~ ЧАСТ 3, ГЛАВА 1 ~
НЕОЧАКВАНИ ГОСТИ

Вартбургът на Колеви се движеше под парещото слънце. Светко мърмореше под мустак, втренчен в бялата осова линия на шосето, а жена му се гримираше в огледалото за обратно виждане. Под него се люшкаха две гигантски зарчета. На задната седалка малката Румяна ту гледаше с копнеж към зарчетата, които никога не й даваха за игра, ту залепяше нос за стъклото и се мъчеше да си измисли занимание.

- Мамо, виж, дърво! Дърво, дърво, дърво, дърво, дърво, дърво, дърво, дърво, дърво, дърво, дърво, дърво, дърво... Мамооооо, трактор! Трактор, трактор, трактор, трактор, трактор, трактор, трактор, трактор, трактор, трактор... Мамооооо, автобус, автобус, автобус, автобус, автобус, автобус, автобус, автобус, автобус...

- Млък бе, дете! Да не съм чул гък докато стигнем! - Руми се сепна и се сви обидено на седалката. Светко рядко гълчеше децата си, но сега вече се бе изнервил от спора с Мимето относно идването на Полезови с тях. Бяха тръгнали за Мичурин още предишния следобед, но шкодата на Генадий Полезов изгасна още на излизане от Созопол. Мария Колева това и чакаше, веднага им махна за довиждане и се приготви за път. Светко обаче не можеше да остави разочарования си познат насред пътя, с жена, деца и омазан до лактите в масло. Издърпаха повредения автомобил до станцията и до късно през нощта, тримата заедно с Валентин Тасков оправяха повредата. На следващата сутрин най-накрая потеглиха за пионерския лагер в Мичурин. Сега шкодата на Полезов ги следваше плътно, ако за секунда спреше двигателя щеше със сигурност да чуе виковете на децата му. Даже му се стори, че ги чува. Мимето като че ли му четеше мислите, протегна ръка към радиото и затърси станция.

- Светко, бързо, бързо натам, леле в какво се е забъркал сега, ще му откъсна ушите.

- Спокойно, Миме, спокойно. Телевизията и милицията не се занимават само с нашия син.

- Майките ги усещат тия неща, там е, казвам ти!

- Къде е бати?

Светко въздъхна и зави към брега. Плътно зад него зави и Полезов. Само след няколко мига Мимето прегръщаше сина си и се чудеше дали да го мъмри или да продължи да го прегръща. Светко се беше втренчил невярващо в призрачната фрегата, изплувала от дълбините. Взе скицника и без въобще да обръща внимание на околните, нито пък на милиционера, който се опита да го спре той се затича по брега, дори не обърна внимание на свлачището. Отиде до самотната дървена къща над морето и седна на прага. Не се запита чия е и дали собственика няма да има нещо против. Погледът му обхвана целия пейзаж, слънцето не беше особено подходящо, но щеше да се върне привечер, за да хване драматизма. Набеляза си едно възвишение от другата страна на свлачището и хукна натам. Трябваше да намери най-добрата композиция, дървената къщурка щеше да се впише чудесно. Вече виждаше картината. Притича покрай семейството си без да ги забележи. Не обърна внимание на виковете на Полезови, които седяха отстрани до колата си, неразбирайки за какво е суматохата. Имаше да върши работа.

- Какво стана, маме? Какво стана, кой ви доведе на това свлачище? Това ми били ръководители, ще оставят децата да се убият...

- Мамо, ние сами чухме за фрегатата и съкровището... не са ни водили - нямаше смисъл да лъже, всички вече знаеха, че са се измъкнали от лагера, за свлачището, за бай Ставри и бабата на Коля. Прекараха нощта в къщичката на брега. На сутринта студентите си тръгнаха, а бай Ставри тръгна с децата към лагера. Беше още ранно утро и чак сега видяха колко голям е в действителност кораба, Коля отново заплака и докато бай Ставри го успокояваше изведнъж около тях изникнаха всички отрядни ръководители и поне трима милиционери. Малко по-късно дойде и линейката, нищо че нямаше пострадали. Коля и възрастният човек бяха отишли в руския лагер, Катина и останалите ръководители се бяха отделили настрани и бурно обсъждаха как да накажат бегълците. Камен, Станислав и момичетата разказваха случката на директора на местния музей. С него беше и някакъв военен с щръкнали мустаци и накичен с ордени. Останалите лагерници, които въпреки забраната се бяха осмелили да дойдат на брега, се опитваха да чуят нещичко. От всички най-неудобно се чувстваше Венци, притиснат в прегръдките на майка си и с Руми, вкопчена в крака му. "Ще ме вземат за някакъв лигльо" - помисли той, хвърляйки крадешком поглед към Юлето и останалите.

- Невъзможен си, Венциславе, невъзможен. Ние идваме тук, защото се гордеехме с теб, заради антиките, които сте открили и предали, а ти в какво се забъркваш, бягаш от лагера, можеше да загинеш, може да ти вземат пионерската връзка, със сигурност ще има наказание, а знаеш ли как ще се отрази това на кариерата на баща ти, на бъдещето на сестра ти. Безотговорен си!

- Антиките, ама вие за това ли? Заради вестника? - Венци вече беше забравил за първата случка на път за морето, нищо че бяха минали само няколко дни. За това време беше бягал два пъти от лагера, беше стигнал до Равда и се беше върнал и беше открил потънала фрегата. Антиките и луканките бяха вече най-незначителното, което му се беше случило.

- Другарко Колева, приятно ми е, аз съм другаря Македонски, директор на местния исторически музей. Въпреки непокорството на децата, трябва да призная, че подобно откритие не е имало по нашия бряг.

- Взехме решение децата да бъдат изключени от лагерните инициативи, дали ще има други наказания, ще зависи само от тяхното поведение. Докато са наказани ще помагат на работниците от музея с работата по фрегатата. Аз не съм съгласна с това, но за съжаление те са единствените очевидци. Всичко ще бъде съобщено на вечерната проверка, в присъствието на целия лагер, шестимата ще бъдат смъмрени пред строя. - Лицето на Юлето почервеня и тя захлипа, но очите на Венци, Камен и Габи светеха "Егасиму наказанието!". Станислав стоеше изпънат отстрани, готов едва ли не да козирува, но неволно се оглеждаше във всички посоки. След като видя родителите на Венци изведнъж се сети за майка си и започна да си представя какво ще стане ако и тя пристигне, преглътна и погледна прашния път към лагера. Вместо майка му, оттам идваха Коля и бай Ставри. Двамата се смееха и изглеждаха съвсем не на място в тягостната обстановка.