Неотдавна моят син, макар и с голямо закъснение, откри магията, наречена „Копче за сън” – в онзи й вариант от плочата на „Балкантон”, в който текстът на Валери Петров по блестящ и неповторим начин е претворен във вълшебен музикален театър от композитора Георги Генков. Та решавам аз да му потърся в книжарницата и самата книга. Влизам в голяма и богато заредена книжарница и търся сред лавиците, но понеже не я откривам, се обръщам към продавачката – сравнително младо момиче (по сегашните ми, уви, стандарти):

– Добър ден – започвам аз и продължавам с нарочно изнесен глас и отчетлива артикулация на всяка дума и звук, защото ми е ясно, че трябва да дам заявката си максимално разбираемо – все пак не говорим за заглавия като „Хари Потър” или „Игрите на глада”, нито пък за техните автори. – Търся една детска книга – „Копче за сън”… (и след кратка пауза добавям небрежно, за да не я обидя, в случай, че все пак знае)... от Валери Петров.

– Ааа… няма ли я…? (потвърждавам, че съм я търсил по лавиците, но без успех). Момент да проверя (търси в компютъра)… Нямаме я. Има „Меко казано”, но май тази е друга. (В този момент се появява друга книжарка, още по-млада, но пък и още по-видимо готова да помага):

– Какво се търси?

– (Първата) „Копче за сън”.

– Топче ли? Какво топче?

– За сън.

– …?

– Не, бе – пояснява първата, предугаждайки, че колежката й продължава да обмисля варианта за топчето, което на всичко отгоре е и за сън (а трябва да знаете, че в тази книжарница действително се предлагат множество и най-различни по вид и предназначение топки и топчета, макар да се съмнявам, че някое от тях е специално „за сън”), – „Копче за сън”… от Валери Петров.

– Аа – казва втората, придавайки си вид, от който ние трябва да разберем, че сега вече всичко й е ясно, – няма ли я? (Сега вече и тя търси в нейния компютър). Не, нямаме я. А, не – има я – казва тя победоносно, сочейки с пръст нещо на екрана си.

– Да бе, и аз това гледах, ама това е на CD – включва се пак първата, която междувременно се е преместила зад гърба на колежката си и гледа в нейния екран, за да се увери, че тя самата не е пропуснала нещо, след което и двете ме поглеждат изпитателно, – а Вас това не Ви върши работа?

– Ами, не – усмихвам се, – търся я само като текст; на книга.

– Да, да – спомням си, че имаше такава – казва първата, – ама тя беше много старо издание май?

– Има и ново – казвам. – Гледал съм я в сайт на друга книжарница, но понеже минавах оттук, та реших да проверя при вас.

– Да, да – ето я (поредна справка в базата данни на машината или в Интернет) – тя е на издателство „___”, обаче май беше включена в друга книга.

– В „Меко казано” – пояснявам.

– Да, а в тази, която имаме ние, майче я няма.

– Няма я – потвърждавам.

– Да, ами другата ние я нямаме.

– То на тази си го има на корицата – намесва се втората, която вече е открила информацията в компютъра си – пише, че са двете – „Меко казано” и „Копче за сън”. (Аз се съгласявам). Но я нямаме при нас.

Благодаря учтиво и на двете и си тръгвам. Става ми смешно и докато вървя си прехвърлям току-що случилото се отново и отново наум. Не са виновни, разбира се. Нима аз знам новите автори и заглавия? Всеки – с времето си. Ние имахме наши герои, а днес новите хора имат свои. Бяха учтиви и в крайна сметка направиха всичко, което зависеше от тях, да ми помогнат. Нелогично, неправилно и в крайна сметка безсмислено е да търся емоционална привързаност към дадено нещо у другите, само защото при мен това е така. И все пак една реплика продължава натрапчиво и шеговито да се търкаля из ума ми досущ като някакво… топче… Топче ли? Какво топче? … Как „какво”? За сън!