|
~ ЧАСТ 2, ГЛАВА1 ~
Жълтият портал бе висок почти колкото камионетката. В единия край винкелите бяха захванати за стената на склада, в другия за скърцащата врата за "пешеходци", вяло охранявана от потен дневален. След осеяната му с обелки от слънчоглед беседка започваше алея портрети на ястребинчета и ремсисти, после солидната ограда на спортната площадка, отсреща плац, градинки, нова ограда и...
МОРЕТО
Което в момента изглеждаше далечно почти колкото преди седмица в София.
– Тебе, чичо Данчо, те познавам, караш доматите в стола - важно провлачи вторият дневален, високо момче с крива усмивка. – Камиончето ти е в списъка и всичко. Ама тия двамата, не ги знам.
Шофьорът, който още от Бургас мечтаеше за студената бира на домакинчето, сумтейки се почеса под потника. Е това става, като им отпуснеш края на хлапетиите. От него да зависеше, всичките ще ги строи на плаца, да си пазят Михаля колко щат. Ама на припек, не като тоя, скрил се на сянка да философства, а на бат ти Даньо доматите да ги пече слънцето и да му ги прекарат пак второ качество.
– Виж сега, малкия – почна уж благо. – Момчетата ви ги пращат от Мичурин, дет’ се вика, първо качество, софиянци.
– Ама не сме ги искали – усмихна се още по-криво дневалният. – Тука пише, камион и домати. Не пише софиянци. Софиянският лагер е по-надолу по пътя, след капанчето.
– Знам го къде е – сопна се бат Даньо.
– Ами, карай ги там. Аз не съм... пълно, пълно...
– Упълномощен – подсказаха измежду щайгите с домати отзад. – А аз като не съм софиянец, може ли да вляза?
Бат Даньо облещи очи и за малко да се прекръсти, напук на партийната си книжка, дето един Господ я знаеше къде бере праха в TKЗС-то.
– Абе, малките, що така бе? – проплака. – Аз план гоня, домати имам да разнасям на още три лагера, а вие сте седнали да си играете на войници. После чичо ви Даньо ще е крив, като ви е увехнала салатата. Ама пада ви се, до края на смяната домати с ориз да нагъвате.
– Те без друго не са ти много пресни доматите – обади се определено софийски глас отзад. – К’во бе, що се ръчкаш такъв? Аз домат да не би да не съм виждал, като не съм от село?
Тук Бат Даньо не издържа, с пуфтене скочи от раираната седалка и свали двете раздорни личности от камионетката си. Да не бяха печално увисналите им от жегата червени връзки, щеше да хване оня дребния и за ушите, ама така някак не вървеше.
– Аз услуга му правя, то ще се ми заяжда с доматито – изръмжа. – Тука стой, къде хукна пак?
– Ами, към софийския лагер.
– Умрели там за тебе. Тука стой – кресна, този път на дневалния. – И ми го разкарай тоя халваджийски тефтер от физиомутрата. Ще разпиша, друг път. Отивам да се разправям с началник лагера. Не ви е срам, да ме разкарвате в тая жега, на белите ми коси...
И всъщност плешивият бат Даньо нещастно пое по напечения асфалт към администрацията.
Трите момчета едва изчакаха да се скрие зад ъгъла и прихнаха.
– Ама голяма терца е тоя чичо Данчо – подхвърли високото момче. – С домати с ориз ще ме плаши.
– Че к’во му е лошото? – за пръв път се обади вторият дневален от беседката. – Вчерашната мусака да не беше кой знай к’во. И закуските им не струват, трети ден кашкавал и кисело мляко със захар, ще почна да муча вече...
– Ти си подложи, Красенце, със семки и от глад няма да умреш – успокои го презрително високия и облегнат на бариерата, вече открито огледа новодомците. – А вас за какво ви изгониха от Мичурин?
~~~
|
