Ето ме, тук съм. Бързам да заредя страницата, ех че бави този интернет..
И ето отваря се, отваря се вратата на моето скривалище. Мммм усещането е несравнимо! Когато навън е студено, тук е топло, когато навън е мрачно, тук е светло, когато навън е горещо, тук е хладно. Тук се крия, ама шшшшшшт, не казвайте на никой. Това е тайна. Крия се от ежедневието, от проблемите, от грижите, от живота на възрaстните. Чувствам се като в пашкул, уютно ми е и спокойно. Положителните емоции, усмивките ме заливат като вълни, една след друга. Сякаш времето спира, не не спира а се връща назад, едно, две три, страницата е на екрана и годината е 1984, или 1981 или още по назад. Ех какво чудно пътешествие, какви приключения, какви мигове които никога не съм си и мечтала че отново ще преживея. Повтарям, дори потретям, пия с пълни шепи и съм и гладна и сита едновременно. Като магия е, като опият, като лекарството без което не можеш, като майчина прегръдка и бащина усмивка. Най-прекрасния звук кънти в ушите ми – звука на детския смях, на детските викове и песни, на фанфари и барабанчета. Понякога се колебая, дали да изляза, тук ми е толкова добре, понякога дори се страхувам да вляза, да не би пък някой да ми е развалил скривалището докато ме няма или то да се е променило и да не е толкова уютно вече. Слава богу, всичко си е както преди, всичко си е както го оставих там в миналото, преди толкова години. Тук са моите приятели, тук са моите играчки, тук са дори родителите ми и баба на село, тук са вкусове и звуци които отдавна съм забравила. Хмм странно, не искам сега да съм там, но искам това там да го има и да си ходя там когато си поискам.