|
Открехнах вратата на моите спомени, тази, която все не се затваря... Тази, която ме държи още млада ... Тази, която никой не би искал да затвори... някога.
И там ги видях - моите спомени (извинявам се, че крада от един човек, който ми беше много близък преди десетки години и за когото съжалявам, че животът ни раздели) "да ми махат с ръка - хубави или лоши, но все пак МОИТЕ спомени". Видях детето, което все още е живо, видях прашните, но свободни от коли улици, видях кестените на София, видях децата, с които играехме на народна топка, видях децата, с които на село газехме в реката и "ловяхме" риба, видях училището и съучениците, видях баскетболния кош, видях Сънчо и мечтите си... Видях детството си.
Ще имат ли децата ни нашите врати, през които да надничат, когато им е тъжно или когато ги боли? Ще търсят ли утеха в миналото или като "истински съвременни хора" ще градят своето бъдеще без да се обръщат назад? Ще знаят ли какво е ИГРА, ще заят ли какво е ЕДИН отбор, ще заят ли какво е БЕЛЯ, ще знаят ли какво е... безметежно ДЕТСТВО? Или во веки веков ще си останат с компютъра, игрите, телевизора, мобилните комуникации и интернет-приятелите...
Къде изчезна безгрижният ни свят, къде са "детските ни книжки" и "прашният сандък"?
Какво лошо има в това да поглеждаш назад отвреме-навреме? И да си спомняш. Защото ние имаме спомени. Защото е жалко нашите деца да ги нямат... Защото и те трябва да имат своите врати... Кой така нагло присвоява детството на децата ни?!
|