Mного ми се прииска бързичко да ви разкажа една весела детска история. Докато се чудех коя да избера, получиха се няколко мъъънички историйки, превърнали се в семеен и приятелски фолклор. Сигурно и вие имате такива. Хвърлям ръкавицата, мускетари, вадете шпагите!

Родена съм в град, майка ми и баща ми също. Техните родители и те са живяли съзнателния си живот в разни градове. Имала съм щастието да израстна в къща с двор на две крачки от градска градина и винаги да съм в контакт с природата - макар опитомена. За пръв път видях село в предучилищна възраст, когато бяхме на почивка във Велинград - а в края на 60-те това си бяха три села. Бях изумена, признавам, че домашните животни са същите  като в детските ми книжки и издават звуци също като в книжките. Беше ми безкрайно интересно, но нямам спомен да ми е липсвал оня селски двор, след като се върнахме в града. В училищна възраст повечето ми съученички и съученици прекарваха ваканциите на село - никога не ми е хрумвало, че мога да отида с тях. А със сигурност са ме канели. Разбрах какво съм пропуснала неотдавна - няколко години преди да го има този сайт. Всъщност, не че съм пропуснала, а съм нямала шанса да изживея.
Разбрах от мъжа ми. Тази статия е за неговото село.

 

Тези листчета бяха намерени преди няколко месеца в... олтара на един столичен храм. Някой е написал от обратната им страна имена "за здраве" и ги е оставил да се четат на литургия. По някакъв начин впоследствие листчетата попаднаха у мен и това съчетание на детския комплекс Ясребино и църковната молитва ме накара да се захвана с темата за децата-герои. Може би изчетох почти всичко, което е написано в бг-интернета за тях. Колкото повече четях, толкова повече се обезкуражавах да пиша по въпроса. Мненията за известните ни на всички деца, пострадали в последните дни на третото Българско Царство, са толкова разнородни, противоречащи си, че не виждах начин да напиша нещо и то да не породи същите страстни дебати на сайта ни.

 

 

И все пак накрая се реших. Повод беше ...