|
~ ЧАСТ 2, ГЛАВА 6 ~
Мария Колева бягаше по плажа с вестника в ръка, вдигайки купища пясък след себе си.
- Светославе, Светославе, бързо, детето, Венци, Венци е във вестника! – Мимето се стараеше да прикрие задоволтсвото си, чрез високите тонове в гласа, които би трябвало да изразяват майчина тревога.
- Хм, мдаам, ами той е, спор няма – констатира Светко и смъкна вързаната на възелчета, носната кърпа от главата си, за да попие потното си чело – и сега, какво?
- Как какво, как какво, пали колата, тръгваме – последните думи почти не се чуха, тъй като си ги измърмори под носа – може репортерите да са още там.
Лагерният огън беше срахотно преживяване, но потъналата фрегата беше... тя беше.... еееееех, тя беше мечтата на всеки откривател. Камен и Венци, не се поколебаха, да организират нова експедиция след два дни. Журналистите бяха останали за още една седмица, правейки черноморски репортажи и имаше шанс да освидетелстват откритието им на момента. Проблем се оказа измъкването, за чието осъществяване се нуждаеха от Габи и Юлия, въпреки бурните протести на Камен, групата за експедиция "Фрегата" се увеличи с още двама членове. Гимнастичката измисли гениален план.
- Готово, разхлабителното вече действа, половината отряд е под карантина, и ние включително – изкиска се Габи – добре, че Юлия подправи лекарския дневник, сега и четиримата сме в графа строга изолация до второ нареждане.
- Бра..ъъъ..добре – Камен не можеше да спре да се удивлява от лекотата с която Габи измисляше планове и ги осъществяваше. Да му се невиди, а беше момиче!
***
- Не разбирам защо трябваше да се мъкнат с нас! – възмутено тръсна глава Мимето, даже си позволи да употреби една не толкова изискана дума, като "мъкнат", беше много ядосана.
- Амии..., те като разбраха,.. не били ходили никога..., малките ревнаха за Руми и...
- Светко, моля ти се. Не искам да ми обясняваш!
- Ама, ти нали?
- Не, не мога така, там има журналисти, фоторепортери, - продължи монолога си Мимето – и тези Полезови с миризма на цаца и мастика, да се кипрят с нас, представяш ли си? Виж им колата само, истинско стрелбище! А децата, толкова са невъзпитани, Руми не мляскай.., а Полезов е по жарсян потник!! Светко! По потник!
- Уф – само изпъшка Светослав Колев и се съсредоточи върху шосето пред вартбурга.
***
Направиха бърз преглед на инвентара: въже, фенерче, очила за подводно виждане, кибрит, сандивичи, плавници, ножка, дъждобрани, ..гребен и ученически несесер. Юлия отказа да тръгне без последните две и дори молбите на Габи не помогнаха.
- Ох, хайде да....., като се замисля, направо ми се приисква да се върнем – изхленчи Юлето – вижте колко е тъмно и студено.
- Оооо.., ами знаех си аз, почва се,.... ама за какво ни трябваше с тез глезли да се захващаме.
- Камене, айде стига, да тръгваме – Венци никак не искаше да се издаде, но му беше жал за момичето с плитките– Юлия, ако искаш да ти дам моята горница?
- Ако още веднъж ме наречеш глезла, ще видиш къде зимуват раците! – закани се Габи.
Четиримата откриватели тъкмо се канеха да прескочат оградата на лагера, когато от тъмнината изникна позната очилата глава.
- О не, пак този навлек – изпъшка Венци.
- Пак не пак, и аз идвам, чух всичко, и ако не ме вземете ще викам, ще събудя всички – ухили се доволно Невидимата стъпка.
- Ще изпорти всичко, няма как – заключи Габи.
- Искаш отново да се изтипосаш на вестника, а? – попита Камен.
- Не, искам да съм откривател на съкровища, знам как да се промъквам, знам как да не оставям следи, знам всичко, аз съм Невдидимата стъпка.
Момичетата се изкикотиха, но никой не посмя да противоречи от страх, че Станислав ще се развика и ще провали всичко. Камен се покачи на оградата, само за да бъде спрян отново.
- Чакайте – каза Станислав.
- Сега пък какво бе! – ядоса се Венци.
- Ще трябва да вземем и него – очилаткото помаха с ръка към близкия храсталак и откъдето изскочи една русолява глава, която се насочи към петимата до оградата.
- Здравствуйте, меня зовут Коля!
- Ново двайсе – ококори се Габи.
Русначе, истинско, с бялоруса коса, червена връзка на ризката и огромна усмивка.
- Той ми е приятел, единствения. Не тръгвам никъде без него.
- Здравствуй, меня зовут Юлия – кестенявите плитки бяха смутени и очаровани.
- Меня зовут свинский бут – не се сдържа Камен.
- Что, что?
- Ама как ще го водим, дори няма екипировка – Венци гледаше Юлия и съвсем, ама съвсем не хареса Коля.
- Куда Станислав - за ним и я! Мы настоящие друзья! – продължаваше да се усмихва русначето.
- За ним, за ним, намерил си и ти след кой да се мъкнеш – обади се Камен – това се казва изнудване.
- Хайде да тръгваме, че нощта напредва – окопити се Габи.
Шестимата се изсипаха на плажа и Камен светна с фенерчето на пясъка. Венци хвана една клечка и умело начерта плана на местонахождението на фрегатата. Скалите бяха точно в дясно на борд и натам се отправиха всички. Нощта изведнъж стана страховита. Вятърът се усили, а морето бурно разбиваше вълни в скалите, досами нашите авантюристи. Обстановката ни най-малко не притесняваше момчетата и Габи, но Юлия, почти се бе разплакала от ужас.
- Момчета, хайде да се връщаме, а?
- Тебе страшно?
- Нет, Коля, я...я..мне только холодно – измъкна се Юлия.
Венци се престори, че нищо не е чул и реши, че никакви бури и фрегати не са толкова страшни, колкото усмивката на руския лагерник.
Габи, Юлия,Коля и Станислав се покатериха на скалата. Тяхната мисия беше да стоят гръб в гръб и да наблюдават в четирите посоки за нежелани присъствия. След кратък спор кой да гледа към морето Невидимата стъпка надделя. Ясно беше, че всички ще поглеждат към морето, така поне беше сигурно, че очилаткото няма да прозяпа нищо от сушата. Долу на прибоя Камен омота единия край на въжето през рамото и лакътя си, както беше гледал във Великолепната седморка. Условният знак за проблем беше две резки дърпания и едно дълго. На другия край на въжето Венци вече стоеше готов за гмукане. Клупът беше голям и в тъмнината стоеше като кант на елече около раменете му, но за такава важна експедиция безопасността беше най-важното. Момчетата се поздравиха безмълвно, като индианци. Венци спусна очилата, пое въздух и бързо изчезна във водите на черното море. Камен остана сам на мокрия пясък, горд, че пази живота на приятеля си, като най-силен от групата.
Юлия започна да разплита и заплита плитките си, Габи правеше цигански колела, Коля просто седна, а Станислав бършеше очилата си с носна кърпа. Всички се стремяха да изглеждат смели и незаинтересовани.
- Пора пора порадуемся на своем векуууу... – Габи запя.
- Красавице и кубку, счастливому клинкууу... – продължи Коля.
- Шшшт – изсъска Невидимата стъпка – ще ви чуят чак в София, млъкнете!
Минаха някакви си пет минути.
- Хайде да си ходим, Венцииииии! – изписка Юлия.
- Млъкни, ма! – Станислав изведнъж порастна с около десет сантиментра. На него не му влияеха никакви трапчинки и лунички. Момчето беше на мисия и толкоз.
Минаха още петнадесет.
И още толкова.
Нищо.
Изведнъж се чу някакво шляпане и пляскане и Венци и Камен се дотътриха до подножието на скалата.
- Е, какво? – попита Станислав.
- Какво, какво,...нищо! – отвърна Венци.
- Абе, тъмно е като в рог, няма как – заключи Камен.
Всички се умълчаха, защото провалът на мисия "Фрегата" вече им дишаше във врата.
Пук, тряс, прас, храсссс...
- Олеле..
- Майчице...
- Ой, мама-а-а-..
Четиримата от скалата се търкаляха надолу, засилени от свлачището, което беше едно нормално природно явление за района. Земните маси се носеха към плажа и изсипаха върху него останалите от групата и така на малкото кръгче от пясък, заобиколено от една страна от морето, а от друга от непристъпната скала се озоваха всичките шест откриватели.
Сред сълзи, охкания и пъшкания, приятелите се опитаха да се съвземат и помогнат един на друг. Само че, в този момент стана нещо, наистина невероятно. Пръв го забеляза Коля:
- Ребята посмотрите!
Всички се обърнаха накъдето сочеше ръката на русначето.
От вълните на морето бавно се надигаше една мачта, след нея още две и после се показа целият кораб, като на сън, той просто възкръсна от водата. Децата не знаеха, че след като са се разместили земните маси, дъното се бе надигнало и затова корабът изплува пред очите им. Те просто си мислеха, че всичко е някаква магия, на която стават свидетели. Обстановката, допълваше усещането за призрачност и нещо свръхестествено. Нощта беше превърнала слънчевия плаж в една тъмна черна дупка, морето стенеше, сякаш измъчвано от някой, а вятърът люлееше всичко наоколо.
~~~
|
Предишна страница Следваща страница Начало на страницата