езикът му висеше уморено, но то не се спираше. Идваше с нас по игрища и поляни, чакаше скрито някъде на сянка да свършим играта. Лежеше пред блока на крачка от нас, докато ние играехме или просто си говорехме – това бяха любимите му моменти. Ако някога сте се питали как изглежда спокойствието – Джекито беше негово олицитворение в тези моменти!
Джекито си имаше и своя таен живот. Когато нямаше деца наоколо, когато денем бяхме на училище или когато вечер всички се прибирахме, Джекито тръгваше на походи из града. Губеше се за известно време. Обикаляше другите квартали, търсеше себеподобни приятели, търсеше любовта, пазеше територията си и често навлизаше в чужда. Бяха го засичали на какви ли не места – на гарата, по пътя извън града, движел се с кучешка тайфа, въртял опашка край някаква женска..... И като всяко куче решаваше споровете с другите четириноги с лаене и хапане. И като всяко бездомно куче отнасяше доста бой и ритници от хората. Те май му бяха и най-добри приятели и най-големи врагове.
Така един ден, след скитане за около седмица, Джекито се появи. Открихме го свито на изтривалката пред нас. Гледаше ни с онези очи, пълни с доверие, но и с болка. Почти не се движеше. Раната беше под задното краче. Дълбоко разкъсана плът. Не искаше да яде, нито да пие. Искаше да е до нас. Беше през ваканцията, възрастните бяха на работа. Изтръпнахме, но не се чудихме дълго, бяхме чели достатъчно детски книги, бяхме гледали такива филмчета. Веднага се събрахме – точно ние, неговите най-верни "питомци". Взехме си всичките пари от къщи. Натоварихме нашия приятел в един по-здрав кашон и тръгнахме. Знаехме само един ветеринар - далеч извън нашия квартал. Трябваше да обикаляме доста, сменяхме се в носенето на кашона, единият от нас успокояваше Джекито и така стигнахме. Ветеринарят би упойка, почисти раната и го заши. Беше възхитен от нас, похвали ни, не му се било случвало такова нещо. Не ни взе даже и пари. Даде ни указания и ние - пак обратно с упоеното си кученце. Цяла вечер се редувахме на пост край него, защото не трябваше нито да яде, нито да пие. През нощта със сестра ми го прибрахме вкъщи. Цялото трепереше от упойката. Мълчеше. Треперехме заедно с него. На сутринта беше по-добре, а после ...после просто му мина като на куче. Бяхме щастливи, а за Джекито си останахме най-верните приятели, в което то не беше се и съмнявало!
И така годините си минаваха.... Ние растяхме, все по-рядко стояхме с часове пред блока, все по-често молехме майка ми да храни Джекито, за да успеем ние да се измъкнем от собствената си "охрана". Но то рядко се лъжеше, никога храната не беше на първо място, веднага щом усетеше нашата липса и затворената зад гърба му врата на входа, започваше едно милно скимтене до безкрай. Или поне докато не ни открие и настигне. Единственият успешен трик, който ние използвахме за да успеем да се отдалечим от него, беше разделянето на групички и потеглянето в различни посоки. Тогава Джекито сядаше на земята, въртеше глава на всички страни и скимтеше. Не знаеше какво да направи, накъде да тръгне. Нямаше предпочитания, не ни делеше, трябваше да пази всички, все пак!
Мина още време. Ние успяхме да се "измъкнем" от Джекито - просто пораснахме големи, заминахме надалеч. Джекито си остана същото – с незнайна възраст, с прошарена козина, с "леко смешен силует", симпатична муцунка, дълбоки, верни очи. Може би сега вече младееше за годините си. Джекито си остана в нашия малък град, в нашия квартал, пред нашия блок. Нощем вече не издържаше навън. Качваше се все по-нагоре по етажите, студено му беше. Пак спеше на нечия изтривалка или може би в някой кашон. Пак си играеше с децата. Лежеше до тях. Лаеше заради тях. Тичаше, но вече след тях. Децата обаче не бяхме ние. Когато се завръщахме по празници, то джавкаше радостно и тръгваше както едно време напред с високо вдигната глава. Сега нямахме нужда да се крием от него. Искахме да върви с нас. Но Джекито не можеше, изоставаше, ние прекалено много бързахме нанякъде. И когато веднъж успяхме да се съберем всичките петтима приятели, точно както едно време, Джекито просто полудя от радост – въртеше се в кръг, скимтеше, скачаше като малко пале. Радваше се заради нас!
Ние продължихме да се връщаме за кратко в детството си, скоро след това пак заминавахме. Но децата си бяха там. Джекито имаше за кого да се грижи, имаше кого да пази. И децата отново имаха мисии да спасяват Джекито. Този път го криеха от кучкари - по входове и в гаражи. Веднъж, когато изчезнало за дълго време, дошли вкъщи при баща ми и помолили за помощ. Баща ми тръгнал да търси верния детски приятел по всички кучкарници - в града и в съседните градове. И наистина го открил – "през девет планини в десета". Платил нещо на пазачите и те го пуснали. Страшно било изплашено, милото. Когато видяло отворената врата на нашата кола – веднага скочило вътре. Пред блока вече го чакали децата!
Един ден нашето Джеки просто заспало. Завинаги. А ние бяхме далече.
Напоследък аз отново заобикалям кучетата със страх. Затова затварям очи и както в оная "История с куче, без куче" шепна: "Джеее-ки, Джеее-ки ....."
|
