"Антоне, стани веднага, повече няма да те будя! Да изхвърлиш кофата с боклука и да си оправиш леглото. Надюшче, айде яж по бързо, че вече нямам никакво време!"

Откога сеее, милаа моя майнолъоо, зораа, зазорилаааа... свири точката.

Резидава рокля, с джобчета и коланче на ситно рае; дамска чанта и торбичка платнена с разни работи; малко червило, колкото да не е без хич и бързи крачки.

Майките прииждат на тълпи в завода, жужат като кошер, в съблекалнята я чака синята манта и медицинските чехли. Мирише на масло и метал. Цеха е просто огромен, чука, с който забива нитовете, е изтънял на дръжката и дървото е взело формата на свитата й длан, предало се пред нейната сила и упоритост. Има норма – трябва да направи толкова и толкова детайли за определено време. Всички са весели, пред нея и зад нея, млади са... и пълни с ентусиазъм.

Тя си мисли: за класната на брат ми; за събота и неделя и безкрайните редове от царевица; "Дали поръчах на Надето да се оглежда когато пресича? Ох, кога ще порастне това дете.."; за майка и татко на другия край на България; за онази плетка на Данчето, която трябва да вземе, много е хубава, ще стане за пуловер; за това, че Антон е много слаб и много сприхав напоследък, а Пеню не умее да му говори.

Чук, чук, чук... бързи отривисти удари, точни и ритмични.

Ами онзи плат в Трикотажа - хубав е, но сега й трябват обувки на Надя; иска й се да смени пердето в кухнята, ще трябва да скъта малко пари за Антончо, искал бил за някаква книга, ама само да не разбере никой.

"Ох, пусти пари все не стигат, ще трябва да разширим оранжерията, а казаха, че от чубрица добре се печели - дали да не сложим. Раздадоха картите за почивка, не можахме да вземем за морето, пак други се вредиха от профсъюза. Ще идем на реката с палатка, и това е хубаво, пък и без това цяло лято сме на село, има толкова много работа."

Чук, чук, чук...

Бърза, бърза... Мирише на меденки, на Надето за тържеството са. Една чаша олио от Данчето, че не стигна. Мрежата с бурканчета кисело мляко за Надя..

"Къде отиде това момиче, пак ли е навън". Утре пак гости, белите покривки са изпрани, има салата, само кайма трябва да се вземе. "Боже, колко шуми тази пералня... Какъв е този мач, чува се гласа на Николай Колев?"

Не трябва да се шуми, по време на мач не се шуми.

"Надееее, прибирай сеееее. Ще вечерямееее!"

"Е майче, още малко, сега е най-интересно.." ,

"Прибирай се!"

Ожулено коляно, малко реванол за дезинфекция, отрязан лейкопласт. Два чифта чорапи за кърпене. Потънали сме в прах... Трябва да научи Надето да и помага вече.

Няма време за мисли. Ще мисли преди да заспи, толкова е изморена, че успява само за миг да се пренесе до нейното малко селце под Белоградчишките скали, даже не знае дали го е мислила или го е сънувала.

"Ох само да продадем всичкия разсад, ще си го купя оня плат!"

............................