|
Още когато бях малка, татко ми е разказвал за хвърчилата – колко е важно да се избере подходящ материал и форма на крилото, още по-важно – да има подходящ вятър, и най-важно – умението да „хванеш вятъра” и да задържиш хвърчилото високо, което става с тичане.
Годините минаха, без да успея да пусна хвърчило с татко, макар че много пъти сме говорили за това.
Вече като девойка, моят приятел и по-късно – съпруг, Кольо – също ми е разказвал за хвърчилата – негово любимо занимание като момче. Запомнила съм една конкретна случка, свързана с пускането на хвърчило в годините след войната, когато Кольо е бил десетина годишен. Тогава трудно са се намирали конци. Баща му бил успял да намери една макара здрав конец, с която майка му да ушие нещо. Кольо много се зарадвал, като видял макарата. Направил бързо хвърчило, взел макарата и с приятелите си отишли на плажа. Какво щастие било за децата да бягат по пясъка и хвърчилото да се рее високо в небето! Минали часове. Кольо тръгнал да се прибира уморен, но щастлив и усмихнат. Усмивката му минала бързо като видял, че майка му и баща му са излезли на улицата да го чакат. Вече успокоени от връщането, забелязали макарата в ръцете му. Тогава се разразила „бурята”. До бой не се стигнало единствено защото въобще не го биели. Накрая баща му дал пари и казал: „Сега намери на майката си същата макара.” Естествено, че не могъл да намери. Кольо два дена се опитвал да разплете макарата. Успял донякъде и майка му все пак шила с остатъка от конеца.
Кольо също ми обещаваше да пуснем хвърчило, но годините пак започнаха да бягат неусетно, а той се захвана с едно друго „хвърчило”. Беше чел за сърфовете, които все още не се продаваха в България, а по онова време не можеше да се поръчва от чужбина. Той се зае да си направи сам сърф - с упоритостта, знанията и уменията си, които винаги е притежавал. Моделът бе от списание „Катера и яхты”. И наистина го направи - може би първия сърф в Бургас, в средата на седемдесетте години. Години наред хващаше вятъра по плажовете на Южното Черноморие с помощта на голямото „хвърчило” – ветрилото на сърфа.
Аз стоях на брега да го чакам, седнала под чадър в сгъваем шезлонг – цялото това оборудване го товарехме от къщи – и с плетка в ръка. Така и не успях да вдигна платното. По време на кратките почивки, когато мъжът ми все пак излизаше от водата, децата ползваха дъската като кану – с греблата, останали от една надуваема лодка.
След години прочетох разказа „Коледен подарък” на Труман Капоти и мечтата ми за хвърчилата се върна. Една мечта, останала неосъществена от съпруга ми - за разлика от много други мои мечти и желания, които той осъществяваше. После се пресели в един друг свят и много се надявам да е щастлив и спокоен там.
Така се стигна до тази Коледа, когато дъщеря ми и зет ми ме попитаха какъв подарък искам. Казах „хвърчило”, просто като реплика на разказа на Труман Капоти.
Голяма беше изненадата, когато наистина го получих и така то стоеше в стаята ми на видно място и аз си мислех, че половината от мечтата ми е изпълнена.
Още по-голямо бе учудването ми, когато преди няколко дни зет ми каза: „Искаш ли да пуснем хвърчилото, има вятър!” Естествено, че веднага станах.
Отидохме на плажа, събух се боса на пясъка, а зет ми каза: „Сега трябва да бягаш!” и хвърли нагоре хвърчилото. Вятърът го пое, то победоносно се вдигна, а аз бягах – със старческите си крака и многото килограми. Зад мене високо се рееше мечтата ми.

|